Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Орденът на Св. Георги (част 1) (статия) - Разкази, Творчество
Орденът на Св. Георги (част 1)

Поредици: Орденът на Св. Георги

Автор: Божидар Грозданов - Bave, сряда, 16 юли 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Пушек изпълваше студената стая, пушек създаден изцяло от смъртта на хиляди свещи. Нито една цигара не бе палена тук, нито една клечка кибрит и въпреки това пушекът се бе зародил, изпълвайки празното пространство със специфична сладникава миризма.
- И цялото им тяло, и гърбът им, и ръцете им, и крилата им, и колелата наоколо бяха пълни с очи... – прошепна глас в лепкавия мрак.
Дори не бе завършил изречението си, когато на вратата се почука. Миг по-късно, без да чака разрешение, в стаята влезе нисък мъж с газова лампа в ръка.
- Откога не е проветрявано тук? – попита новодошлият с леко раздразнение.
- Откакто той помоли да се зазидат прозорците – дойде спокойният отговор.
На бледата светлина в стаята вече можеха да се различат няколко човешки фигури. Това обаче правеше стаята да изглежда още по-празна.
- Лоши навици му създаваш – промърмори ниският мъж, като внимаваше да не стъпи на засъхналите локви восък на пода. – Ако продължаваш в същия дух, ще повдигна въпроса пред отец Григорий.
- Вече го повдигнах преди няколко месеца – мъжът в стаята се изправи. Дори на светлината на газовата лампа си личеше как мускулите му изпъват бялата му риза. – Само затова ли си дошъл, Лука?
- Едва ли – ниският застана до него. – Съветът иска да им го представим.
- Сега ли? – долови се нотка загриженост. – Последните няколко месеца бяха изключително тежки за него... А и последните няколко нощи изобщо не е спал. Не може ли да изчакат до сутринта?
Ниският мъж само поклати глава.
- Разбирам – въздъхна мускулестият. – Кой ще го придружава този път?
- Аз, ти, близнаците, Петър, Сава и отец Кирил.
- Отец Кирил? – попита мускулестият учудено, като наблегна на “отец”.
- Не питай – Лука поклати глава. – Аз съм само вестоносец. Съветът иска да го им го представим веднага, по възможност в адекватно състояние. Също така искат да са сигурни, че си е взел билките. Точните им думи бяха “ако ще да ги набутате в гърлото му”.
- Разбирам... Значи нямаме никакъв избор?
- Това е изборът ни.

* * *

Минаваше три и половина сутринта. Всички в хотела бяха заспали, в това число и единственият гост. В това нямаше нищо странно – лятото скоро бе приключило, а до студентските празници имаше доста време. Сезонът едва ли бе от най-добрите за туристическия бизнес, но въпреки това, сякаш напук, телефонът на рецепцията прозвъня. Първите няколко пъти никой не реагира. Рецепцията бе на такова място, че единствено една от спалните на персонала беше в близост. Стаите за гости, както и тези за по-важните служители се намираха на втория етаж. Въпреки тези усложнения телефонът продължи да упорства, докато някой в хотела се размърда. Както можеше да се очаква, честта да го вдигне се падаше на новопостъпилия. С мърморене Михаил стана от леглото си и без да отваря очи се насочи към вратата. Единствената причина, поради която не бе започнал да псува, бе, че мозъкът му все още не беше в състояние да възпроизведе каквото и да било. Младежът не си направи труда да светне лампата – пътят му бе добре известен, а светлината съвсем щеше да го разсъни. Вратата сякаш сама се отвори пред него и няколко крачки по-късно слушалката на телефонът вече бе до ухото му.
- Хотел “Планинска песен”, тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – попито той механично, като дори не се постара да звучи приветливо.
В слушалката се чу единствено жужене, последвано след секунда от леко изщракване. Който и да се обаждаше вече бе затворил.
Проклети грешки, помисли си Михаил и тресна слушалката обратно на мястото й. Тъкмо се бе обърнал да се върне в леглото си и телефонът отново зазвъня. Изключително раздразнен от това, младежът се обърна и сграбчи телефона преди втория звън.
- Тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – попита той, като сега гласът му звучеше малко по-представителен.
Отново жужене, но сякаш този път се долавяше и още нещо. Съвсем тихо, на фона на жуженето се долавяше мелодията на някаква песен. Не беше нищо особено, но нещо успя да заинтригува младежът. Вече чувстваше как сънят го напуска, но това не бе от значение. Достатъчно бе да разбере от къде му е позната тази мелодия и ... Щрак.
- А бе да го... – развика се той, след като за втори път му затвориха. Единствено фактът, че можеше да събуди някой от другите в хотела, накара Михаил да довърши изречението си шепнешком.
Това беше прекалено. Някой явно си правеше майтап! Или може би някой от приятелите му се беше напил и се мъчеше да се свържи с него. Това определено би обяснило наличието на музика. Но в такъв случай защо не го бяха търсили по мобилния? По-вероятно някой бе хванал указателя и си правеше майтап. Решението бе да изчака следващото обаждане и да се навика на онези, които го бъзикаха. Разбира се, преди това трябваше да се увери да не би по закона на Мърфи наистина да звънеше някой клиент. Вторачил се в телефона, младежът зачака. Минаха няколко секунди... десет... двайсет... половин минута... минута... пет... По всичко изглеждаше, че майтапчиите бяха преминали на следващия номер или просто бяха отишли да спят.
- Да ти се прецака нета дано – прокле той тихичко на телефона. – Късмет имаш, че не позвъня пак. Иначе щях да ти кажа едно-две неща...
Дори не бе завършил думата си, когато телефонът отново позвъня. Почти доволен от това, младежът сграбчи слушалката и я допря до ухото си без да каже нищо. Да, тихата мелодия продължаваше да звучи от другата страна на линията, заедно с неприятното жужене. Заветният миг би настъпил.
- Слушай какво, идиотче – започна Михаил, като се стараеше да шепне достатъчно високо, така че да го чуе този от другата страна. – Ако не престанеш, ще има да си събираш зъбите. Тук имам уред, който ми показва от къде звъниш, и вече съм засякъл района ти в радиус от сто метра!
Това бяха пълни лъжи, разбира се, но Михаил разчиташе, че другият ще е достатъчно изплашен, за да го вземе на сериозно.
- Ченгетата също следят линията – продължи той. – Така че, ако не спреш да си правиш бъзици, ще прекараш няколко нощи в ареста. Ако толкова ти е скучно, звънни на баба си и...
По линията се чу нещо наподобяващо глас. Думите бяха толкова тихи, че въобще не можеха да се различат.
- Какво? – попита Михаил и притисна слушалката към ухото си.
- Помогни ми... – прозвуча уплашен детски глас, след което връзката прекъсна.
Смайването на младежа бе толкова голямо, че той остана неподвижен около половин минута. Едва след това слушалката отново бе поставена на мястото си. Какво беше това обаждане, по дяволите?!? Може би бе шега? Да, разбира се, че бе шега. Нямаше никакво друго логично обяснение. Сигурно някой негов познат бе намерил телефона на хотела и му бе изиграл този номер. В края на краищата доста от познатите му имаха по-малка сестра или брат. Спокойно биха могли да ги накарат да изиграят ролята си... Но въпреки всички тези логични разсъждения, нещо не даваше мира на Михаил. В него все пак се бе загнездил страхът, че може би това не е шега. Какво трябваше да стори тогава? Нямаше на кой да се обади, тъй като всеки би му се изсмял. А и дори да го вземат на сериозно какво можеше да обясни? Имаше ли и най-малка представа кой му се бе обадил или откъде? Единствената “улика” бе странната мелодия, която му бе прозвучала познато.
Младежът отново се обърна към телефона. Апаратът стоеше безмълвно на рецепцията, където бе мястото му.
- Това е – каза Михаил на глас, за да се успокои. – Ще остана тук цяла нощ, но ще вдигна когато отново позвъниш. Не знам дали това е майтап или някой сериозно си загазил, но няма да мигна, докато не разбера каква е работата!
Казал това, младежът се огледа. Част от него, отраснала с множество фантастични филми и книги, очакваше да последва светкавица през прозореца, силен вятър или поне телефонът отново да звънне и да потвърди, че го е чул. За съжаление, нищо от сорта не последва. При такова развитие на събитията никак не бе изненадващо, че след няколко минути Михаил вече бе задрямал до телефона, а половин час по-късно – когато му стана студено – се бе преместил отново в леглото си. През тази нощ не последваха нови обаждания.
На следващата сутрин всичко бе по старому. В осем всички от персонала бяха на крак и вече се бяха приготвили за поредния скучен ден. В девет без десет готвачът приготви закуската на единствения гост в хотела и я даде на Нели камериерката да я занесе в стаята. Точно в десет гостът позвъня на рецепцията и съобщи на Михаил, че цял ден ще бъде в стаята си и да не бъде безпокоен за нищо, освен за обяда в един. Точно в един обядът бе занесен в стаята му. Половин час по-късно последва ново обаждане със същите инструкции за вечерята в осем.
- Е, Мише, издържаш ли на напрежението? – закачи го Нели, докато слизаше с подноса с приборите.
- Трудно е, но някак се справям – отвърна той почти с безразличие. – Абе, този нормален ли е? От три седмици все същото. Да не смята до следващото лято да я кара така?
- Не се безпокой – засмя се Нели. – Само до Декември. Винаги си тръгва през Декември. Ти се радвай, че вече се обажда. Първия път се бе заключил в стаята си в продължение на три дена, без да отваря на никой. С Калин се бяхме уплашили да не е хвърлил топа. Каква история беше тогава... Наложи се да се обадим на шефа. За едно бройка да викаме полицията.
- Ченгетата? Сериозно ли?
- Съвсем сериозно. Оказа се, че шефът и онзи се познават. Бил някаква странна птица от артистичните. Идвал тук, за да намира вдъхновение. Да, такъв си е нашият любим Иван Григоров. Разбира се, ни е забранено да се обръщаме към него с името му. Било...
- ...свързано с кармата му, знам – въздъхна Михаил. Още първия ден бе допуснал грешката да се обърне към госта с “господин Григоров”. – А бе, Нели, я да те питам. Ти получавала ли си анонимни обаждания, докато си била на рецепцията?
- Ох, и ти ли минаваш през този период? Разбира се, че съм. Това е хотел все пак. С реклами по три радиостанции не е трудно някой да ни научи номера. Просто не го взимай на сериозно. Идиоти всякакви.
- Аха... и аз така си помислих.
Наистина, нямаше причина да се безпокои. Ако нещата започнеха на загрубяват можеше по всяко време да кажа на останалите, а в краен случай да извика ченгетата. Тогава историята щеше да се разнищи много бързо. И все пак, нещо продължаваше да безпокои младежа. Детският глас още ехтеше в съзнанието му, но не това бе тревожното. Някак детето бе прозвучало странно. Може би това се дължеше да връзката или на въображението на Михаил, но въпреки това той продължаваше да вярва, че имаше нещо нередно. Цялата случка така го бе заинтригувала, въпреки страха, че когато стана нощ, той прекара часове в гледане на телефона с надеждата да има ново позвъняване. Когато това не се случи, младежът си каза, че сигурно трябва да създаде същите предпоставки като миналата нощ и веднага отиде да си легне.
- Просто трябва да заспя и пак ще се повтори – каза той на глас, с надеждата думите му да бъдат чути.
За разлика от предишните вечери обаче, сега сънят не го спохождаше. След като прекара десет дълги минути във въртене, момчето си пусна радиото да се разсее. Определено имаше ефект. Нощният блок несъмнено бе единствения, който можеше да се слуша – никакви реклами, никакви водещи да прекъсват песните, направо разкош. Единствения проблем бе, че това също не му помогна да заспи. Седемнадесет песни по-късно, докато припяваше на последният хит на Moby, отвън се дочу някакъв звук. Михаил се заслуша, след което светкавично скочи от леглото, издърпа контакта на радиото от стената и прилепи ухо на вратата. Да, без съмнение се чуваше нещо и то определено не беше телефон. Звукът можеше да се оприличи на леко стържене. Отново създанието на младежа се изпълни със сцени от филми на ужасите. Какво ако беше върколак или вампир? Без да губи секунди, младежът изхвърча да затвори прозореца в стаята си, като трескаво си преговаряше всичко, което бе научил от филмите и книгите за вампири, върколаци и други изчадия.
- Най-важното е да не го каня – повтаряше си той докато дърпаше пердето. – Ако не го поканя, той няма...
Михаил би продължил, ако в този момент с крайчеца на окото си не бе усетил някакво движение. Инстинктивно той се обърна да погледне над рамото си, при което изкрещя. Вратата беше отворена, а на прага стоеше едра човекоподобна фигура. Изпаднал в паника, младежът отскочи настрани, при което си удари рамото в стената.
- Какво ти става, бе човек? – попита го фигурата. Беше Калин, управителят. Сега, няколко секунди по-късно, едрата му фигура лесно можеше да се разпознае на фона на светлината. – Ако знаех, че си такова шубе, щях да почукам – засмя се той.
- Извинявай – отвърна Михаил леко замаян. – Стори ми се, че... няма значение.
- А така – скръсти ръце Калин. – Аз слизам в четири през нощта, за да вдигна проклетия телефон, който не спира да звъни, и като идвам тук да те питам защо ти не се грижиш за това, какво заварвам? Да не си пушил нещо.
- Не – въздъхна младежът. – Знаеш, че не ползвам.
- Знам, че не съм те хванал – мъжът се насочи към нощното шкафче и започна да претърсва чекмеджетата. – Нали знаеш, че когато това стане, ще те изритам направо навън. Дори няма да си направя труда да извикам такси.
Пак познатата история. По някаква неясна причина Калин си бе наумил, че Михаил на всеки два дена пуши трева. Защо, оставаше пълна загадка, но управителят определено проверяваше стаята на Михаил при всяка удобна възможност.
- И кой се обади? – попита младежът, като се постара да не звучи заинтересуван.
- Моля? – Калин го изгледа неразбиращо.
- Нали каза, че телефонът...
- А, да. Ми никой. Явно грешка или преплитане на линиите. Човек да се надява, че от БТК ще оправят кашите си с цифровите номера. Пълни глупости! Като нищо може някой да е искал да направи резервация от чужбина. Грижа ли ги е от БТК, че ни лишават от клиенти? На тях само им дай да взимат и да увеличават таксите...
Значи все пак е имало обаждане, помисли си младежът. Точно като миналата вечер. Ако това бе майтап, то определено бе допре изпипан. От друга страна, какво, ако не беше? Ами ако наистина някой бе загазил? Най-разумното решение бе да съобщи на ченгетата или на Калин, или на който и да е. Така Михаил нямаше да се забърква. Определено най-безопасният начин на действие... и все пак нещо в него го молеше да се включи. Това е златната ти възможност, каза вътрешният му глас. От дете си мечтал за подобна възможност и ето че тя дойде. Дори да не си помислил да се откажеш! Подобни неща се случват веднъж в живота. Кой знае, дори можеш да спечелиш пари от това.
- Кой знае, наистина – прошепна младежът.
От една страна добре, от друга можеше яко да пострада. Заслужаваше ли си? Все още имаше прекалено много неизвестни. И все пак, нищо не му костваше да прекара още няколко нощи близо до телефона, поне докато разбере за какво става дума.

* * *

Вятърът почти не се усещаше, сякаш гората не го допускаше да проникне в нея. Тук-там някоя клонка се полюляваше, по-скоро по своя воля, отколкото под чуждо влияние. Дори животните не разваляха тази идилия. Няколко катерички излязоха от хралупата си, огледаха се и след това отново се скриха. Не след дълго обаче спокойствието бе нарушено. На почти незабележимата горска пътека се появи огромно куче, което бавно си проправяше път между храстите. Животното приличаше на немска овчарка, макар да бе значително по-едро. Около врата му стоеше стегната кожена каишка с множество метални кръстове по нея. Звярът за момент се спря, наостри уши и след половин минута започна да души въздуха. Дирята го бе отвела доста далеч, през храсти и дървета, до малко езерце в сърцето на гората. Сега вече бе близко до целта си. Миризмата на жертвата се усещаше ясно, смесена с лепкава сладост и острото зловоние на мърша. Кучето направи още няколко крачки напред, докато стигна почти до края на езерото, след което се спря и отново подуши въздуха. При следващата му крачка обаче, животното бе поразено от силен страх, който го прониза като стрела. Тя беше тук! Със силно ръмжене кучето отскочи назад, но така и не успя да стигне земята. Миризмите и гората около него изчезнаха.
- Сега разбирам за какво сте тук, отче – чу се шепот. – Не знаехме, че отново са започнали да се роят.
- Те винаги се роят, брат Лука – отвърна без капка емоции другият. – Тази е все още млада. Иначе нямаше да направи подобна глупост. Старите биха оставили кучето да разгледа наоколо, без да го наранят. Бог е с нас през целия този лов, но нека не се възгордяваме. Всичко може да е капан. Прекалено лесно намерихме дирята, прекалено лесно я проследихме и като капак на всичко прекалено лесно я видяхме.
- Момчето не усеща други присъствия, отец Кирил – намеси се нов глас. – Не мисля, че сме попаднали в капан.
- Именно това е основната цел на капана – отвърна отецът, без дори да се обръща. – Да създаде впечатление, че не сме в капан. Дори да приемем, че момчето не е сгрешило, то не може да усеща всичко.
- Разбирам и смирено се извинявам.
- Не е ли странно, че има раздвижване по това време? – побърза да смени темата Лука. – Самодивите основно се появяват на пролет...
- Според сведенията, с които разполагаме – скастри го отец Кирил.
- Това не е първото подобно раздвижване, нали така, Кириле? – обади се третият мъж. – Именно затова са те пратили. Това не е просто лов, Съветът иска да разбере какво става. Затова настояваха да се използва момчето.
- Запази заключенията си за себе си, Мартине. Когато Съветът сметне за необходимо да съобщи нещо, го съобщава. Когато не...
- Никой не оспорва това – вмъкна се Лука. – Брат Мартин единствено искаше да огласи опасенията си, че може да е прекалено рано момчето да се излага на подобна опасност. Все пак, с изключение на вас, никой не знае подробностите на този лов и...
Мъжът не продължи, защото в този момент вниманието на отец Кирил, както и на Мартин бе заковано в езерцето. Въпреки слабата лунна светлина, дори от такова разстояние, се забелязваше, че в езерото има поне три фигури.
- Извикай Петър – заповяда отецът шепнешком. – И нека близнаците са готови с момчето. Не се знае какво може да се случи.
Лука не помръдна от мястото си в продължение на няколко секунди. Чак когато забеляза, че Мартин гледа към него, промърмори и безшумно си проправи път назад през гората. Другите двама останаха да гледат езерото, без да си кажат нищо. Сред фигурите в езерото две бяха на жени с типичната за самодивите дълга коса. Интересното бе, че третата фигура бе облечена. Как бе успяла да се появи там, без никой да я усети? Което бе по-странно, защо самодивите не предприемаха нищо? Ако фигурата бе враг, то те трябваше да са я убили, както сториха с кучето. Ако ли не, то трябваше да са започнали да танцуват...
- Повикали сте ме, отец Кирил – появи се младеж на не повече от двадесет, облечен в монашеско облекло.
- Погледни там – посочи им Кирил. – Кажи ми какво виждаш.
Петър кимна и се съсредоточи. В продължение на няколко секунди очите му блуждаеха навсякъде, докато изведнъж не спряха, заковани към мястото, което сочеше пръстът на отеца.
- Виждам две голи жени, две самодиви – започна да шепне Петър. – И двете са млади, и двете са сестри. За пръв път са излезли да се къпят в това езеро. На брега, близо до тях виждам още някой... виждам жена. Не, не жена, самодива.
Кирил и Мартин се спогледаха. Самодива? Това определено обясняваше защо никой не я бе забелязал, но не и защо бе тук и то облечена по такъв начин.
- Тя е по-стара... – продължи Петър. - Много по-стара от тях. Двеста години поне, може и повече. Те й се смеят, намират дрехите й за смешни. Тя им обяснява нещо, опитва се да ги убеди в нещо... но те не искат да се склонят. Виждам... на брега има още някой... Той е плътник.
Отецът претръпна. Какво правеше плътник тук? Не бе възможно да има каквото и да било общо със самодивите и въпреки това... Възможно ли бе да има война между самодивите и плътниците? Самата мисъл беше абсурдна. Двете създания просто бяха прекалено различни, за да имат каквото и да било общо. Единствената възможна причина бе...
- Трябва веднага да се махаме! – каза отецът. – Трябва да предадем на Съвета...
- Виждам как облечената самодива сочи към нас – отново се чу гласът на Петър. – Знае, че сме тук. Другите две самодиви се обръщат към нас. Виждам как се смеят...
- Залегни! – изкрещя Мартин.
Миг по-късно стотици листа и съчки започнаха бясно да се въртят. Кирил постави ръката си върху лицето на Петър, като същевременно затвори и собствените си очи. Значи все пак щеше да се стигне до сблъсък. Ситуацията изобщо не изглеждаше благоприятна. Групата се състоеше от седем човека и момчето, а срещу тях имаше изправени три самодиви, една от които доста опитна. Разумното решение бе да отстъпят, но дали това щеше да им помогне? Двувековна самодива можеше спокойно да убие голяма част от тях единствено с вихрушката си. Едва си бе помислил това, когато вятърът отново изчезна. Моментално отецът извади стоманеният си кръст.
- Заведи Петър при останалите – заповяда той.
- Не можеш сам да се справиш – запротестира Мартин, докато вдигаше Петър на крака. – Не разполагаме с екипировката да се изправим срещу двеста годишна! Да не говорим, че не е сама.
- Всички да сме, пак няма да се справим! Тръгвай!
Без да чака подканване Мартин така и стори. До мястото, където се намираха останалите, имаше около стотина метра – отецът специално бе настоявал момчето да е колкото се може по-далеч от самодивите. От тактическа гледна точка решението не бе добро – така групата се разделяше на няколко части. От друга страна, всички бяха разчитали на това, че няма да бъдат забелязани толкова лесно.
Кирил проследи Матрин с поглед, след което се изправи и започна да маха праха от себе си в очакване. Вече не си правеше труда нито да се крие, нито да гледа към езерото – самодивите щяха да се появят от там, където бяха решили. Догадката му се оказа правилна.
- Дошъл си да ни се полюбуваш ли, черноризче? – чу се звънтящ женски глас зад гърба му.
Мъжът се обърна и видя една от самодивите. Както се очакваше, бе съвсем гола, с коса до глезените, хванала змия в лявата си ръка. При други обстоятелства човек можеше да я сбърка с обикновено момиче, но в присъствието на кръста създанието излъчваше бледо сияние.
- Съжаляваме за кучето ти – засмя се втората, която се появи редом до сестра си. – Ако знаехме, че ти си наоколо, щяхме да убием теб вместо него.
Мъжът направи крачка назад, като извади втори стоманен кръст.
- Доста се надценяваш, чернодрешко – първата самодива избухна в смях. – Най-добре тръгни да бягаш. Ако ни хареса как бягаш, може да те оставим жив до пладне.
- Не ме е страх от вас – отвърна спокойно отецът. – Въпрос на време е преди да унищожим и последната от вас.
Тоз път отговор не последва. Една от самодивите замахна със змията си, докато другата се втурна напред. Поне бяха предсказуеми, успокои се Кирил. Колкото по-млада бе една самодива, толкова по-очевидни бяха действията й. Основните им начини за нападение ставаха ясни още в първите няколко лова. След като бе оцелял в няколко схватки, човек се научаваше как да тълкува на пръв поглед хаотичното им поведение. Тъй като бяха сестри, можеше да се предположи, че ще се редуват в близки и далечни атаки. Фактът, че само една от тях имаше змия за камшик, означаваше, че другата щеше да създава вихрушки.
- Кажи ми, черноризче, червена ли е кръвта ти? – попита една от тях, докато прелиташе покрай човека. Ноктите й разкъсаха ръкава му заедно с част от кожата му.
- Кажи ми, чернодрешко, – чу се гласът на другата. – Сини ли са очите ти?
Въпреки все още да стискаше един кръст в лявата си ръка, на Кирил му бе повече от ясно, че схватката бе приключена. Колко глупаво от негова страна да се надява, че може сам да се справи срещу тях и то сам. Вярно, и двете бяха млади, неопитни, с неразвити способности, но дори и така, всяка една по отделно бе многократно по-силна от човек. Всяка от тях можеше без усилие да изкорени някое дърво и да го смачка с него, а той дори не би имал време да помръдне. Вихърът бе толкова слаб, защото двете просто си играеха с него, както щяха да направят и с остатъка от групата. До изгрев в този район нямаше да остане жив човек.
- Кафяви са, сестро – сякаш отникъде се появи първата самодива, като заби ноктите си в бузата на отеца.
- Жалко. Искаше ми се да си намеря сини очи...
- Кажи ми, черноризче, голямо ли е сърцето ти?
Ноктите на самодивата се насочиха към гърдите на човека, но преди да достигнат целта си районът бе изпълнен с нова вихрушка, този път придружена от град. Едри парчета лед започнаха да преминават през клоните и да се забиват в стъблата на дърветата. Нито едно от тях обаче не докосна Кирил, сякаш имаше за цел да го предпазва.
- С лед и вятър не можеш да ни нараниш – изсмя се една от самодивите, като се отдалечи от вече безинтересния човек. – Това са наши стихии.
- Похвално е, че можеш да си служиш с тях – отвърна другата, като се приближи до сестра си. – Защо не се покажеш? Тогава ще можем да потанцуваме заедно.
Вятърът мигновено спря. Настана пълна тишина, която дори горските животни не посмяха да прекъснат.
- Не се срамувай – подкани една от самодивите. – Ела и се присъедини към хорото ни. По миризмата усещам, че си мъж. Доста млад, но мъж. Ако си достатъчно силен и те харесаме, можеш да станеш юнак какъвто е нямало никога досега. Ще живееше с нас в гората и ще ти се подчиняват растения и животни. Малцина сред хората ще могат да ти се нарекат равни.
- Ами, ако не искам това, сестро? – чу се момчешки глас.
На крачка от отец Кирил се бе появило момче, облечено в черни дрехи. Дори при тази светлина ясно се виждаха отблясъците на множество метални кръстове закачени по блузата му. Косата му, дълга до земята, продължаваше да се вее, макар въздухът наоколо да бе неподвижен. Усмивката върху лицата на самодивите изведнъж де заменена с ужас. Двете гледаха момчето неспособни да повярват на това, което виждат. Миг по-късно прах обгърна всичко.

* * *

Наближаваше полунощ. В хотела беше тихо. Всички спяха, с изключение на Михаил, който се мъчеше да чете една от малкото налични книги. Нямаше представа кой я бе купил, но с всеки следващ ред му се струваше, че предишните собственици не случайно не я бяха взели със себе си. За съжаление нямаше друга алтернатива, с която да си запълва времето до три. Калин изрично бе забранил гледането на телевизия след десет, освен по настояването на клиент. Вероятността единственият клиент да излезе от стаята си бе нищожна, камо ли да поиска да гледа телевизия. По всичко личеше, че щеше да бъде дълга и скучна нощ.
След още няколко с мъка прочетени страници младежът затвори книгата и въздъхна. Не, колкото и да му беше скучно нямаше да продължи да я чете. Книгата сякаш бе писана в 60-те на миналия век! Михаил дори не бе стигнал до втория герой... всъщност все още не бе довършил първото описание. Защо ли му бе на някой да дава толкова безсмислено дълги описания на неща, които по-всяка вероятност не бяха от никакво значение? Както и да се погледне, някак бе малко вероятно някакъв си гардероб да е основното в романа.
Михаил погледна телефона и след кратък размисъл вдигна слушалката. Имаше сигнал, следователно всичко бе наред. И все пак, какво ако в края на краищата всичко се окажеше просто една шега? Позвъняване в три и половина през нощта три дни подред... не бе невъзможно. Достатъчно бе някой да си нагласи мобилния да го събуди точно в това време. От друга страна бе малко вероятно някой да си прави толкова труд за един майтап. Нямаше да има никаква разлика, ако обаждането бе в полунощ, хем тогава щеше да е по-зловещо. Дотук можеше да се заключи, че някой наистина бе загазил. Въпросът обаче оставаше – защо три и половина? Може би бе някой от казармата? Според историите именно към три всичко живо в казармата спеше, включително и тези на пост. Следователно това бе идеално време за вършене на нещо незабелязано. Единственият проблем бе, че гласът звучеше детски. Какво търсеше...
Телефонът звънна. Стреснат, Михаил сграбчи слушалката.
- Хотел “Планинска песен” – каза младежът с леко треперещ глас. - Тук Мишел, с какво мога да ви помогна?
- Добър вечер – прозвуча дълбок мъжки глас. – Бих искал да запазя шест места за следващата седмица, ако е възможно.
- Моля? – Михаил премигна. Не бе очаквал да чуе подобно нещо. – Да, разбира се. Имате ли изисквания спрямо стаите? Всички в една стая ли да са?
- Една единична и две тройни, ако не ви затруднява.
- Разбира се – младежът си записа. – На чие име да е резервацията?
- Георги Илиев, фирма “Оксидон”. Бих желал резервацията да е за десет дена.
- Да, разбира се. Значи от двадесети, до тридесети Август, фирма “Оксидон”, Георги Илиев.
- Искрено ви благодаря. Приятна вечер.
Преди Михаил да успее да отговори, клиентът вече бе затворил. Доста съмнително, особено като се имат предвид последните събития. Без съмнение бъдещите клиенти имаха нещо общо с мистериозните обаждания. Ако можеше да се добере до Интернет, Михаил отдавна да е проверил що за фирма е “Оксидон”, и дали въобще съществува. За съжаление, подобен лукс беше единствено за клиенти и то ако предварително си платяха за услугата. Разбира се, можеше да звънне на някой познат и да накара него да провери, но така и не се реши да го стори. В края на краищата можеше и сам да се справи! Просто трябваше да изчака няколко часа и всичко щеше да се изясни... евентуално.
Докато седеше така, зяпнал телефона в очакване, една от сенките на лявата стена се разтрепери. Хващайки движението с периферното си зрение Михаил се обърна. Нищо. Стената изглеждаше както всякога – светлобежова, украсена с няколко картини. Младежът разтърка очи, внимателно я разгледа в продължение на десетина секунди, след това отново се обърна към телефона. Сянката сякаш чакаше именно това и отново се раздвижи. Този път тя пропълзя изпод едно от картините и без особено да бърза се устреми към пода. В момента, когато човекът помръдна, черното петно отново се скри зад най-близката картина.
- Кой е там? – попита треперещия младеж.
Отговор не последва. Младежът извади джобното си ножче и с бавна крачка се насочи към стената. Каквото ще да става – да става, каза си той. На практика основната причина да се приближи бе надеждата, че не е видял добре и че една бърза инспекция на стената ще разкрие напълно логична причина за случилото се. Вероятно някоя нощта пеперуда бе прелетяла или муха се разхождаше върху крушката на лампата. Беше глупаво да вярва, че нещо особено е станало. Нямаше начин да има привидения, не и тук – хотелът бе прекалено нов, а освен друго не се намираше близо до гробище.
С трепереща ръка Михаил свали една от картините и погледна отзад. Стена. С облекчение момчето си въздъхна, след което свали още една картина. Там също нямаше нищо необичайно. Явно все пак всичко бе плод на въображението му. Оставаше само да погледне зад третата картина и ... Като отмести третата картина, вместо да види стена като при останалите две, младежът стоеше пред тъмен правоъгълник, с точните размери на картината. Какво, по дяволите, бе това?! Изглеждаше сякаш при последното боядисване майсторите бяха забравили да отместят картината. Но това бе невъзможно! Никой не можеше да е толкова глупав. Подобни неща ставаха само в комедиите. Младежът внимателно доближи острието на ножа си и почука по стената. Напълно нормална стена. Невярващ, Михаил постави длан върху петното. Чу се кикотене.
- Какво? – изкрещя той и отскочи назад.
- А ти какво очакваше? – отвърна с писклив глас петното и започна да се разраства.
- Какво си ти?
- Има ли значение – сянката вече покриваше цялата стена и започваше да се разпростира по пода и тавана.
- Не! – Михаил се обърна с мисълта да избяга от стаята, но вече бе прекалено късно.
Навсякъде около него имаше тъмнина. Малкото останали цветове бързо изчезваха, заменени от кюмюрено черно. Зловещ смях изпълни всичко, придружен от стържещи писъци. Младежът отчаяно направи крачка напред, но под него вече нямаше под, а бездънна яма, която го повлече надолу.
- Това е наша територия, човече – каза стържещият глас. – Не трябваше да се намесвах. Сега вече е прекалено късно. Нищо няма да остане от теб! Плътта ти ще изгние, кръвта ти ще изсъхне, а костите ти ще станат на прах, отвят от вятъра. Няма да бъдеш нищо! Ха-ха-ха-ха-ха- ха!
Звуците се усилиха. Михаил усещаше как тъмнината започва да глозга дрехите му, сякаш бе в яма плъхове. В какво се бе намесил? Чия територия бе това? Въпроси, на които никога нямаше да намери отговор. Най-лошо бе, че дори не бе сигурен какво точно бе направил, за да си навлече гнева на сянката. Имаше ли нещо общо с телефонните обаждания? Защо чак на третия ден се бе появила? Защо точно него бе избрала? Кирил бе работил в хотела много по-дълго, не можеше ли него да изяде? Не беше честно! Изведнъж силен звън разтресе тъмнината. Михаил инстинктивно подскочи ... и се озова отново на рецепцията близо до телефона. С все още размътен поглед той се огледа. Всичко си беше на място – дори картините на стената. Значи всичко това бе сън? Всъщност имаше логика да е точно така. Сенки не можеха да гълтат хора. Просто бе заспал в чакане на позвъняването. Позвъняването!
- Хотел “Планинска песен”. Тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – каза той на един дъх.
Отново само пращене.
- Моля говорете по-силно, че не ви чувам – младежът прилепи ухото си към слушалката.
- Помогни ми... – чу се детския глас. – Не искам да съм тук.
- Къде? Кой си? – провикна се младежът.
- Помогни ми... Не искам да съм тук... Не искам да съм близо до тях...
- Кои са те? Къде си? – попита още по-високо Михаил. – Кой си ти?
- Лира... – успя да каже гласът преди връзката да прекъсне отново.
Лира, зачуди се Михаил. Така ли се казваше детето? Или може би там се намираше? Дали това бе първия контакт с извънземни? Все пак се твърдеше, че българският език е междугалактически. Да, сега всичко се връзваше. Ето защо връзката бе толкова лоша – от такова голямо разстояние със сигурност щеше да има смущения. Интересно защо можеше да се свърже единствено с този номер. На Земята би трябвало да има достатъчно силни приемници, да прихванат съобщението. А може би вече го бяха сторили? Какво ако целият разговор се записваше някъде? В такъв случай бе въпрос на време преди да дойдат ченгетата или военните, а може би чакаха специалисти от Щатите? Не, това бяха глупости. По-вероятно връзката бе прекъснала преди детето да успее да се доизкаже. “Лира” просто бе първата част от думата. Оставаше да се намери останалата част.
Михаил се прозина. Утре сутринта щеше да се обади на няколко приятели да проверят за всички възможни думи започващи с „лира”. До тогава обаче няма де е лошо, ако успееше малко да подремне.

* * *

Градът бе шумен като всякога. Въпреки дъжда, “Попа” бе пълен с хора, основно ученици и студенти, които се събираха за поредната съботна среща. Аврора поклати глава. Изглеждаха точно като стадо. Колко лесно можеха да бъдат контролирани в подобно състояние, но каква щеше да е ползата? Това бе единствената причина никой да не се бе захващал с това. Фактът, че можеш да направиш нещо не винаги означаваше, че е разумно да го сториш.
- Тук ли, госпожо? – попита шофьорът на таксито.
Жената кимна и извади десет лева.
- Задръж рестото.
Без да изчака отговор, Аврора отвори вратата и излезе на улицата. Дъждът продължаваше да се излива, но капките сякаш отбягваха жената. Кафявото й сако, както и дългата й черна коса продължаваха да са сухи. Странно защо това не направи впечатление на никого. Хората наоколо продължаваха да си стоят, сякаш нищо не се бе случило. Жената се огледа за всеки случай, след което влезе в страничния вход на кино “Одеон”. Доста неща се бяха случили, откакто за последен път бе тук, далеч не всичките добри. Имаше редица провали, а това на шефа нямаше да се хареса. Най-лошото от всичко бе, че църквата отново се бе намесила. В днешно време дори подкупите не даваха резултати. А трябваше.
Две загубени, цели две! Шефът щеше да е бесен и то с право. Набирането на нови членове бе дълъг и труден процес. Дори без външна намеса кандидатите често се оказваха не на необходимото ниво, а сега и това. Аврора познаваше шефа достатъчно добре, да предположи, че ще заповяда ответен удар. Прибързано и глупаво решение, но той имаше силата да го стори, а тя трябваше да се подчини. Достигайки до предпоследния етаж, жената се приведе във възможно най-представителен вид и почука на една от вратите. Точно пет секунди по-късно тя влезе и затвори вратата зад себе си.
Стаята бе малка, тъмна, без абсолютно никакви мебели, като се изключи един стол в самия й център.
- Е? – попита тъмна фигура от стола.
- Всичко във фабриката е в изправност – докладва спокойно жената. – Няма никаква опасност продукцията да намалее. Прехвърлих всички линеещи там. В сегашното си състояние те ни излагаха на риск.
- Да, да – махна фигурата с ръка – С други думи вече разполагаме единствено с Гамина.
- Бяхте наясно, че за повечето е въпрос на време преди да почнат да линеят в подобна среда. Дори Гамина нямаше да е много по-добре, ако не й бяхте дали полеви задачи.
- Глупости. Просто й завиждаш. Вие двете сте изключенията. Щом след толкова години не сте се повредили, значи няма да се повредите. Но някак си се чудя защо няма нови попълнения? Толкова трудно да се намери...
- Вчера загубихме две – побърза да го прекъсне Аврора. – Гамина ми съобщи, че църквата се е намесила.
- Онези идиоти пак... Ще трябва отново да пратя някой при синода. Все някой трябва да знае къде се крият и когато разбера...
- По-интересното е, че според Галина, църквата също разполагат с нещо, което притежава значителни сили.
- Интересно наистина – фигурата потри ръце. – Възможно ли е църквата да разполага със самодива?
- Гамина не ми каза да е усетила подобно присъствие.
- Което не означава не. Като се замисля, това би обяснило защо през последните пет години почти не се натъкваме на нови. Ако църквата разполага със самодива, те могат да открият местоположението й толкова лесно, колкото и ние.
- Възможно е, предполагам.
- Трябва да помисля над тази перспектива.
- Ако желаете, мога да отида при Гамина и да й помогна.
- Не. Едва ли има нещо толкова сериозно, с което тя да не може да се справи. Искам ти да се върнеш в лабораторията. Ще се погрижиш всичко там да е наред, докато не заповядам друго.
- Прекалено се безпокоите, господине.
- По-добре така, отколкото да застраша проекта.
- Мечтата на баща ви граничи с невъзможното. Легендите имат свойството да преувеличават и преиначават нещата.
- Това означава ли, че не си съгласна с мен?
- Разбира се, че не съм съгласна. До този момент нито съм виждала, нито съм чувала за някой, който лично да е постигал това, за което бленувате. Напълно е възможно цялата легенда да е измислица.
- Ти да не си измислица? За Крали Марко не мога да кажа, не съм го виждал лично, то ти си тук пред мен, сега. Истинска самодива от плът и кръв. Щом ти съществуваш, то защо други така наречени легенди да не се окажат истина?
- Знаете отлично, че нямам собствена воля в случая. Каквото заповядате, ще го изпълня. И въпреки това лично аз считам проекта за абсурден.
- Радвам се, че изказа мнението си. Сега можеш да отидеш в лабораторията.
С леко поклащане на главата Аврора излезе от стаята. Фигурата на стола остана неподвижна в продължение на няколко минути, в очакване на нещо. Твърде много въпросителни се бяха появили в последния момент. Всяка година бе така. Тъкмо когато всичко изглеждаше наред, се появяваха сто неща, които да объркат всичко.
- Тръгна си – чу се писклив глас от стаята. – Какви са заповедите ви, господарю?
- Искам постоянно някой да я наблюдава. Гамина също. И се погрижи да не използваш никой от собствените им таласъми. На тях също им нямам вяра.
- Както заповядате, господарю.
- Нещо повече да знаеш за провала в гората?
- Черноризците наистина са се намесили, господарю. Вече се доста по-внимателни. Никой от нас не може да се доближи до тях, без да бъдем усетени.
- С други думи, и ти не знаеш дали имат самодива или не.
- Никой от нас не долови нищо, господарю. Поговорих с един от плътниците на Гамина, той също казва, че не усетил нищо. Възможно е сред черноризците да се е появил човек божи...
- Ха! Ако това бе станало, щях да знам без твоята помощ. Хайде, изчезвай, и ме дръж в течение за всичко.
Едва бе казал това и стаята би изпълнена със смях, сякаш бе пълно с деца. Тъмнината започна да се движи. Десетки черни петна започнаха да се изнизват под вратата и извън прозорците, докато не бе останало нито едно. Сега стаята изглеждаше различна – широка, с добре осветени бели стени. В центъра, на стола, ясно се виждаше рус тридесетгодишен мъж в сив костюм.
- Тази година ще успея – каза тихо той. – Този път няма да се проваля!

* * *

Мартин нервно се разхождаше в края на каменния коридор. Като цяло той бе спокоен човек, отдал се на служба на Бог. През краткия си живот бе видял повече неща, отколкото цели села можеха да си представят. Още като послушник бе наблюдавал как братята от манастира се изправят срещу нечисти създания. Бе свидетел на поражения и победи, на предателства, на прогонване на стари членове и приемането на нови. В миналото си бе представял, че животът му ще продължи по същия начин, докато Бог реши да го приеме. Вероятно подобна мисъл бе изпълнена с прекалено много гордост, защото един ден се случи нещо, което промени живота му завинаги.
Мартин бе още млад тогава – на не повече от двадесет и седем. Съветът го бе изпратил заедно с още няколко братя да ги отърве от няколко таласъма. Според сведенията таласъмите се бяха настанили в една пещера и се забавляваха да отнемат зрението на хората, които влизаха, и след това с гласове и писъци да ги насочват към пропаст където да намерят смъртта си. До този момент вече бе имало двадесетина потвърдени подобни случаи.
Самото залавяне на таласъмите се бе оказало далеч по-лесно, отколкото Мартин си бе представял. Дори не се бе наложило да използват стръв – таласъмите дотолкова бяха свикнали с хората, че сами се бяха появили да отнемат зрението на поредните си жертви. Разбира се, сметката им излязла крива и с помощта на кръст, малко светлина и стандартен ритуал за унищожаване на дребни демони мястото бе прочистено от присъствието им. След като това бе приключило, Мартин бе заповядал да проверят цялата пещера, като за всеки случай носят запален тамян. Всичко изглеждало толкова просто, докато не попаднал в отделна галерия дълбоко в планината. Там намерил нещото, което бе променило всичко. На пода на пещера стояло дете на няколко гадинки, обвито единствено в собствената си коса. Както бил обучен, Мартин моментално извадил кръста си и започнал молитва за прогонване на нечисти създания. Момчето само го бе изгледало с любопитство, след което се усмихнало...
- Отец Григорий ви очаква – прозвуча гласът на възрастен мъж в коридора.
Мартин леко се поклони, след това закрачи напред през отворената врата в приемната на игумена. Когато се озова там, мъжът забеляза, че освен отеца имаше още две фигури – отец Кирил и брат Петър.
- Брат Мартин – каза игуменът и му даде знак да застане до останалите двама. – Научих, че доста обезпокояващи неща са се случили в близките дни. Искам да чуя и твоето мнение.
- Не мога да съм сигурен отче, но предполагам, че освен всичко останало сме се изправили срещу човешка алчност – каза Мартин.
- Обясни.
- Най-старата от самодивите бе облечена в човешки дрехи. Няма причина да стори това, освен ако не й е било заповядано. А за да й е заповядано, трябва човек да е отмъкнал дрехата й, докато се е къпела.
- Да – кимна игуменът. – Не за пръв път се случват подобни неща. В миналото манастирът вече веднъж се е справял с подобен враг. Далеч по-значимото в случая, нещо което нито ти нито който и да било от останалите забеляза, е че този, който притежава самодивата, се стреми да се сдобие с още като нея. Две млади самодиви, по всяка вероятност наскоро появили се. Каква друга причина може да накара двестагодишната да се занимава с тях? Освен това, не забравяйте плътника. За какво й е на самодива плътник? Отговорът е, че той принадлежи на същия човек, който владее самодивата. Защо никой не се е сетил да обърне внимание на него?
Останалите се спогледаха.
- Не, братя, подготовката ви не е на ниво – поклати глава игуменът. – Вие, както и останалите, сте наказани на три дена уединение без хляб и вода, през които да разсъждавате над грешките си.
- Да, отче – поклониха се и тримата.
- Отец Григорий – обади се Мартин. – Докато размишляваме над грешките си, кой ще се грижи за момчето?
Игуменът се усмихна.
- Очаквах да зададеш подобен въпрос, братко – почеса той брадата си. – Можеш да бъдеш спокоен. Аз лично ще се грижа за него. Сега вървете и изпълнете наказанието си.
Мъжете напуснаха стаята, оставяйки игумена сам. Доста неприятни развития, но от друга страна можеше и да е за добро. Групата се бе натъкнала на нещо сериозно, далеч по-сериозно от обичайния лов. Вече не ставаше дума за унищожаване на нечисти създания. Всички игумени трябваше да бъдат предупредени за инцидента. Още следващата сутрин Григорий щеше да изпрати няколко вестоносеца, които лично да предадат съобщението. Дано по божията воля всеки от тях безпрепятствено достигнеше целта си. Сега оставаше да се заеме с другия проблем.
- Брат Слави – каза той високо.
Възрастният мъж тутакси се поява в стаята.
- Вече можеш да доведеш момчето.
- Разбира се, игумене.
- И се погрижи никой да не ме безпокои, докато съм с него.
- Както кажете.
Момчето... какво ли щеше да прави с него. Навремето Григорий бе против приемането му, дори бе предложил да бъде унищожено, но останалите игумени не бяха споделили мнението му. В края се бе стигнало до редица сложни ритуали, с които да се провери дали то не бе подвластно на падналия или не. Според резултатите, Бог бе простил на момчето и му бе предложил пътя на изкупление. Григорий бе обучен да почита волята божия, но така и не бе успял да обикне детето. Дали именно затова му бе отредено да бъде неговия пазител и учител?
- Тук съм, отец Григорий – игуменът чу глас зад гърба си.
С лека въздишка мъжът се обърна и скръсти ръце. По негова заповед бяха облекли момчето като всеки нов брат, но това сякаш нищо не променяше. Въпреки дрехите, достатъчно бе да се вгледа в очите му, за да го види каквото бе, когато брат Мартин го бе донесъл в манастира. Имаше нещо в тези кехлибарени очи, което караше Григорий да се чувства неловко.
- Сигурно вече си разбрал, че брат Мартин, както и останалите, са наказани за поведението си при последната им задача.
- Съжалявам за това, отец Григорий. Ако поведението ми е причина за наказанието на брат Мартин, моля да намалите наказанието, като вместо това накажете мен.
- Не затова си тук – игуменът направи усилие да остане спокоен. – Разбрах, че по твое настояване е бил зазидан прозореца в стаята ти. А също така, че стаята непрестанно е пълна с дим от тамян и свещи.
- Да, отче. Надявам се по този начин да пречистя тялото и съзнанието си, и да спася душата си от вечния пламък.
- Похвално, но вече няма да има нужда от подобни действия. Още утре сутринта зидът на прозореца ще бъде махнат и стаята проветрена и изчистена. Съветът на игумените бе на мнение, че трябва изцяло да се присъединиш към нас. Крайното решение, разбира се, зависеше от мене и до днес аз вечно намирах причина да те държа настрана от това. Скорошните събития обаче промениха решението ми. Наясно си, че навремето аз бях сред тези, които искаха да бъдеш унищожен.
- Единствено подозирах, отче.
- Е, сега съм натоварен със задачата да те подготвя за брат. Неведоми са пътищата Господни. От днес ти вече ще загърбиш миналото си и ще се преродиш като брат на този манастир. Остава единствено да избереш името на новия си живот.
- Тома – каза момчето без капка колебание.
- Защо точно Тома? – игуменът повдигна вежда.
- Защото той успя да се промени.
- Така е. Но блажени са тези, които без да видят успяха да повярват. Изборът бе твой, братко. Отсега нататък ще слушаш мен вместо брат Мартин и докато аз съм жив никой няма право да ти дава заповеди, освен ако не е игумен на съвета.
- Благодаря, отче.
- И още нещо, братко. Очаквам от тази вечер да спиш както трябва. Вече ще се наложи по-често да взимаш участие в задачите на манастира, а не само да наблюдаваш.
- Разбирам, отче.

* * *

В хотела цареше пълен хаос. Откакто Михаил бе съобщил за резервацията, всички се бяха хванали да чистят и оправят нещата за новите гости. Не че хотелът не се поддържаше, но Калин бе настоял всичко да е идеално. Първи клиенти от толкова време и то преди празниците, не трябва да останат разочаровани, бе казал. На няколко човека от персонала им идеше да споменат, че от доста време вече имат един клиент, за който се грижат и то доста добре при това, но в крайна сметка решиха да си замълчат. Все пак Калин беше управителят и трябваше да му се подчиняват. С леко мърморене хората се хванаха да изпълняват безумните задачи на Калин, когато телефонът на рецепцията бе позвънял. Обаждането бе от ”Оксидон”, които най-учтиво бяха съобщили, че поради промяна в графика на фирмата биха желали да изместят резервацията си за по-рано, дори ако е възможно да дойдат още същия ден. Тъй като хотелът не страдаше от липса на стаи, Мартин бе приел... и това бе грешката му. В мига, в който Калин бе научил за промяната, бе изпаднал в бяс. Целият персонал отново бе събран на едно място и бе изслушал поредната лекция на управителя за отговорностите им и лоялността им пред хотела и клиентите. Половин час по-късно всички отново се бяха заели да вършат същите неща, които бяха започнали сутринта, без ни най-малката идея за какво точно бе второто събиране. До към шест вечерта работата бе приключила и всички бяха готови да посрещнат хората от “Оксидон”. Точно тогава обаче телефонът отново бе позвънял и клиентите бяха съобщили, че много съжаляват, но е възможно да закъснеят и да пристигнат към десет или по-късно. Калин лично бе приел обаждането и ги бе уверил, че няма никакъв проблем и че ще има кой да ги посрещне независимо кога пристигнат. Пет часа по-късно все още нямаше и помен от гости, а Калин бе отишъл да спи, като бе натоварил останалите със задачата да посрещнат клиентите. Към полунощ единственият останал да чака бе Михаил.
Определено днешният ден бе от по-интересните. Не че не се бе случвало клиенти да променят резервации, но досега на Мартин не му бе известно някой да идва толкова късно. Най-малкото нямаше да е лесно да намерят пътя до хижата през нощта. По всяка вероятност гостите щяха да пристигнат чак на сутринта. От друга страна така поне той имаше легална причина да остане близо до телефона в очакване на поредното мистериозно обаждане. С малко повече късмет може би тази вечер щеше да научи нещо за странния глас. Само дано обаждането не се припокриеше с това на “Оксидон”, защото Калин щеше да го убие.
- Добър вечер, Мишел – прозвуча плътен мъжки глас, който накара младежът да подскочи.
Първата му мисъл бе, че сянката се е завърнала да го преследва, но за щастие това се бе оказал просто Григоров – мистериозният и засега единствен клиент на хотела.
- Дочух, че в скоро време ще имам съседи – продължи мъжът. – Можеш ли да ми кажеш до кога ще останат?
Михаил погледна мъжа. Григоров определено бе от хората, които правеха впечатление. Въпреки мекия си глас, той ме почти два метра висок, с гъста черна брада и коса вързана на плитка. Определено имаше вид на човек на изкуството... като се изключи ръстът му.
- Ъ, да, господине – кимна Михаил. – Някаква фирма. Доста е възможно да е чуждестранна. Днес вече два пъти се обадиха да променят резервацията си. Сигурно очакват някой да пристигне от чужбина или нещо подобно.
- Доста интересен сезон за почивка...
- Щом могат да си го позволят. По начина, по който си поръчаха стаите е сигурно, че шефът им ще е тук.
- Моля?
- Изрично си поръчаха една от стаите да е с единично легло, а останалите две с по три. Шефът им ще отседне в единичната, докато останалите ще прекарат в тройните.
- Може би ще дойдат седем човека? – почеса си брадата Григоров. – Иначе няма логика да поръчат две тройни стаи, вместо една двойна и една тройна.
Младежът го изгледа подозрително.
- Хъх, не ми обръщай внимание – засмя се мъжът. – Професионално изкривяване. Постоянно си мисля за сюжети за книги и често обърквам хората около мен. Дойдох само да ти кажа, че утре няма да желая нито закуска, нито обяд. Също така, не бих искал да бъда обезпокояван по никаква причина до осем часа, когато ще се обадя за вечеря.
- Разбира се – успя да отвърне Михаил, на който ситуацията непрестанно му изглеждаше по и по-странна.
- Благодаря ти. Пожелавам ти приятна нощ.
Михаил изчака клиента да се качи по стълбите, след което се удари по челото. В моменти като този му се струваше, че се намира в някой от хотелите на Стивън Кинг. Странни позвънявания през нощта, странен гост, който седи заключен в стаята си почти през цялото време, ексцентрична фирма, която смята да започне почивката си през нощта, в есенния сезон... Още малко и мебелите ще започнат да летят наляво надясно. Като си помисли за това, младежът инстинктивно погледна към фотьойлите в рецепцията. За щастие всичко си беше на мястото. Е, ако не друго то поне нямаше да заспи преди позвъняването.
Часът стана един. Все още нямаше и помен от Оксидон. Извън хотелът бе пълна тишина, без каквато и да е индикация, че някой е на път. Нямаше шум от двигател, светлини в далечината... сякаш клиентите изведнъж се бяха отказали. Или може би нещо им се бе случило? Ами какво ако никога не бяха съществували? Параноята вече бе обсебила Михаил и той изтича до стаята да вземе мобилния си телефон.
- Да? – чу се глас още след първото позвъняване.
- Даркър, Михата е. Какво правиш?
- В момента играя някаква глупост, но смятам скоро да приключа. Какво има?
- Абе, искам да провериш нещо в ‘нета.
- Точно в момента ли?
- Ми дай Alt Tab и след това можеш да продължиш. Кратко е, а ми трябва спешно.
- Уфф... Добре, хайде. Казвай.
- Фирма “Оксидон”. Не знам точно как се пише. Или е българска, или има представители в България. Какво казва чичо Гугъл за нея?
- Направо нямаш равен. Да ми беше казал нещо по-абстрактно?
- Чакай малко... я провери Георги Илиев.
- Момент... Пиша и... Не мога да повярвам?
- Какво?
- Нищо, ето какво! Прекалено много неща откривам, за да може което и да е от полза. Няколко седмици те няма в цивилизацията и я се виж какъв ламер си станал!
- Слушай, моля те, опитай се да откриеш нещо! Много ми е важно!
- Не знам... обещах на жената да не оставам до късно днес...
- Ако трябва, дай да поговоря с нея и да й обясня.
- Този път няма да стане.
- Тогава кажи на тайфата. Едва ли е чак толкова трудно да се порови човек в ‘нета.
- Ако беше толкова лесно, защо ти не го направиш?
- Защото нямам ‘нет, бе кретен!
- Добре, ще видя какво мога да направя. Хайде, чао, че искам да кача още някое ниво.
Типично, помисли си Михаил, слагайки мобилния в джоба си. Веднъж да поиска спешна услуга и ето какво става. Е, поне можеше сигурен, че до сутринта ще разполага с пълен списък възможни фирми. Даркър бе помърморил, но щеше да се хване със задачата и по някое време SMS-ите щяха да прииждат. Проблемът обаче не беше в това. Точно в този момент проблемът бе, какво щеше да прави Михаил до три и половина, а и след това. Като нищо можеше да се наложи да остане буден до сутринта, когато евентуално Калин щеше да благоволи да го смени с някой друг. Като цяло гадна ситуация.
Мина още един час. Забравената книга, която Михаил бе захвърлил вчера, вече не изглеждаше толкова скучна. След като се бе научил точно кои части да прескача, младежът можеше да вникне в сюжета. Сега само му оставаше да разбере за какво точно става дума. Без предупреждение телефонът прозвъня. Сигурно бе поредното обаждане на “Оксидон”, вероятно отново да променят резервацията си.
- Хотел “Планинска песен”. Тук Мишел, с какво мога да ви помогна? – вдигна Михаил.
- Спаси ме... – прозвуча познатия детски глас на фона на силно пращене. – Измъкни ме оттук.
- Къде си? Какво си? – механично попита младежът.
- Едно от другите престана да се движи и те го отнесоха...
- Кой? Какво? Кои са те?
- И мен ще ме отнесат, ако разберат... Спаси ме... Не искам да остана сред белите стени...
- Чуваш ли ме? Ще направя всичко възможно да ти помогна. Но трябва да ми обясниш някои неща. Кои са те? Кой си ти? Къде се намираш?
- Вече е прекалено късно... Те са вече там... Усещам ги...
Преди Михаил да успее да зададе следващия си въпрос връзката вече бе прекъснала. Бавно слушалката бе поставена обратно на апарата. Тази вечер обаждането се бе оказало изключително злокобно. За разлика отпреди, сега информацията бе малко по-конкретна, което поставяше множество нови въпроси. Мистериозните “те” например. Ако можеше да се вярва на детето, “те” определено не бяха от добронамерените. Поне “бели стени” предполагаше, че са хора, не че това бе някакво успокоение. Може би ставаше въпрос за някаква тайна лаборатория? В такъв случай със сигурност не можеше да е българска. Военните нямаха достатъчно пари за подобен лукс. Всъщност, почти никой не разполагаше с толкова пари. Следователно трябваше да е някаква организация от чужбина, която бе построило лаборатория някъде в България. Като се замисли човек, идеята не изглеждаше толкова абсурдна. С достатъчно подкупи бе напълно възможно да се получи всичко, а освен всичко останало властите далеч не бяха толкова стриктни. По такъв начин дейностите на подобна организация биха останали напълно незабелязани. Оставаше само да се разбере какви са тези дейности и...
- Извинете – чу се женски глас – Вярвам, че има резервация за нас от името на Георги Илиев.
Михаил премигна. Пред рецепцията стояха четирима души, една от които жена. Как се бяха озовали тук без да ги забележи? Изненадан младежът отстъпи крачка назад. Жената се усмихна.
- Съжаляваме за закъснението. Имахме проблеми с транспорта и се наложи да изминем част от пътя пеша. Не се безпокойте, няма да кажа на никого, че бяхте задрямал. На всеки може да се случи, особено в три през нощта.
Младежът се изпоти. Доста неловка ситуация. С нервна усмивка той взе ключовете от трите стаи и ги подаде на жената, която веднага пое към стълбището, последвана от колегите си. Гостите бяха пристигнали, а ако Калин разбереше за гафа, Михаил можеше да си замине преди тях. Изведнъж изобщо не му бе до странни теории и чужди конспирации. Единственото, което със сигурност трябваше да не позволи,бе грешката да не се повтори.

* * *

Столът с трясък удари стената. Още две вдлъбнатини се присъединиха към многото предишни. На няколко метра от злощастния стол дългокоса черна фигура продължаваше да беснее. Близкото бюро получи няколко ритника, малкото книги, които бяха успели да не паднат на земята бяха запратени със злоба към далечната стена на стаята.
- Да го! – изкрещя Даркър.
На косъм бе да превърти играта, когато токът спря. Прекъсването не бе по-дълго от няколко секунди, но именно толкова бяха достатъчни напълно да развалят удоволствието на младежа. Даркър продължи да беснее още известно време, но в края на краищата се успокои. Не му бе за първи път. Просто някой ден щеше да отдели още десетина часа и, ако тогава нямаше проблеми с тока, щеше да изиграе проклетата игра докрай.
Е, всяко зло за добро. Сега поне разполагаше с достатъчно време да провери онази глупост на Михаил. Даркър не вярваше, че нещо ще излезе от цялата работа. Най-вероятно Михаил толкова му бе доскучало в онази хижа, че се бе побъркал.
- Фирма “Оксидон” – Даркър въведе името на кирилица в любимите си търсачки.
Както можеше да се очаква търсенето не даде никакви резултати. Толкова с инициативността на Българските рекламни лица – ако не е на латиница, значи за нищо не става. Написано на латиница, от друга страна, името изкара няколко хиляди връзки. Уточняващи думи като “България” и “фирма” също не успяха да намалят бройката значително. Даркър бе на път да затвори страницата с резултатите, когато нещо интересно хвана окото му. В описанието на първия резултат на страницата се говореше за патентовани деоксиданти на кръвта. По-всяка вероятност това нямаше нищо общо със задачата поставена му от Михаил, но звучеше интересно.
- Патент за производство на “изкуствена кръв” съвместима с всички кръвни групи – започна да чете той на глас. – Пионер в разработването на антиоксиданти използвани в медицината и козметиката...
Написаното изглеждаше доста впечатляващо. Преди да довърши абзаца на вратата се позвъня. Изненадан Даркър погледна към часовника – пет и половина сутринта. Кой по дяволите можеше да бъде по това безумно време? Не можеше да е никой познат – те щяха да използват телефона. Силно раздразнен младежът излезе от стаята. Сигурно някой от побърканите съседи.
В момента, в който Даркър отключи външната вратата с огромна сила бе избутан навътре. Секунди по-късно двама човека го издърпаха от жилището.
- Тихо – прошепна един от индивидите запушил устата на Даркър с ръка. – Вече са тръгнали. Ако те заварят тук свършено е с тебе!
- Мммъ? – опита се да реагира Даркър. Които и да го отвличаха се бяха погрижили да няма дори минимална възможност за измъкване.
- Няма време за обяснение! Първо трябва да отидем някъде сигурно.
Даркър усети как някой поставя кърпа на устата му. Миг по-късно всичко почерня.

Към втора част >>






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3102 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.