|
Сивостен :: Янчо Чолаков: "Митове за овъгления мрак" (ревю) - Янчо Чолаков, Научна фантастика, Българска литература, Българска фантастика
 | |
Когато най-после "Митове за овъгления мрак" попадна в ръцете ми, в погледа ми, казват, имало нещо от начина, по който стар евреин-ювелир гледа южноафрикански миньор с подозрително издута буза, слизащ от стълбичката на самолета от Йоханесбург. Тъй като прочитането на една книга традиционно започва с разгръщането на корицата, ще започна с нея. Тя е ужасяваща. Тя е от типа корици, които - в случай че реша да чета книгата на обществено място, например в обществен транспорт - ми се налага да увивам в 'Дуализмът като основен символ на индивидуализма' на Шопенхауер или нещо подобно.
Вижте сега, отидете на което и да е клубно събиране на български фантасти, отворете произволен форум и е абсолютно сигурно, че ще чуете обичайните тъжни литании за това как българската фантастика не се чете, търси и съответно издава. Навремето всичко, което бе необходимо за една успешна НФ корица, бе фигура на космонавт с аквариум на главата, застанал на фона на мистериозна ажурна конструкция, и ракета с фалическа форма, символизираща светлото бъдеще. Нарисувани с молив. В днешно време художници като Джим Бърнс са способни да уловят отблясъка на тридесет сантиметровия хромиран бластер на главния герой върху капчиците пот, избили по сто и десет сантиметровия бюст на марсианката, слизаща по ажурна стълбичка, от перлено бял космически кораб 'Кадилак' символизиращ... ясно ви е. В крайна сметка, не трябва всички да сме художници. В диамантените мини на южна Африка все още приемат работници, струва ми се.
Но млъкни, сърце! Да се върнем към главното.
"Митове за овъгления мрак" е сборник разкази на един от най-мистериозните и интригуващи за мен български писатели. Бях чувал доста отзиви за Чолаков и дори бях попадал на някои от по-ранните му награждавани творби, но това щеше да бъде първата ми по-сериозна среща с творчеството му. Бях чувал също, че има 'особен стил', разчупвал догмите на фантастичния жанр и не се побирал в рамки или кавички. Петнайсетте разказа ме накараха да си сваря кафе с коняк в един и тридесет посред нощ и да се замисля сериозно върху въпроса, какво аджеба е талант? С какво го измерваме? Къде е онази удобна мензура на Зоили, в която мога да топна тънката книжка с великолепни разкази и кошмарна корица, и след кратко бръмчене (ръмжене?) тя да изплюе резултата в абсолютни, неоспорими единици? Защото талантът на Янчо Чолаков е странен. Див, неопитомен талант, който в един момент издига стегнати, елегантни форми, а в следващия абсолютно хулигански събаря читателя в някакви мрачни литературни подземия, от чиито мокри тавани се лющят мазилка и метафори.
Не мога да кажа, че всеки един от разказите ми допадна на първо четене. Някои от тях са чисти експлозии от вдъхновение, но прекалено хаотични, трудносмилаеми и недостатъчно узрели. Това, което ми пречи да ги нарека слаби, е изключителното чувство за ритъм и любов към думите, което Чолаков притежава. Нищо не изгражда доверие към един автор както наличието на тази любов към точната дума на точното място. Прибавяйки към необятната му фантазия интригуваща, на места дори мистериозна ерудиция (откъде един българин може да описва средновековна Испания и едновременно древна Южна Америка с такава лекота и детайлност?), Янчо Чолаков без съмнение извоюва култовото си място сред българските фантасти. Въпросът е дали ние читателите сме достатъчно смели да пристъпим в Световете му без огнеупорни дрехи и сребърно разпятие?
--
Сборникът включва разказите:
* Рикошет
* Десетият поход
* Доказателство в полза на Дарвин
* Няма нощ без мрак
* Шанхайски трик
* Кецалкоатл: кажете сбогом на илюзиите
* И попита войникът: - Кой ме повика?
* Безизходицата не е от вчера
* Пластмасов свят
* Малък екран
* Митът на Александър
* Митове за овъгления мрак
* Нищо
* Влиянието на хищните кокошки върху храносмилането на стомаха
* Алилуя! |
Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|