|
Сивостен :: 30 години фантастика DAW (ревю) - Брайън Олдис, Иън Уотсън, Робърт Шекли, Рон Гуларт, С. Ендрю Суон, Тад Уилямс, Тимъти Зан, Урсула ль
 | |
 Винаги ми е било любопитно какви неща успявам да довлека у дома след обикновена разходка – от семки и бонбонки до десетина прашасали оръфани томчета. Последното безцелно шляене ме дари с „30 години фантастика DAW”. Което в крайна сметка се оказа една от най-ценните ми придобивки от известно време.
В Източна Европа традиционно се гледа с щипка презрение на западната фантастика – дали заради по-шарения й, по-разюздан и далеч по-изместен фокус, или заради насажданото с години недоволство от гнусния капитализъм. В интерес на истината, след известно четене източноевропейската фантастика ми дотегна – най-вече заради битуващата мрачна и тежка атмосфера, която през по-голямата част от времето вещае крах, разруха и тем подобни невесели неща. Американската и британската фантастика носят далеч по-друг привкус – дори разочарованието и песимизмът имат съвсем друг цвят. Е, „30 години фантастика DAW” e есенцията на едно от най-известните издателства в САЩ, фокусирало се изцяло върху фентъзи и фантастика. В сборника са включени имена като Браян Олдис, Робърт Шекли, Тимъти Зан, Тад Уилямс и редица други автори, които са стигнали на родна почва или в апокрифен вид, или въобще не са стигали.
Почти като всяка силно концентрирана есенция, и този сборник носи един леко горчив привкус. Горчив заради насищането с идеи, с богат стил и с неминуемите нови светове. Чете се на един дъх, само че калейдоскопът от образи е толкова плътен и пъстър, че всеки разказ иска своето време. И своето място. Трудно ми е да кажа – „Това не ми хареса”, защото ми е далеч по-лесно да се съсредоточа върху заглавията, в които се влюбих и които събудиха отдавна задрямалото ми книгоманско любопитство.
Един от личните ми любимци е „Случай 213” (Рон Гуларт), от който бликаше жив холивудски хумор. Парадоксалното е, че историята бе от онези захаросани криминалета, с които киното и литературата изобилстваха преди повече от половин век. Е, действието се развива в бъдещето и да кажем, че без намесата на банални извънземни съумява да разкаже увлекателно доста изтърканата история за добрия, лошия, злия и интригата.
„Бягството на Агамненон” от Шекли пък експлоатираше до болка познатата тема за забавлението в бъдещето. Не ме спечели толкова фабулата, колкото стилът. И фактът, че коктейлът от древногръцка трагедия и научна фантастика носи далеч по-свеж привкус от помухлясалия дъх на Елада.
Иън Уотсън (напълно непознат за мен, признавам си, но много ми се иска да се запознаем, макар и задочно) ми отвори очите за това как библейската мистика може да се вплете във фантастика. „Черната стена на Ерусалим” беше живописно пътешествие из паралелни вселени, из някаква форма на вярата и из доста особен модерен орден. Не, не ставаше дума за християнство, юдаизъм или нещо в този дух – „Черната стена” е надникване в едно сюрреалистично кътче на фантастиката. От онези, от които не те побиват тръпки въпреки страхопочитанието, а те подканват в хищната си паст.
Междувременно открих, че освен Урсула ле Гуин има и други женски имена в новата литература, към които да развия страстна зависимост. На С.С. Фридман й беше достатъчен един разказ, за да ме привлече на своя страна. И в нейния фантастичен песимизъм имаше толкова много красота на изказа, че буквално потънах в повествованието. Тя не бива да се чете на път или на крак. На нея й трябва уединение – не за размисъл, а за емоция. Елуки Бес Шахар е другата ми първа дама. Само че нейният Read Only Memory не е точно съкровено изживяване. Това е разказ, който можеш да прочетеш няколко пъти. Един след друг. И отново да откриваш по нещо ново. Във всяка дума, в разказаната история. Или в собствените си мисли и сънища.
Остана ми един от онези разкази, които не можеш да опишеш в няколко реда. Не за друго, а защото и в сто страници ще остане нещо недоизказано, и в десет думи пак ще има парче от онова изживяване да осъзнаеш прочетеното. „Падането на небето” от С. Ендрю Суон не е позитивен разказ. Не е за пеперуди и розово небе. Не е и негативен разказ. Не е за Армагедон или за това как човечеството ще унищожи само себе си с арогантността си. Това е разказ за грешките. И за вярата в това колко правилно е да ги прилагаш. И за това колко лесно е да повярваш в чуждата истина.
Има още толкова много разкази вътре. И всеки е нов, различен и безкрайно интересен. Стимулиращ съзнанието и осъзнаването. А на мен единственото, което ми остана, когато затворих последната страница, беше пожеланието да отворя библиотеката си за всички онези имена, които научих. И искрената нужда да си позволя още веднъж да потъна във вселените на „30 години фантастика DAW”. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
