Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част III (статия) - География, Любопитно, Европа, Кулинария, Люксембург, Пътепис, Пътуване, Франция
Люксембург - Великото херцогство на чудесата, част III

Поредици: Люксембург - Великото херцогство на чудесата

Автор: Ива Коевска, вторник, 07 октомври 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Една нощ по-късно. Часовата разлика от само час ми се отразява зле. За сметка на това мързелуването в банята успява да ми върне тонуса и да ме активизира за нови приключения. Предстои ми поредният ден обучения, сред които най-итересни се очертават уъркшоповете и... Малка екскурзия до Рьодемак, Франция.

Надниквам през терасата. Утрото още не е настъпило и сиви облаци се тълпят над горичката. Някъде там вероятно скоро плащаницата на небето ще се обагри в златно и розово. Листата на дърветата потръпват от хлад.

С бодра крачка се отправям към ресторанта, където ме очаква приятна изненада. Ментов чай на корем и истински кроасани. Е, и куп други неща като английски закуска, няколко вида мюсли, сладка, конфитюри и мед. Колбаси и сирене, кисело мляко и свежи плодове. Апетитът, който ме беше напуснал вчера, днес се нахвърля върху закуската. Неочаквано за мен успявам да убия около час в съзерцаване на другите гости и създаване на склад трохи върху салфетката.

Не особено ентусиазирана се отправям към конферентната сграда. Оказва се, че и в международните организации цари лек организационен хаос. Объркване обзема цялата зала, когато става ясно, че сме разпределени на неясен принцип в групи за 4 уъркшопа, които също посещаване на неясен принцип. Докато ротираме по етажите и масите, денят неусетно минава.

До следобеда, когато ни разпускат да глътнем малко чист въздух, единственото по-интересно събитие е обядът. До този момент с чужда кухня съм се сблъсквала в хотела в Кушадасъ, в родните китайски ресторанти и в пицариите – все или ориенталско, или пържено, или с определено силен вкус, или сиропирано, или... В херцогство Люксембург обаче храната е смесица между немската страст към надениците, френската любов към изтънчените блюда и белгийските неопределени вкусове. Оказвам се неподготвена нито за предястието, нито за основното ястие. Десертът е най-приятната изненада.

Докато обменям опит и клюки с шведките на масата, успявам да се превърна в обект на праведния гняв на една от сервитьорките. Тъй като френският език не е сред най-силните ми, успявам да профъфля, че не съм вегетарианка. Ябълката на раздора обаче се оказва салфетката на масата, която аз упорито отказвам да забележа. В крайна сметка сервитьорката гневно ме изоставя, а оберкелнерът пристига в тръс, за да я замести. Пак се разбираме на смесица от английски, френски и ръкомахания и се сдобивам с лелеяното предястие – салата от рукола с куличка от варени картофи, някаква шунка и сирене. Картофи обичам, сирене също. Срещу руколата нямам против, а ако шунката е добра, мога да се престраша да я пробвам. След като внимателно подушвам подозрителното блюдо и бодвам вилица в него, установявам, че не мърда и не се опитва да изскочи от чинията ми. Дотук добре. Поднасям едно картофче към устата си. Езикът и небцето ми го одобряват. Пристъпвам към борба с долните слоеве на възжълтата куличка. Кулинарният ми авантюризъм увисва във въздуха, когато стигам до шунката и тънкия резен сирене. Куличката от картофи остава полуразрушена като средновековно укрепление.

Следваща в менюто е сьомга с сос в цвят екрю, осеян с резенчета зелен лук и разнообразни подправки. В гигантската чиния компания и правят подозрителни зелени кубчета и формичка ориз с подправки. Ок, казвам си, след като виждам как датчанките, шведките и французойката опустошават чиниите си. Успявам да проведа със сътрапезниците си кратка дискусия за същността на подозрителните зелени кубчета в чинията. По тяхно мнение това са тиквички. Отровнозеленият цвят обаче ме навежда на други мисли и се обръщам за помощ към близкия сервитьор. Неизвестното нещо се оказва варено авокадо. С вкус на сол и нищо друго. Сьомгата и оризът за сметка на това са чудесни. Печената риба е с по-ненатрапчив вкус от пушените си събратя, които се продават у нас, с плътна текстура и мек кюлотенорозов цвят. Оризът от своя страна не блести с нищо, но за разлика от вареното в сол авокадо поне се яде. Негодуванието ми срещу непознатата и леко блудкава храна се превръща в истински страх от десерта. От менюто на френски успявам да разбера само, че вътре има кафе, което не попада в класацията на любимите ми вкусове. Недоверието ми обаче се оказва неоправдано и на масата ми пристига куличка сладолед с вкус на кафе, полята с прасковен сироп и украсена с много сметана. Опитвам се да задържа вкуса по небцето си. Той ме праща много, много далеч от шумната маса. Затварям очи и вижда слънце, което целува прасковите по дърветата, за да ги превърне в румени топки сладост. Ухае ми на кафе в плантации, където работници с катранена кожа привеждат гръб. Мисля си за кравите-карамелки по пътя и си обещавам, че ще отложа последната лъжичка сладолед възможно най-дълго.

Денят успява да свърши и в мига, когато напускам конферентната сграда, сякаш ми поникват крила. Припърхвайки към стаята си, съумявам да си съставя цял план как ще се помотая още малко из Мондорф преди екскурзията до Рьодемак. Уютът на стаята ми обаче ме сварва неподготвена и докато се опитвам да реша какво да облека, потъвам в завивките.

Известно време по-късно слизам в лобито на хотела, където групичката ни се събира за екскурзията до Рьодемак. Подкарват ни като група от детската градина в автобуса и потегляме. Минаваме през Мондорф, пресичаме френската граница и се отправяме към вътрешността на страната на синьото сирене. В дълбоката провинция сме. Само че и тук зеленината е с друг цвят и опасва хоризонта. Тук и там из необятните хълмове се мярва ферма, изникнала от лоното на обработваната земя, устремила покрив към небето. Самодоволна. И самодостатъчна.

Далеч, на границата между небето и земята, се издигат комините на електроцентрала. Дебелите им гърла бълват вълма пушек, чиито пипала се вплитат в облаците. Тлъстите им израстъци отрова заравят пръсти в небето и разпращат из околността колби дъжд. Но всичко наоколо изглежда недокоснато от горчивината на пушека. Слънчевите лъчи целуват тревата, преплитат се в клоните на дърветата и учестяват дъха ми. С широко отворени очи.

Асфалтът ни отвежда към входа на китно селце. Само един десен завой и попадаме в друг свят. Улиците са калдъръмени, а на височинката в сърцето на селцето крепостна стена опасва огромна къща. Автобусът ни прехвърля през извитата арка на крепостните зидове в друг свят. Тук се смесват средновековни стени и шарени къщи, изпъстрени с цветя. Царува тишина. Сякаш няма жив човек. От време на време някое лице любопитно наднича през прозорец, сред цветя, и вперва поглед в нас.

Слизаме на мегдана. И тук дежурната двойка дракончета пъчат гордо гърди. Всичко ми изглежда на педя разстояние. Докато чакаме да се появи екскурзоводът любопитството ме отвежда по околните улици. Навсякъде новото се преплита със старото. Сред оградите надничат стари зидове, а ако се вгледам по-внимателно, виждам къде в новите вкъщи са вплетени древни стени. Мъчат ме любопитство и желанието да щракам ли, щракам с фотоапарата. Искам да уловя атмосферата, чистотата на въздуха и онова смътно излизане от ръбовете, което носят старите сгради.

Съдейки по гербовете, това селце е било владение на различни националности. То е толкова близо до границата с Люксембург и Германия – струва ми се, че мога да чуя звън на оръжия, биенето на камбаната. Мога да усетя пушек и да видя разруха. Тук са стъпвали краката на люксембургските войски, френски конници са тропали с копита по този калдъръм, а немците са марширували между тези стени... Препускам из въображението си.

За щастие екскурзоводът пристига и поема тежката задача да събуди спомените на селцето. Уви, френският е единственият език, на който може да ни разказва. Предвкусвам разочарованието от тази разходка, когато се сдобиваме с доброволец, побутнат от публиката. Тъй като слънцето потъва в прегръдките на хоризонта, ние започваме да тичаме по улиците.

Първата ни спирка е местната пералня – оцеляла от турбуленцията на войните, през които е минал Рьодемак. Това всъщност е отворено едноетажно помещение с огромен басейн в центъра. Пред него се издига древен кръст, за който екскурзоводът не благоволява да ни каже нищо. Пералнята обаче излъчва спокойствие, водата от чешмата се плиска в стените на каменния басейн и отразява шепота на стотиците жени, които някога са идвали тук, за да разменят клюки и да свалят мръсотията на живота си.

По-надолу по уличката стигаме до крепостната стена. До 90-те години на миналия век зидът от 13 век е бил с около метър височина. Руините са тънели в бурени. В един момент обаче местното историческо дружество успява да реставрира стената. Сега тя се издига на няколко метра височина, а от другата й страна розови храсти и лехи с билки изпълват въздуха с уханието си. Екскурзоводът ни превежда през стръмни стълби през малък отвор в стената. Озоваваме се сред градината, която е създадена от деца от областното поправително училище и от деца с уврежданията. Зидът също е възстановен от групи такива деца, а камъните за стената са пристигнали с благословията на Ватикана. Чудя се за какво ли точно им е била ватиканската благословия.

Отвъд розовите лехи пъпли поточето на бившия ров. Всичко е обрасло в зеленина, а докъдето погледът ти стига, нощта жъне спокойствие. Звездите изплуват от хладния въздух и диамантената им светлина изчезва в светкавиците на фотоапаратите. Хищните ни електронни очи изяждат пейзажа.

Тръгваме надолу. Пресичаме рова и обикаляме селцето по външната му дъга. Когато реставрираният зид свършва, започва старата му част – обрулени от времето камъни, високи до кръста ми. Тясна пътечка ни отвежда до входа на Рьодемак – арката, през която минахме с автобуса. Прожектори ниско долу осветяват стените и кулите. Рьодемак грее в жълто и синьо, натъпкан в обувките на друго време и друго светоусещане.

Обиколката отново ни връща в сърцето на селото. Минаваме покрай една чешма, потънала във виолетови цветя, притихнала в тъмнината. Над главите ни се скупчват облаци, които стържат кулата на местната църква. Мракът ни преследва – тук сякаш хората са изчезнали. Тихо е. Без коли и врява. Нагоре по улиците, на път за шатото, минаваме покрай кметството. Притихнала в мрака, неугледната сграда дреме сред знамената на областта, на Франция и на ЕС. Малко по-натам е паметникът на семейство Гарган – фамилията, която през 19-ти век успява да вдигне Рьодемак на крака. Благородническото семейство възражда земеделието в околността и успява да запази историческия дух на селото. Тук екскурзоводът ни уведомява, че според градоустройствения план е позволено да се строи само в един стил, с определени строителни материали, а цветовете на мазилките са строго определени.

Поемаме в мрака към шатото. Великолепната на дневна светлина градина тъне в мрак. Където очите ми привикват с тъмнината, успявам да различа безкрайните алеи, които се крият из дърветата. Самотата шумоли из листата. Спираме се на входа към градината – огромен коридор с каменен таван. Няколко думи за миналото на семейство Гарган се блъскат в стените, а светкавицата на моя фотоапарат облива арките в бяла светлина. Вече не виждам нищо – дисплеят е черен и снимам на посоки. С надеждата да хвана някой добър кадър.

През чакълените алеи се препъваме към избата на шатото. Ние сме пъстро стадо на паша за история. Апетитът ми да знам, да видя, да пипна взема връх над мен. Претичвам през шарената тълпа и поемам в мрака към избата. Изранени стъпала ме отвеждат в огряно от изкуствена светлина хале. Зидове, мухъл, празнота. Всичко е отнесено, а в светлината на електричеството мястото изглежда мъртво. Земята е рохкава под краката ми, а човешката ръка не е пропуснала да разпилее бели листове хартия по стените. Тук се провеждат средновековни маскаради, фестивал на виното. Тук, в Рьодемак.

Над нас шатото тъне в мрак. Изнизваме се безмълвни, неудовлетворени. Влизаме в мрака на градината, а камъчетата хрущят под краката ми. Тъмнината ме задушава. Заобикаляме къщата и се озоваваме пред крепостна стена с прозорчета-наблюдателници. Навеждам глава и оглеждам светлините на околността през очите на стената. Долу горят животите на близо 800 души.

Кратката ни визита свършва тук. Долу в селцето ни чака топла вечеря. По лицата ни се сипят капки дъжд. Облаците вече разпращат стрелите си към земята и в тази вечна война ние сме изкупителните жертви. Забързваме крачка.

Единственият ресторант отваря врати за нас. Спорим дали не сме настанени в конюшнята, докато чакаме да натъпкаме стомасите си с френски блюда. Докато езикът ми нервно се търка в небцето, потъвам в уюта на ресторантчето. Прасковени стени обгръщат масите ни, а във въздуха се носи смесица от гъделичкащи сетивата ми подправки. Чувам негодуванието на стомаха си. В опит да го заглуша завързвам разговор със съседката-финландка. Докато бъбрим за цената на жилищата в Хелзинки, пристига предястието. И тук езикът ми претърпява истинско разочарование. В чинията ми два резена пай делят бялото пространство. Единият пай е с праз и гъби, а другият е нещо като баница с яйца, сирене и шунка.

Когато основното блюдо пристига, си поемам спокойно дъх. Съсредоточавам вниманието си върху резени затоплена шунка и печени картофи, поръсени с едра сол. Класика. Към края на усиленото тракане с прибори до нас се приближава усмихнатият дядо-съдържател. Моят край на масата трябва спешно да унищожи супника с картофи. Дядото ухилен се приближава към шефа и намятква известно количество картофи в чинията му. Място за отказ няма. Аз обаче успявам да парирам картофената атака и да пробутам чинията си на бабата, която я отнася към кухнята. Започвам нетърпеливо да чакам десерта. Междувременно разговорът ми с финландката обхожда всички теми – от домашните любимци до факта, че приятелят и е от Словения и всяка Коледа се редуват къде да пътуват. Най-изумителен ми се струва въпросът и дали Черно море предлага условия за туризъм през октомври, „понеже и се ходи на море”.

Десертът се оказва пай с круши – плод, с който се разминавам с висока скорост, когато го видя. Желанието за сън отново се намества във вечерта ми – нощта навън и лекият дъжд привикват сънищата ми, а часовата разлика започва да се оказва непоносима. Точно когато ми се струва, че ще заровя нос в пая, автобусът ни пристига и поемаме към временния си дом. Покрай фермите и светлините в потъналата в мрак зеленина Франция остава зад нас.

(следва продължение)






Допадна ли ви този материал? (7) (0) 3899 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен

[phpBB Debug] PHP Notice: in file /home/sivosten/public_html/e107_plugins/tvseries/tvseries.php on line 32: date(): It is not safe to rely on the system's timezone settings. You are *required* to use the date.timezone setting or the date_default_timezone_set() function. In case you used any of those methods and you are still getting this warning, you most likely misspelled the timezone identifier. We selected 'Europe/Helsinki' for 'EEST/3,0/DST' instead
[phpBB Debug] PHP Notice: in file /home/sivosten/public_html/e107_plugins/tvseries/tvseries.php on line 51: date(): It is not safe to rely on the system's timezone settings. You are *required* to use the date.timezone setting or the date_default_timezone_set() function. In case you used any of those methods and you are still getting this warning, you most likely misspelled the timezone identifier. We selected 'Europe/Helsinki' for 'EEST/3,0/DST' instead

Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.