Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: И рече Господ... (статия) - Творчество
И рече Господ...

Автор: Жеко Найчов, събота, 20 март 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Като се разхожда човек по улиците на големия град, остава с впечатление, че онези всепризнати добродетели, за които се говори доста по интервютата, са безвъзвратно изчезнали от нормалния живот. И прав е да си го мисли. Но, все пак, далеч от “нормалния живот” на “нормалните хора” в “нормалния град” са останали островчета на благочестие, неподвластни на безмилостния будилник.
Такова едно местенце бе затънтеният манастир “Св. Троица” с неговия игумен и единствен монах Дядо Антоний... Всъщност по-право бе да се каже, че щеше да е оазис на богоугодието, ако не бяха периодичните снобски набези, които скверняха до безобразие тази свещена земя. Цялата работа се състоеше в това, че Дядо Антоний бе безсребреник и всички смятаха, че така молитвите му по-сигурно се чуват от Бога. Разбира се, никой от връхлитащите манастира тълпи лицемери, не вярваше истински в тези неща, но пък им излизаше доста на сметка да опитат. Църквата гледаше благосклонно на това, въпреки страхотните загуби от безплатните кръщенета, венчавки и молитви за здраве, защото благочестивият игумен отказваше да взима дори заплата, та и свещите сам си лееше. Така разходът на Св. Синод за него беше нулев, а вярата на миряните се укрепваше... е, поне навика да се черкуват, ако не истинската вяра.

Друг на негово място сигурно би се ядосвал поне малко на притворните пълчища, но не и Дядо Антоний. Той бе кротък човечец на 79 години и сравнително лесно понасяше хорската глупост. Почти денонощно се молеше на Господа, своя Бог, до степен да спре да осъзнава кога и как го прави. До степен Бог да започне да му отговаря... Да, този монах бе удостоен с привилегията лично да разговаря с Бога.

Макар добродушен до наивноист, къде от скромност, къде от страх да не го вкарат в лудница, Дядо Антоний никога не говореше за тази особена чест и само от време на време се поизпускаше, но хората не обръщаха особено внимание. То пък и да му повярват, като го запитат какво му казва Господ, как да им каже? Едно, че не беше съвсем за казване... пък и, ако искаше Бог да се знае, сигурно щеше и на тях да им приказва. Иначе Дядото бе здрав и запазен за възрастта си. Само от известно време насам го мъчеше перде на едното око, па напоследък и на другото... Предлагаха му да ходи да се оперира в столицата, но като разбра, че най-евтината леща е 80 лева, се отказа. Повдигна въпроса пред Господ, а Той заяви, че било напълно нормално за възрастта му и да се радва, че е успял да научи литургиите наизуст още от младежките години, та да не се налага сега да ги чете.

Ами, такъв си бе той, Господ... Сигурно и на Него не Mу е лесно, мислеше си Дядо Антоний, тук- война, там- глад, онам- болести. Чак бе странно кога намира време да говори с него. Старецът простодушно Го питаше, защо едикъде си е станало земетресение и е допуснал толкоз народ да отиде зян, защо има нещастни хора по света, защо праведните страдат, а грешните се радват... Но, най-много питаше за България. Питаше защо Бог е забравил България.

“Не съм я забравил”, отвръщаше Господ. “Ето, сега нали приказвам с тебе? Нали ви има още? Не съм затрил семето ви. Какво искаш?”

–Но, Господи, толкова старадаме... Защо не взе да ни пратиш поне малко манна небесна?

“Не ставай смешен! Нали ще я направите на ракия! Аз и на евреите само в пустинята им пращах, където нямаше на кого да я продават. На вас съм дал киселото мляко, понеже обичате ферментацията.”

Дядо Антоний се замисли и реши, че Бог е прав. И как иначе? Нали каквото каже, тъй става...

Тъкмо по зимните празници Той нещо бе зачезнал, та старият монах доста скучаеше. Отвратителната виелица бе изолирала манастира за цял месец така, че даже поклонници не идваха. Една вечер тъкмо бе излязъл да провери дали магаренцето му се чувства добре в обора, когато на вратата се почука. Дядо Антоний се сепна и отначало реши, че му се причува. Кой и как ще се добере до манастира в такова противно време? Обаче чукането се повтори настойчиво и старият игумен се затътри към портата.

Изненадата му нарастна многократно, когато видя пред себе си възрастна двойка- старец и баба, при това без багаж.

–Добър вечер, отче.– заговори старецът насреща му.– Окъсняхме заради бурята, та не можахме да се доберем навреме. Нали ще ни приютиш за през нощта?

–Ама, разбира се, как да не ви приютя? Та на вън ли ще ви оставя? То, нали за това е манастира?– разбъбри се Дядо Антоний, доволен, че ще има с кого да си поприказва, докато Го няма Господ и бързо ги въведе в двора. Беше толкова радостен, че даже не обърна внимание колко леко са облечени нощните му посетители.

Въведе ги в една малка уютна стаичка, дето я беше пригодил за гости, запали печката и се разшета да поднесе храна и вино.

–Това, признавам си, не го очаквах.– каза старицата, докато Дядо Антоний беше в избата.

–Защо?– попита я доволен спътникът u.

–Не мислех, че можеш да влизаш по църкви и манастири. Това е Свещена земя.

–Ами! Съвсем нормална си е земята. Свещена хората я правят. На времето наистина не можех да влизам в храмовете Господни, понеже Той все още беше там. Но, откакто хората започнаха да ходят на черква за да им се видят новите дрехи...– странният старец замълча, защото чу дъските пред вратата да скърцат под тежките стъпки на домакина им.

–Ето и винце...– обяви доволно Дядо Антоний.– Докторите много- много не ми дават да го пия, ама Господ няма нищо против... сигурно, де... Искам да кажа, на Него се уповавам.

Гостът се засмя звучно.

–Разбира се, разбира се...– каза той.– Но, ние май не се представихме. Това е баба Мина, а аз съм Аловяд...

–Как го рече?– почуди се искрено монахът.

–Аловяд. Името не е тукашно.

–Аха...– каза разсеяно домакинът.– Аз съм Дядо Антоний.

–Знаем те.– усмихна се отново тайнственият странник с особеното име.–Навред се е прочул игуменът Антоний, безсребреник. За туй и ние сме дошли, да се поклоним в манастира, да ни почетеш за здраве...

Скромният монах бе видимо поласкан от думите на госта.

–Е, айде сега, чак навред...– смутолеви той.

След вечеря тримата поседнаха на древния миндер до прозореца и, загледани във виелицата навън, се заеха да обсъждат разни незначителни работи, за които обикновено си говорят старите хора, когато се съберат. Минаха през здравословните си проблеми, пенсиите (по които Дядо Антоний не можа да вземе отношение) и от там се прехвърлиха на неговото безсребреничество.

–Развалят парите, развалят...– проточи баба Мина.– И добрите хора, па и злите... Трудно може човек да се запази.

–Дяволът обитава там!– присъедини се разпалено монахът.

Старецът с особеното име се размърда неловко на местото си.

–Е, не бих казал... И аз не ги харесвам... парите, де... Не бих казал, че Дяволът обитава там... Мисля, че ако има нещо, за което Господ и Дяволът са на едно мнение, то това са парите.

–Че нали това му е работата на Рогатия? Да разваля хората.– отвърна още по-разпалено Дядо Антоний.– Да ги изкушава, да ги тласка към злото... абе, да ги разваля...

–Това са различни работи.– намеси се баба Мина.–Дяволът никого не тласка. Той привлича. Хората сами се тласкат. Това е смисълът на изкушението. Господ е по тласкането... Ако хората са стадо кози и Бог е козаят, то Дяволът е чуждата ливада. Козарят кара козите, някоя като се отлъчи, гледа да я върне. Но, все се намират такива дето бягат в чуждата ливада и пасат до насита. Господ кара останалите по своите Си пасища, накрая ги прибира в кошарата, а отлъчилите се замръкват в чуждата ливада и ги разкъсват вълците. Но, те сами си го избират...

Дядо Антоний бе потресен. Никога не си бе представял нещата така.

–А, развалените кои са?

–Тези, които бягат в гората вместо на хубавата чужда ливада и блеят пронизително колко са волни, силни и велики.– отвърна старецът със странното име.– Тях вълците първо намират. Също и онези, които влизат в ливадата, пасат по-лакомо и от отлъчените, после отново се връшат в стадото за през нощта, а на другия ден правят същото. Тези бързо се угояват и козарят първо тях коли.

–Ама, кой си ти?– попита монахът уплашено.

Странникът се усмихна лукаво.

–Legiоn onoma moi oti polloi esmen*...– отвърна той. Уж говореше сам, а сякаш из устата му излизаха много гласове.

Дядо Антоний скочи като ужилен и се прекръсти три пъти.

–Дошъл си да ме изкушаваш, така ли?

Дяволът отново се изсмя. Щракна с пръсти и прие иконописния си образ.

–Не бой се! Не съм дошъл по работа...

Но, старецът не го слушаше. Бе изпаднал в нещо като истерия.

–А това сигурно е смъртта...– каза той и посочи към Баба Мина.

–А, така де...– удиви се старата жена.– Как можа да ти хрумне подобна дивотия?... Смъртта!?... Как не!

–Успокой се, де!– намеси се Дяволът.– Казах ти, не съм дошъл по работа. Отбих се да пренощувам тук заедно с тази вещица. Тя е почти последната моя служителка. Каквото и да си мислиш, моите поклонници не са повече от служителите на Господа, твоя Бог. Ето, тя беше нападната от група сатанисти...

Дядо Антоний се ококори. Последните думи на госта му го отрезвиха.

–Че как тъй? Нали уж са за тебе...

–Да, ама аз не съм за тях!– възмути се Рогатят.– Все едно да кажеш, че са поклонници на Господа ония, дето цяло лято те тормозят безплатно да ги жениш, да се молиш за тях или да им кръщаваш копелетата.

–Това ми е работата!– изпъчи се гордо старият игумен. Той още не бе сигурен дали не го изпитват, макар че и иначе така би отговорил.

–Той, за това и Господ само с тебе си приказва.

–Господ ли? Че Той говори ли още с хората?– обади се Баба Мина.

–Отде знаеш?– озадачи се монахът.

–Приказвали сме си.

–Че ти не си ли низвергнат в Пъкъла?...

–“И случи се един ден тъй, че когато синовете Божии застанаха пред Господ, с тях се яви и Сатаната.”**

–Не мога да повярвам!– дивеше се още Баба Мина.– Да говори с хората...

–Защо не? Нали за това ги създаде по Свой образ и подобие. Ако ангелите ставаха за нещо повече от пеене на псалми, щеше да Се задоволи с тях. Представяш ли си по цял ден да ти бръмчат: “Свят, свят, свят Господ Саваот и славата му се носи като Севлиевска мъгла из Балкана...”*** и ти ще си се в лошо настроение...

“Какви глупости плещиш?”, чуха и тримата в главите си.

–А, Господи. Добър вечер.– поздрави кротко Дяволът.

“Дал ти Бог добро!”, натърти сърдито Той.

–От Твоята уста звучи доста обнадеждаващо.– пошегува се Сатаната.

“Не бъди нахален! Още малко ще изкараш, че съм те изгонил от Рая заради фалшивото ти пеене... Е, така де... само заради него...”

–Но, Боже, не съм ли и аз Твое творение?

”Необходимото зло. Ако не бях създал тебе, нямаше да съм Съвършенството.”

–Амин.– каза престорено смирено Рогатият.

“Внимавай в картинката!... Айде, аз ще бягам.”

–Да не повярва човек!– не спираше да се чуди Баба Мина.– Току що Господ ми продума, на мене, грешницата...

Дядо Антоний бе потресен.

–Е, другояче си представях прението между Бог и Сатаната.– продума той.

–А, защо не се явява като тебе, в... човешки вид?– попита вещицата силно заинтригувана от цялата тази Божа работа.

–Всички знаем какво стана, когато, все пак, реши да го направи.– каза безизразно Дяволът и погледна разсеян разпятието на стената.– Пък и това доста ограничава Божествеността. На мене ми е по-лесно. Аз не съм Бог. И слава Богу!

–Съвсем се замотах...– оплака се игуменът.

–Не се бой. Ако искаш, мога да направя така, че, когато си тръгнем, да не запазиш никакъв спомен за случилото се.– в очите на Сатаната проблясна особено пламъче.

–Не.– отвърна старецът.

Дяволът въздъхна.

–Извинявай, не се стърпях. Във всеки случай, устоя.

Баба Мина се разсмя.

–И това си е, комай, част от тебе... Ама няма ли най-сетне да си лягаме. Уморих се от преживявания.

–Да, права си. И на мене ми се приспа.

–Ми, освен да ви водя в стаята, дето съм ви приготвил...

Тримата се затътриха по коридора, налягаха по леглата си и бързо заспаха. А над тях, през снежната вихрушка един поглед се отмести от тях.

И рече Господ: “Айде, лека нощ!”, въздъхна и се зае отново с делата Си.

КРАЙ

* (гр.) Името ми е легион, защото сме много (Марк 5:9)

** Йов (1:6), също Йов (2:1).

*** Перафраза на Исая (6:3).

За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1050






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2331 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (6) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.