Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Божията воля (статия) - Творчество
Божията воля

Автор: Жеко Найчов, вторник, 27 април 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Талaр отвори очи и се огледа объркано. В първите няколко мига не можа да се сети къде се намира. Постепенно, в пулсиращата му от болка глава изплуваха спомени.Те го накараха да се сепне и подскочи. Не успя. Тежки метални окови държаха ръцете му на синджир, който не бе достатъчно дълъг, че да му позволи да се изправи. А синджирът бе захванат за внушителна халка в каменния под... Значи беше затворник.

Не само, че не успя да завърши мисията си, но и позволи да бъде пленен. До колкото можеше да прецени, навън утрото беше настъпило. През тесните прозорчета на килията му се процеждаше ярка светлина... Как можа да се докара до тук!?
Припомни си предната нощ, когато се промъкна в спалнята на магьосника. Беше го учудила липсата на стражи. Пристъпи с котешки стъпки до разкошното легло, където спеше жертвата му, понечи да извади меча си... и усети тъп удар по тила, причерня му и се свести окован. Трябваше, трябваше да бъде по-внимателен! Сега съдбата му зависеше от Арaна. Очакваха го мъчения и смърт. От всичко, което бе чувал, Талар бе на ясно, че на милост не можеше да се надява.
Стържещ шум, последван от прищракване извади младия мъж от мислите му.Той се обърна по посока на звука и видя малка вратичка в дъното на стаята да се отваря. През нея, силно наведен, влезе висок, достолепен старец, някога със стройна снага, сега понатежала с годините. Бе облечен в проста черна роба и се подпираше на крива, чепата тояга, изгладена от дългата употреба.
–Арана, предполагам.– започна с враждебно хладен тон Талар.
–И на теб добро утро.– отбеляза кротко старецът, докато си придърпваше от ъгъла ниско столче за да седне. Талар се опита да разгледа лицето му. Не беше лесно в мрака на стаичката, пък и старецът се настани на такова място, че от там, където беше Талар, се виждаше само проблясъкът от сребристата му брада.
–Защо направо не ме уби?– попита отново Талар.
–Ха!– отвърна все така невъзмутимо старецът.– Че аз да не съм като тебе, да се прокрадвам нощем и да трепя хората!?
–За да ги трепеш денем, навярно, че по-добре се вижда.– заяде се Талар.– Всички са чували за твоите злодеяния, Арана!
Старецът наклони глава и се засмя тихо.
–Кални текат реките в морето, но то не се замътва... Защо ли?... Заради солта... Малко е явно солта у тебе, синко.
–Защо ми говориш всичко това? Просто ме убий и да приключваме.
Арана сякаш не го чу.
–Надявам се, снощи не съм те ударил прекалено силно с жезъла си.– продължи той.– Габер. Дяволски твърдо дърво е. Дано не съм ти докарал свещената болест.
Талар се обърка. Това пък сега за какво беше? Старият магьосник явно играеше някаква игра, но каква?... След като Арана бе повел хорото, младият мъж реши да се хване на него. Тъй или иначе, нямяше друг избор.
–Какви ги приказваш?– продума той.
–А, нищо... Ей така, дума да става.– отвърна Арана.– Не обръщай внимание на брътвежите на един изкуфял старец.– на Талар му се стори, че магьосникът се усмихва.– Понеже се разговорихме за убийства, та се сетих, че носи нещастие да убиеш епилептик.
Талар се втрещи. Старецът навярно бе луд. И при това луд и жесток.
–Е, можеш да бъдеш спокоен.– тросна се младият мъж.– Толкова удари съм изтърпял по главата си, не ще от твоите старчески ръце да хвана свещената болест.
–Явно от другите не си поумнял,– засмя се старецът– ами поне от моите “старчески ръце” да ти се намести мозъкът.
Талар се отдръпна, до колкото му позволяваха оковите.
–Предупреждавам те, че ме пази благословията на Атa! Ако се опиташ да ми направиш магия...
–Мило момче,– прекъсна го Арана и се наведе напред, така че Талар за пръв път успя да види добре лицето му.– Не зная защо смяташ, че заклинанието на Алaт те е опазило. Дори да предположим, че исках да ти направя магия, то едва ли щеше да ми попречи. Знай, че тъкмо тази “благословия”, както ти я наричаш, ми позволи да те усетя, че влизаш в дома ми. Така, чрез нея аз разбрах и какви са ти намеренията. Не са много хората, които искат да ме видят мъртъв, но Алат от най-дълго време е сред тях.
–Да, бе, не били много!– отвърна ядосан Талар.– Ами бедните хора, които тормозиш!?Цялата долина е под твоя власт.
Арана отново се облегна назад.
–Да ти се видяха изтормозени? Май само Алат така смята... И долината била под моя власт... Ха! Че под чия да е?
Талар продължаваше да бълва гневни думи,без да обръща внимание на магьосника. Как изобщо смееше да нарича Ата по малко име!
–...и ги заплашваш с черните си магии, та ги принуждаваш да ти плащат непосилни данъци...
Арана тропна с жезъла си по пода. Това накара Талар да замълчи за миг, достатъчно дълъг, че да даде възможност на магьосника да вземе думата.
–Омръзна ми да слушам гласа на Алат през устата на хрътката му.– каза с елмазено твърд глас старецът. И не смятам да се отчитам пред някакъв хлапак за имотите си.Още по-малко имам намерение да обсъждам наема, който ми се плаща. Оставих те жив, защото...
–Че малко ли народ си избил до сега?
–Какво ли разбираш ти? Прекалено си млад, че да помниш неща, от които да се срамуваш. Запитвал ли си се защо тъкмо аз съм трън в очите на господаря ти, а не, да речем, принцът на Махyт, или пък Ермидзaнския сатрап?
Талар онемя. Хората,споменати от Арана бяха уважавани благородници, в чиято добродетелност никой никога не се бе съмнявал.
–Не смей да петниш имената на тези достойни хора!– процеди през зъби той.
–А ти познаваш ли ги?
Не, но зная, че никой не би посмял да сквернослови по техен адрес. Те...
–Тук си прав.– прекъсна го старецът.– Защото всички, дръзнали да кажат нещо, отавна не са между живите. Виждаш ми се твърде млад, за да знаеш при какви обстоятелства Есихuр стана сатрап на Ермидзан. Едва ли си чувал и за славния Ингyр, който дръзна да поведе поробения народ на Таркалe срещу тиранията на Махутския принц. За тези неща отавна не се говори...
Но, сигурно си прекрасно запознат с историята за това, как Ата пратил срещу мен огромна армия, от която никой не се завърнал. Няма да се учудя, ако разбера, че знаеш поименно войниците. Може би дори е съчинил по някоя сълзлива историйка за без време овдовели невести, сирачета и зачернени изгори.
Талар отвори уста, но отново я затвори. Не знаеше нищо за Есихир, но беше чувал да се споменава за някакъв бунт в Таркале, след който две трети от населението u се изселило на юг към планините. Но, кой, в същност, се интересуваше от тези диваци?...
За Армията на Справедливото Възмездие всеки знаеше. В Техyб се пееха песни за това, как Черният Магьосник похулил Бога, и Ата, върховният жрец, се принудил да го накаже. Но Арана, в съюз с Тъмните Сили, направил магия и никой от воините на Бога не се върнал. Тогава Ата проклел магьосника и накарал благородниците да се закълнат във вярност пред Бога и да преследват враговете му... Много еретици били избити по това време. От тогава на сетне Ата се бори срещу злите козни на магьосника и в молитви към Бога се стреми да открие верния път.
Така се стигна и до самия Талар. Жрецът бе видял него като избавител на света от злото на Арана, като воин на Бога, който... Но, защо тогава нещата се развиваха така?
Незнайно по каква причина думите на стареца, цялото му поведение и външен вид сега изглеждаха на Талар много по-смислени от възвишените приказки на Върховния жрец. В Арана имаше достолепие, различно от това на Ата. Беше някяква първобитна мощ, криеща се в привидно простия изказ с явно дълбок смисъл, в здравата логика и непринудения подход. Талар вече се чувстваше несигурен.
–Какво искаш да кажеш?– попита накрая той.
–И това ли не можеш да се сетиш?– отвърна на въпроса му с въпрос Арана.– Искам да те накарам да видиш... Да направиш разлика между причина и повод... Да разбереш защо си тук.
–Защо?– попита с дрезгав глас Талар.– Защо изобщо ти пука какво зная аз и какво ще разбера?... Искаш да ме убиеш объркан и изкушен от тъмните ти двусмислени думи, така ли!? За да не ме приеме Бог в царството си, а душата ми да се залута в угода на демоните, на които служиш!? За това ли трябва да те слушам? Знай, че няма да се отвърна от лицето на Бога...
Талар бе объркан. Зло и добро като че разменяха местата си. Арана беше зъл. Магьосник, служител на тъмните сили, това беше той. Ако нямаше задни мисли, защо ще го държи още жив? Но, от друга страна, говори уместно... Глупости! Изкусни са словата на нечестивия и прокълнат е, който се вслушва в тях...
–Чуй ме, синко.– прекъсна мислите му магьосникът– Не смятам себе си за достатъчно мъдър, че да познавам Божията промисъл, нито смея да тълкувам волята Му, но все си мисля, че не Му е да се занимава с интригите на Алат. Отърсu се най-сетне от шантавите си идеи и ме чуй какво ще ти кажа.
–Имам ли друг избор?– каза язвително Талар и вдигна окованите си ръце.
Старецът въздъхна и бръкна в някаква гънка на дрехата си. Извади ключ и му го подхвърли. Талар ловко го хвана. За секунди свали оковите от ръцете си. Изправи се в цял ръст пред стария магьосник, разтривайки китките си.
–И сега какво?– попита.
–Ти ми кажи!– отвърна Арана.– Нали искаше избор?... Макар че, когато съзнанието е в окови, за ръцете няма голямо значение.
–Ами ако сега избера да те убия?
–Давай, няма да ти е трудно. Ти си млад и силен, а аз съм просто един старец. Не се съмнявам, че и с голи ръце ще довършиш снощната си работа... Между другото, оръжията ти са вън, пред вратата.
Талар се насочи като пиян към изхода. Старецът не му попречи. Погледна навън и наистина там видя не само оръжията си, но и торбата с провизии. Той си взе меча, без ясна представа какво смята да прави с него и се върна. Арана все още седеше невъзмутим на стола си. “Сега имаш възможност да изпълниш свояата мисия, да бъдеш оръдието в ръцете на Бога... или на Ата?...”, помисли си млдаият мъж... или може би дочу в главата си мислите на стареца...
–Е, какво реши?– попита все така безгрижно старият магьосник.
Талар присви очи и колебливо каза:
–Какво ще стане, ако сега замахна с меча? Ще направиш ли магия, за да се защитиш?
–Няма от къде да знаеш, докато не замахнеш. Каквото и да ти кажа, ти не вярваш на думите ми. Ако направя все пак магия, тя може да се развали, а стореното от меча– не.
Но, трябва да знаеш, че отсечеш ли ми главата, ти ще бъдеш герой. “Бедните изтормозени хорица” ше спрат да ми плащат наем за земята. Вместо това, ще започнат да плащат храмов десятък, който при всички случаи ще е по-голям, но те ще бъдат щастливи. Ще бъдат доволни нзкараното с честна пот от тях да отива за Ата и паразитите му. Няма вече да хрантутят мен и Тъмните Сили, на които служа.
А когато ти умреш и те погребат с държавни почести, Бог сигурно ще си премести престола, та да те сложи тебе по средата на царството Си. Единствено недоволни ще са Тъмните Сили, но пък тяхната задача е винаги да губят от Доброто и Справедливото на такива като Ата Алат. За пример и упование на праведните и за назидание на грешните.
Талар бе вдигнал меча, но го отпусна безсилно. Твърде дълго разговаряха с Арана, за да може сега да го убие. Да, беше убивал, но не и при такива обстоятелства... Ако и думите на стареца гневяха младия мъж, то точно младостта на Талар не позволяваше все още на предразсъдъка да се загнезди в душата му и на бездушния навик да окове постъпките. Подобно на всички младежи, той си беше малко или много фанатик. Но, разликата между младите фанатици като него и старите фанатици, които бяха негови учители, се състоеше в намирането на идеал и търсенето на средства. Първите имаха несъмнено възвишени идеали, насадени им от вторите, и си търсеха удобни средства, всеки според съзнанието си. Докато вторите бяха намерили средствата за идеал сами по себе си и ползваха идеалите на първите, за да установяват власт. Това им беше върховната цел, прикрита зад възвишени брътвежи. Разбира се, старите фанатици рано или късно умираха, но пък някои млади остаряваха. И други млади идваха на мястото им. Човешка история...
Ето защо, Талар в момента беше в най-лошото положение. Имаше си идеали, имаше си средства, имаше дори кой да носи отговорността вместо него... Но си имаше и нещо, което Ата Алат не бе преценил добре. Наричаше се съвест. По тази причина, той виждаше ясно, че средствата, наложени му от Ата, съвсем не отговаряха на целите, до степента на пълно противоречие.
Най-дразнещо беше безразличието на магьосника. Държеше се така, сякаш каквото и да правиш, изходът е един и същ... или не, по-скоро няма значение какъв е изходът. Всеки оценява постъпките на другите по свой си начин, ако, разбира се, не се намери някой авторитет, който да ги оценява вместо всички...
Ако Талар бе малко по-стар и закостенял, триковете на сладкодумния старец нямаше да му действат, но не беше така. Той наведе глава и изпусна меча. Оръжието издрънча на каменния под. Арана уморено се наведе да го вдигне и безгрижно изкоментира:
–Тцъ, тцъ, тцъ! Май се понащърби малко.
–Що за човек си ти?– попита горчиво Талар.
–Нали ти казах.Просто един старец...Старец, около когото се вдига доста повече шум, отколкото би било прилично за годините му. Но, я ми кажи най-сетне, ти кой си? Така и не пожела да ми се представиш.
–Казвам се Талар.– при други обстоятелства младежът би назовал с гордост званията и отличията си, но сега изобщо не му и хрумна такова нещо.
–Е, драго ми е! Аз пък съм “Злият Черен Магьосник” Арана.– засмя се тихо старецът.– И още не съм закусвал. На моите години е важно да се спазва някакъв режим. За това, хайде да излизаме от тоя килер и да ходим да ядем.
Арана се изправи тежко, подпрян на жезъла си, хвана замаяния Талар за китката и го поведе навън. Хватката на стареца се оказа учудващо здрава.

Малко по-късно двамата седяха на маса в голяма, красиво подредена трапезария.Възрастна слугиня им шеташе, принасяше отбрани ястия и се заяждаше с магьосника.
–Позволих си неблагоприличието да надзърна в раницата ти и косата ми се изправи.– сподели старецът.– Как е възможно по тоя дълъг път да си карал само на плесенясали сухари и пастърма? Та ти си воин, а не някой от Алатовите постници... Ама, Иширe, кога най сетне ще поднесеш от онова твоето агнешко задушено, което ти поръчах от сутринта?
–Не съм го сготвила.– сопна се слугинята, докато поднасяше поредното блюдо.– Казах ти още като ми го поиска, че по това време не мога да ти намеря нито свястно агнешко, нито необходимите подправки.
–Жалко! Надявах се, че ще мога да те нагостя и с това, но какво да се прави– обърна се старецът към Талар.
–Значи от самото начало си знаел как ще се развият нещата.– осведоми се Талар. Той се бе поотпуснал и се оставяше течението да го носи. След всичко, което се случи...
–В същност, не.– отвърна сериозно Арана.– Нямаше как да знам. Но дори да ме беше убил, за помена щеше да трябва храна. Може и да не ти се вяряа, но има хора, които биха ме погребали с почести.
На Талар вече почти не му правеше впечатление особенния начин, по който Арана се отнасяше със събитията и с живота изобщо. Дори започна да му харесва мирогледа на стареца. Беше много по-естествен от всичко онова, на което го бяха учили.
–Добре де, ако бях замахнал,– продължаваше да настоява той.– какво щеше да стане?
–Щеше да ме убиеш.– каза все така сериозно Арана.– Аз вече не мога да правя магии както на младини, когато поставих пред същото изпитание и Алат.
Талар зяпна.
–И той какво направи?
–Замахна. Но, когато мечът му проряза въздуха, аз вече не бях там.
Талар не знаеше какво да каже. В главата му отново се яви нездраво подозрение.
–Разликата между тогава и сега– продължи Арана– е, че тогава аз бях уверен, че той ще замахне и можех да се изплъзна. А сега предполагах, че ти няма да го сториш, но не можех да се спася, ако все пак го бе направил.
–Какво е искал от тебе Ата?– Талар още не можеше да свикне с това, че Арана нарича жреца по име.
–Все същото, каквото винаги е искал за себе си. Власт. Тогава още не беше Ата. По онова време той бе просто един кривнал от пътя “смирен служител Божи”. Искаше от мен ключовете за кулата на Урaхус.
–Тя не е ли само легенда?
–Сега е по-скоро история. Но тогава тя беше главното средище на моя орден. Името “Кула” е малко подвеждащо. Наречена е така заради кръглия си план. Иначе беше по-скро замък. Там всеки можеше да се сдобие с това, което търси...
–И ти даде ли му ги?
–Кое?
–Ключовете.
–А, ключовете... Не, разбира се. Как можех да му дам нещо, което нямам? Така го разбрах, че ме лъже. Говореше колко било безмислено и глупаво тайните на Прокълнатия град да стоят затрупани и безполезни под руините, вместо да помагат за благото на днешните хора. Тъй говореше, а мислеше как може той сам да се облажи от тези тайни. Като ми поиска ключовете, разбрах, че няма ни най-малка представа какво точно ще намери вътре.
–Защо?
–Защото малцината, които имаха право да влизат в кулата, знаеха, че тя стои отключена. Алат ми се представи за един от ордена. Каза, че учителят му загинал и той отива в кулата да си доучи. По това го познах, че се опитва да ме заблуди.
–И какво толкова има в тази кула?
–Сега нищо няма. Вече и кулата не съществува, но тогава беше най-голямата библиотека на света. Съдържаше безброй книги, свитъци и плочки с мъдростта на Стария свят и достиженията на древните мъдреци и учени, Безценни свидетелства за Птuзис, прокълнатия град, останали от времето на неговия разцвет и величие.
–Каква полза от тях, като писмената на построилите Града до днес остават неразчетени?
–Така разправя Алат, защото не му изнася какво пише там. И по-точно: не му изнася друг да го чете.
Талар беше заинтригуван и объркан. За няколко часа този старец бе успял да разбие повечето му представиза света и продължаваше да го прави. Вече не беше сигурен и реките накъде текат.
–Кажи ми нещо.– започна той.– Разправяш неща, които противоречат на всичко, което знам до сега. Излиза, че съм живял сред купчина лъжи. От къде да знам, че и ти не ме лъжеш?
–Хубав въпрос!– разсмя се Арана.– Ще излезе човек от тебе...
–Отговори ми!– настоя Талар.
–Ами, няма от къде да знаеш. Човек просто избира на какво да вярва, за да се намери в мир със себе си. Ако решиш да вярваш, че писмеността на Птизис не е разчетена, ако ще три свитъка да ти прочета на глас и да ги преведа, пак можеш да кажеш, че си съчинявам и да запазиш вярата си.
Талар с раздразнение установи, че тъкмо такъв отговор беше очаквал
–Разбирам защо Ата не може да те търпи.– Талар за пръв път се усмихна.– При теб нищо сигурно няма.
–Може и тъй да е.– тросна се престорено Арана.– Но така съм много по-близо до истината, на която всички смятат че служат. Както и да е, тогава изгоних Алат с думите: “Научи се първо какво търсиш, пък после се питай как да го намериш!” Грешка беше, че тогава не му обърнах повече внимание...
Тогава започна Войната на Силните, която грубо пречерта политическата карта. Много ценности бяха загубени, други пък се намериха, след като векове наред бяха стояли в забвение из съкровищниците на стари династии. Сега, разбира се стоят в съкровищниците на новите династии. Така ще бъде докато не се загубят при следващата “Война на Силните” или пък не преминат в ръцете на други властници. Мътно време беше...
Но, важното е, че една древна ценност тогава попадна у мен. После се разбра, че тъкмо надеждата за добиването u бе накарала предшественика на Алат, Ата Итмuр да насъска враждуващите страни една срещу друга. Не че иначе им липсваха причини да воюват, но благословията на Ата изигра своята решаваща роля... Разбира се, и тогава всичко се вършеше в името на Бога и за защита на Правдата.
Навярно една трета от населението на света измря през тази война. Младите мъже, като тебе в разцвета на силите си, загинаха в битките, а жените, децата и старците ги покосиха глад и болести. Навярно те сега са на небето и ядат триена каша със самия Бог, след като приживе бяха сърбали пресолената попара на слугите Му... Това никой не се върна да каже...– гласът на Арана заглъхна и се изгуби. Старецът гледаше замислен в празната чиния пред себе си и в съзнанието му се редуваха ужасните сцени на войната. Тогава тя разтърси света до дъно и трябваше десетилетия да минат, докато избледнее в спомена на хората. Май това още не бе станало.
–И какво беше това съкровище?– прекъсна мислите му Талар.
–Кое?– сепна се магьосникът, но бързо се окопити.– А, съкровището... Е, то не е точно съкровище. Става дума за ключовия камък. Не се сещам за нещо по-важно и същевременно по-безполезно от него на този свят.
–Не те разбирам.
Магьосникът зарея поглед.
–Ами, нещата стоят горе- долу така. Както ей онази арка там, така и вселената има нужда от ключов камък, който да разпределя тежестта, грубо казано. Може би звучи малко необичайно, но сега този камък е у мен. Алат предполага, че в него се крие огромна мощ и е до някъде прав, но греши като мисли, че може да го използва просто така. Когато разбра, че камъкът е у мен, дойде да ми гопоиска. Аз отказах да му го дам...
–Стах те е било как ще го използва?
–Не! Просто исках да го запазя за себе си. За втори път си тръгна Алат от дома ми с празни ръце и за втори път ми се закани. Но, тогава заканата му не бе голословна както първия път. Вече бе станал Ата и най-сетне имаше властта да прави каквото си поиска и, при това, на Божия отговорност.
Тогава, именно, изпрати онази своя... как беше?... Армия на Безкрайната Справедливост...
–На Справедливото Възмездие.– поправи го Талар.
–А така. Същата...А, знаеш ли от къде я събра?...
При Ингуровия поход, принцът на Махут плени с хитрост голяма част от бунтовниците, начело с командира им. Сигурно предателство е имало, това не зная, но Принцът бе замислил бляскава екзекуция, която да се запоми задълго, щото никой друг да не посмее отново да вдигне ръка срещу държавата му. Тогава се намеси Алат. Възпря Принца, като оповести, че не бил такъв Божият замисъл. Бог им бил отредил нова земя, в която да се плодят и множат с Негова благословия от нине на сетне и во веки веков. Но, за да докажат своята пригодност за целите Божии, трябвало първо да си я извоюват. Познай кого трябваше да нападнат!... Бог сам бе показал на своя смирен служител оръдието, с което да избави света от злините на Черния Маг, който съвсем наскоро бе похулил Бога, като отказа да даде на Алат Ключовия камък. (Това, последното, разбира се, не им го каза.)
Ингур не беше вчерашен и аз съм убеден, че си е правил и други сметки, когато се съгласи да играе по свирката на Алат.Едва ли е вярвал на жреца и, при неговата амбициозност, сигурно е смятал да стигне много по-далеч от моята долина. Но, в никакъв случай той не можеше да предвиди следващия ход на мнимия си благодетел. При голяма тържественост Армията потегли от Техуб. Към нея се присъединиха дори онези, които се бяха спасили от плен. Кoй можеше да предполага, че в храната им за из път, щедро предложена от Алат е била примесена бавна отрова, навярно също в Божия угода...
Както и да е, още не бяха стигнали земите ми, когато се натръшкаха. Ата Алат скръбно оповести, че съм им направил магия и всички бяха доволни. Принцът на Махут се оттърва веднъж за винаги от бунтовниците, като се прочу навред като милостив, богобоязлив и добродетелен управник. Алат бе герой и мъченик едновременно, без да понесе каквито и да е загуби, като на всичкото отгоре си намери повод за разчистване на стари сметки и отстраняване на неудобни опоненти, под предлог, че Бог бил в опастност. Овен това успя да ме очерни достатъчно, че ти да имаш цялата непоколебима убеденост, че аз съм зъл и следва да бъда затрит, отново в името на Бога. Прав ли съм?
–Ако е вярно, което казваш...
–Ех, пак започна! Вярно, невярно... Ти кажи дали ми вярваш! Аз не мога да си позволя привилегията да говоря все абсолютни истини.
–Вярвам ти.– каза твърдо Талар и наистина мислеше така.
–Е, това звучи хубаво; да видим до кога...– отвърна замислено Арана. Той се ослуша, като че се стараеше да долови много слаб и далечен шум и леко се усмихна. “Тъкмо навреме”, помисли си. “Сега ще видим, Алате, кой кого...” А на младия мъж до себе си каза:
–Синко, ще прощаваш, ама трябва май да си полегна. Кръстът ми като че престоя на течение в оня килер повече от колкото му трябваше. Ще ми помогнеш ли да стана?
Талар се изправи и услужливо подаде ръка на стареца. Арана се облегна на него, подпря се на жезъла си и тежко се надигна от стола.
В този миг вратата на трапезарията се отвори с трясък и в стаята с бавни стъпки влезе достолепен старец. Беше по-млад от Арана. Носеше широка бяла роба от най-скъп плат с разкошни сребристи шевици по краищата. Подпираше се на богато инкрустиран жезъл от слонова кост. Имаше вид на достоен човек, в чиято праведност никой не би се усъмнил.
–Тъй ли изпълняваш, синко, поръката ми?– попита новодошлият. Гласът му беше благ, а в необичайно бистрите за възрастта му сини очи блестеше тъга и благородно негодувание.
–Тъй ли следваш Волята Божия?...
“Или твоята...”, помисли си Талар. Той вече се намираше под влияние много по-изкусно от праволинейната набожност на Ата Алат. Въпреки всичко, Талар не намери сили в себе си да каже каквото мислеше. Тялото му по навик се отпусна и впери поглед в земята. Но, все още усещаше на рамото си ръката на Арана...
–Няма що, ефектна поява, Алате.– отбеляза старият магьосник. Обаянието на жреца не му действаше.– Но все пак, можеше да почукаш.
За изненада на Талар, отговорът беше:
–Не е имало кой да ме научи, когато му е било времето.
Младежът усети как ръката на Арана се вкопчва още по-силно в рамото му.
–Да, за жалост така е. Иначе щеше да се спреш, преди да ти хрумне да пращаш собствения ми правнук да ме убие. Ти да беше дошъл...
Талр усети, че краката му се подкосяват. Извърна рязко глава, първо към Арана, после към Алат, но никой от двамата не му обърна внимание.
–Разбрал си, значи, чрез черните си изкуства.– поде Алат.
–По-скоро чрез прецизен шпионаж.– поправи го Арана.– Не можех да го оставя да расте само под твоя надзор.
Едва сега Талар възвърна дар слово.
–Това вярно ли е?
Алат кимна.
Младият мъж знаеше отговора, но, все пак, не се сдържа:
–Защо аз? Защо трябваше мен да пращаш да го убия?
–Такава бе волята Божия.– отвърна кротко Ата Алат. Думите му бяха общ принцип, неподлежащ на извод и съмнение.
–Остави на мира Божията воля.– взе думата Арана.– А ми кажи защо си тук. Знаеш, че не си добре дошъл.
–Искам Камъка.
–Имаш го.
–Просто така?– запъна се Алат. Изглежда бе очаквал ожесточена съпротива.
–Да. Имаш го.– повтори Арана.– На мене вече не ми трябва.
Талар не осъзнаваше ясно какво става около него и бе вперил безнадежден поглед в непроницаемото лице на стария маг. Много събития в живота му придобиваха съвсем нов смисъл в светлината на това разкритие...
–Стои в стаята ми.– продължаваше Арана.– Можем веднага да го вземем.
Тръгна към Алат, а младежът го последва машинално. Когато минаха покрай жреца, той изведнъж дръпна Талар, изви му дясната ръка зад гърба и опря нож в гърлото му. Той се опита да се измъкне, но движението му закъсня с малко. Рефлексите му просто отказаха.
–Не мърдай, че ще те заколя!– просъска Алат. После се обърна към Арана и продължи:
–И да не ти хрумне да хитруваш!
Арана го изгледа продължително.
–Алате, аз наистина имам намерение да ти дам камъка.
Алат му отвърна с недоверчив поглед.
Тримата излязоха от трапезарията и се заизкачваха по стълбите към стаята на магьосника. Алат все така бе опрял ножа в гърлото на младежа, който се бе укротил и не оказваше съпротива.
–Ето го безценния ти камък.– каза сухо Арана, като посочи към големия прозорец. Камъкът стоеше на няколко стъпки над земята, без нищо да го държи. Върху него старецът бе поставил дантелена покривчица и саксия с някакво цвете.
Арана внимателно премести цветето на съседната масичка, дръпна покривката, като леко я изтупа и посегна да вземе камъка.
–Стой!– викна Алат.– Не го докосвай! Аз сам ще си го взема.
–Добре, щом така искаш...– отвърна Арана.
Жрецът бутна рязко Tалар на леглото и изтича до камъка. Грабна го със замах.
–Мой е! Най-сетне Ключовият камък е мой!– извика нечовешки Алат.– Дърт глупак! Мигар не знаеш, че можеше да ти донесе безсмъртие, та тъй лесно се раздели с него?
–Знаех.– отвърна магьосникът.– Но не знаех цената. Аз котка в чувал не купувам...
–Цени... цени...– прекъсна го Алат.– Все това знаеш! Че коя цена не си заслужава такъв дар!?
–Побоях се, че като узная ще е твърде късно. Пък и нямам нужда от безсмъртие. Твърде много народ погребах. Предпочитам да си ида при тях, когато се свърши векът ми.
В този миг остра кама процепи въздуха... и отскочи на една педя от врата на Алат.
–Неблагодарно псе!– изсъска жрецът.– Как посмя да захапеш ръката, която те изхрани!?
Младият мъж усети силно притискане в гърдите, почувства как краката му губят опора и със сила полетя към стената, където се залепи на метър от пода и остана така.
–Но първо ще се разправя с теб.– насочи се към магьосника. Изпод пръстите му бликна мълния, която полетя към Арана. Той дори не помръдна. Мълнията просто удари жезъла и, без да навреди никому, се предаде на пода, където остави малко обгоряло петно в килима. Арана застъпи тлеещия плат и го угаси.
–Защо искаш да ме убиеш? Та аз и сам скоро ще си умра. Ти без друго получи каквото искаше.
–Защо ли!?– кресна жрецът.– И смееш да ме питаш!?... Но, да... Аз получих камъка, получих го...
Алат се изсмя диво. Изглежда беше превъртял:
–Да... мой е!... Мой е!...
Изведнъж лицето му се измени. Изохка и доби болезнено изражение. Хвана се за сърцето и, без да изпуска камъка, се строполи на пода в несвяст.
Арана изтича, до колкото позволяваха годините му и сложи ухо на гърдите на жреца. Сви ръката си в юмрук леко го потупа по гърдите. Отново долепи ухо, пак опита с юмрука, но изглежда Алат не реагираше.
Арана се изправи тежко и съобщи:
–Мъртъв е. вълнението изглежда е дошло в повече на сърцето му. Пък и да прави магии на тази възраст...
После се обърна към Талар, махна с ръка и младият мъж се сгромоляса на килима. Докато стане и отиде до магьосника, Арана бе взел камъка от конвулсивно свитите пръсти на стария жрец и го бе оставил все така да виси във въздуха на две педи над леглото. Нямаше как да убегне от погледа на младежа, че докато се движеше, Ключовият камък изменяше формата си.
–Сега какво ще правим?– бе първото дошло на ум на Талар.
–Ще го погребем, разбира се.– отвърна кратко Арана...

Погребаха стареца недалеч от имението на Арана, в древно гробище, където от векове почиваха поколения знайни и незнайни владетели на долината. Магьосникът прочете упокойна молитва и, за изненада на Талар, извърши акуратно всички погребални обреди, както му беше редът за висш свещенослужител.
На връщане Талар най-сетне се осмели да попита:
–Няма ли да е по-добре, все пак да известим в Техуб какво е станало? Сигурно се чудят къде е.
–Нека се чудят!– смръщи вежди Арана.– И като ги известим, какво ще кажем? “Дойде тук и умря от сърдечен удар.”
–Това е истината.– бе първата реакция на младия мъж. Още докато го казваше, осъзна що за глупост е. Имаше и още нещо, нещо, което тревожеше мислите му, но не смееше да подхване разговор, пък и Арана като че не му отдаваше съществено значение...
Малко по-късно дойде и сгодният случай. Арана се позадъха и спряха да починат.
–Знаеш ли,– започна старецът.– Алат беше мой син...
Талар се стъписа. След всичко случило се, той смяташе, че няма какво повече да го изненада, но това... Това минаваше всякакви граници на въображението. И имаше още нещо... Той рязко си пое дъх.
–А това, че съм твой правнук... Това значи ли...
–Не!– прекъсна го Арана, предугаждайки въпроса му.– Не значи. Той не е твой дядо... Хайде да ставаме, че тук ме напече Слънцето. По пътя ще ти разкажа. Никак не ми се искаше да се стига до тук, но скоро и аз ще ида при него, та е по-добре да се знаят тези работи.
Докато говореше, Арана тежко се надигна от дънера, на който беше седнал и двамата продължиха пътя си.
–Всичко започна преди повече от 80 години.– поде Арана.– Значи, бил съм около 10 годишен, сега съм на 95. Яриш, едва ли се е намерило кой да ти разправя за него, минавал през бащиния ми край по работа и се отби да преспи у нас. Изглежда се знаеха от по-рано с баща ми, но аз не помня друг път да е идвал. Тогава помоли татко да ме пусне с него. Сега, като си помисля, Старият лесно се съгласи... Чудя се, какво ли щеше да излезе от мене, ако бях останал там... Както и да е, Яриш ме взе и ме обучи в нещата, които знаеше. На твоята възраст вече бях обещаващ учен. Тогава се запознах с нея, майката на Алат. Беше невероятна жена. Ксанe, така u беше името. Оженихме се, тя забременя. Точно тогава, обаче, се спомина Яриш, моят учител. От него ми остана този жезъл.– Арана ждигна тоягата, с която се подкрепяше и продължи.– Това само по себе си не бе кой знае какво... Старецът бе прехвърлил стоте и си му беше време. Но, в лош миг се случи. Ата Кютук, наречен великия...
–Кишyк.– поправи го Талар.
–А?
–Ата Кишук Великия.
–Се тая!– тросна се Арана.– Та тоя, същият, щурмува с армия сърцето на нашия орден– кулата на Урахус. Това бе очаквано, но ние не бяхме добре подготвени. Яриш бе глава на ордена и тъкмо избирахме нов ръководител, когато ни нападнаха. Слава Богу, бях изпратил Ксане при родителите u. Тя протестираше, но аз нямах друг избор.
Обсадата продължи доста, но удържахме победа, за която днес не се говори. После се залисах с различни работи. Все важни, все неотложни... А Ксане ме е чакала... Чакала ме е с новородения ми син. Накрая отидох да я потърся у техните, където я бях оставил, но ми казаха, че ги напуснала. Тръгнала на някъде и никой не знаел къде е. Дълго я търсих, но не хванах дори следите u...
–Не можа ли с магия да я откриеш?– попита Талар.
–Не.– тъжно поклати глава старецът.– С магия можеш да намериш човек, който иска да бъде намерен. Пробвах, но не стана. Няколко години по-късно u хванах дирите. Отведоха ме към Ермидзан. Там, както обикновено, имаше размирици. Намерих къшата, в която последно беше живяла. Разбрах, че починала от треска, съседите ми казха. А какво станало с детето, никой не знаеше. Там научих, че имам син, че се казва Алат и толкоз... Размириците достигнаха връхната си точка, когато Есихир уби брат си и взе властта, така че не можех да остана още дълго в Ермидзан. Пък и как да търся дте, което никога не съм виждал?
Минаха доста години и детето самo се появи при мене, само че вече бе мъж, а аз се бях поженил и имах други деца. Зарадвах му се като дойде и ми разправи кой е, но радостта ми бързо охладня, когато успях да го поопозная. Животът го бе направил жаден за власт, студен и хитър. Ужасна комбинация. Осъзнавам и своята вина за това, но тя не оправдава неговата собствена. Като си тръгна от тук, в сърцата и на двама ни остана горчивина. Все пак, успял да се добере до кулата на Урахус. Не зная колко време е стоял там, нито на какво се е научил, но изглежда бе успял да стане доста изкусен. Много време не чух нищо за него, докато един ден не разбрах, че станал Ата...
Вече бях оженил голямата си дъшеря за принца на Пердзaм; ти за нея знаеш, навярно– царица Маренe. Когато убиха мъжа u във Войната, тя се прочу с това как управляваше Седемнадесетте Острова. Тя беше тази, която отблъсна нашествието на Мермuнгите и така спаси света от невероятна напаст.
Вторият ми син, като броим Алат, избра да стане воин. Името му беше Белтир. Той е твоят дядо. Загина в битката при Черната река. Аз приютих снаха си с детето им– моята внучка и твоя майка... Милата Мaте...Ти помниш ли я?
–Не.– кимна тъжно Талар.– Няма как да я помня.
–Да, вярно, малък си бил тогава... Тя беше много своенравна. Наумеше ли си нещо– край! Това я погуби. Гарнизон от Тихерeтската армия се връщаше от някъде и ме помолиха за разрешение да минат през земите ми. Аз ги посрещнах дружелюбно и дори ги поканих да ми гостуват. Още съжалявам за това. Тогава майка ти се запозна с баща ти– наемник от Юга, с бляскава външност и богат опит с жените. Сигурно е било “любов от пръв поглед” или както там му казват. Аз не одобрих това, скарахме се и тя избяга. Чесно казано, очаквах баща ти да u се насити бързо и да я зареже, но се излъгах. Изглежда наистина са се обичали.
Точно по време на тези неприятности, Алат се появи отново. Беше се променил и то към лошо. И ако първият път ми поиска нещо, което нямах, то сега искаше нещо, което имах, но не исках да му го дам... Той си тръгна разгневен и ме заплаши.
После се роди ти и аз изпратих скъпи дарове на Мате, но тя ми върна всичко. Изпрати обратно дори най-простата кърпа. Не след дълго родила отново. Било е много тежко раждане, с голяма загуба на кръв. Едвам я спасили да я закрепят временно, но тя така и не се възстановила. Навярно жизнената сила я напуснала с изтеклата кръв, та дори мляко не u дошло да накърми детето...
–Искаш да кажеш, че имам брат?– прекъсна го развълнуван Талар.
–Сестра.– поправи го Арана.– Било е момиче. Дали я на дойка, но тя не щяла да засуче, пък и по начало си била недобре след тежкото раждане и починала. А Мате линяла няколко месеца. Хората, които пратих да я видят, не могли да я познаят: била състарена, слаба, бледа. Нямала сили да стане от леглото. Накрая и тя последвала детето си. Писах на баща ти да те прати тук, при мен, но той ми отказа. Оставил те на Техубските жреци и се отдал на воинските си дела. После разбрах, че загинал при обсадата на кулата на Урахус, когато Ата Алат най-сетне успя да довърши делото на великите си предшественици и заравни със земята тази най-богата библиотека на света. С това той фактически сложи край на Ордена. За наша чест, от всички книги бяха запазени къде копия, къде оригиналите, но те сега са разпръснати тук-там, при такива старци като мене и чакат времето да свърши това, което Алат не успя. Тъжна история...
Поне за тебе бях спокоен. Изпратих мои верни хора да те наглеждат, като не можах да те взема тук, пък от някои жреци човек може да се научи на добродетели... Честно казано, не очаквах Алат да стигне до там, че да те прати тук с такова кошмарно поръчение. Изобщо не мога да си представя какво е целял точно.
Когато разбрах, че си тръгнал насам, не повярвах. Но, ти наближи “подпечатан” със защитното заклинание на Алат, което ти нарече “благословия”. Нямаше как да не усетя това и не мога да си представя, че Алат не го е предвиждал.
Нататък знаеш какво стана. Сега от всичките ми деца, жива остана само най-малката ми дъщеря, която единсвена избра моите дела. Но и тя остаря и вече не я бива за път, та все по-рядко идва да ме види. Пък аз съвсем не мога да пътувам. Добре че са внуците и правнуците... Повечето ме навестяват често.
Арана завърши разказа си с дълга въздишка. Талар не знаеше какво да каже.
–И сега какво?– престраши се на края.
–Каквото и да решиш,– отвърна Арана.– съветвам те да не се връщаш в Техуб. Там сигурно е голяма бъркотия в момента. Нямам нищо против да останеш при мен. Даже ще ми бъде приятно. Къщата без друго ми е малко широка.
–Ами да.– оживи се Талар.– Може да ме научиш и да правя магии...
Старецът го изгледа продължително.
–Не мисля.– поклати глава накрая.– Голям си на възраст вече. Пък и не смятам, че това е твоят път. Сякаш имаш някаква дарба, но, повярвай ми, без нея май ще ти е по-добре. Времето на магията отминава. Цяло чудо е, че успяхме толкова дълго да опазим древните тайни. Това е познание на един друг свят, отавна изчезнал под руините на Птизис. Познание, което не я е спасило от разруха и гибел. Трябвало е да се загуби много преди аз самият да бъда роден. В Истината вече няма смисъл и войната е средство за установяване на Правдата; а “Божията Воля” коли и беси враговете на Догмата. Не, няма място за магия в този свят... Ако някой ден на хората отново им дотрябва, те пак ще си я открият.
Младежът наведе глава. После отново се оживи и попита:
–Още нещо?
–?
–Нали каза, че вече не можеш да правиш магии. Как тогава се справи с мълнията на Алат? Пък после освободи и мене...
–Ха- ха- ха!–разсмя се гръмко старецът.– Та аз не съм правил магия. Аз просто развалих направените от него. Да развалиш е много по-лесно отколкото да направиш.
Междувременно бяха стигнали до къщата. Арана се изправи пред вековната дъбова врата и морно продума:
–Ето, че стигнахме у дома. Това беше. Май няма повече*.

Край

* Арана съзнаваше, че това не е така. Имаше оше много неща, които той премълча, тъй като реши, че не са за казване и беше прав. Защото Историята е, не това , което се е случило, а това, което се помни и разказва за случилото се. Истинският ход на събитията... Ами, той е Божията Воля. (бел. Б.)

За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1200






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2596 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (10) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.