Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Джери Уайкоф и Барбара Юнел: "Как без крясъци и шамари да приучим децата на дисциплина" (статия) - Образование, Педагогика, Психология, Барбара Юнел, Джери Уайкоф, Научнопопулярно
Джери Уайкоф и Барбара Юнел: "Как без крясъци и шамари да приучим децата на дисциплина"

Автор: Константин Делчев, вторник, 14 октомври 2008.

Публикувано в Статии :: Литература, Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Преди около година бях останал с грешното впечатление, че в една много добра книга – „Как да общуваме с детето” на Юлия Гипенрейтер – ще намеря поредния американски самоучител по възпитание. Сега останах с грешното впечатление, че в поредния американски самоучител по възпитание ще намеря една много добра книга. Може би започвам твърде остро този преглед на „Как без крясъци и шамари да приучим децата на дисциплина” с автори Джери Уайкоф и Барбара Юнел, но след предната приложно-педагогическа книга, издадена от „Колибри”, очакванията оправдано бяха вдигнати високо. Като цяло, и този наръчник не е лош, но обхватът му е ограничен само до предучилищна възраст, по някой път е структуриран неудобно и съществуват известно, макар и малко, количество стряскащи, от чисто фактологична гледна точка, твърдения. Изключая това, той може спокойно да бъде полезен на родителите.

Началото на книгата е структурирано типично по задокеански образец, с няколко извадки от различни мнения в началото, като идеята зад това явно е да бъде привлечено вниманието на потенциалния купувач по-бързо. За съжаление, обаче, те не подготвят читателя за съдържанието на книгата по никакъв начин, а някои от тях звучат и абсурдно. Така например, Питър Яроу, певец и основател на програмата „Не ми се присмивай”, пише: „Ако можеше всички родители да следват изведената в тази книжка пътека, войните щяха да са сведени до отдавнашен спомен за нечия лудост”. Съжалявам, г-н Яроу, програмата Ви върна грешка, най-откровено Ви се присмивам. Никой уважаващ себе си професионалист* не би написал подобно бомбастично твърдение, и след като Вие не проявявате уважение към реномето си, не виждам защо някой друг следва да го прави. Подобни изцепки правят мечешка услуга на книгите, за които са написани, и по-скоро отблъскват и обиждат интелигентния читател, отколкото привличат нови потребители.

Но както и да е, човек може да отмине с усмивка тези афоризми и да се насочи към същинската книга, която започва с предговор и въведение, имащи в голяма степен функцията на въведението в научна монография – да изяснят термините, обхвата и основните цели на книгата. Идеята да се направи това, вместо да се разправят общи приказки, е много добра и полезна, като прави по-нататъшното четене доста по-леко. Също така, там ние разбираме и за опита на авторите, който е доста внушителен – 40 години, за което време те имат пет публикации по тематиката (сравнително малък брой, индикиращ и други сфери на интерес; или пък силна практическа насоченост). За съжаление, обаче, доста често виждаме и препратки без адекватно цитиране, което прави издирването им най-малкото трудоемко. Вторият проблем е частта “Въведение”, касаеща чисто физиологичните различия между момчетата и момичетата. По някаква причина именно там не се цитира абсолютно нищо, въпреки че именно там много от твърденията се нуждаят от подкрепа със сериозен източник, а пък думите „Мозъкът на момчетата произвежда повече тестостерон – хормон, който отключва агресията.” са способни да хвърлят в ужас не само лекар или биолог, ами всеки нормален човек, учил анатомия в гимназията.

Подобно изумление очаква читателя и в главата, отделена на хиперактивното разстройство и дефицита на внимание, където да се дава, макар и косвено, съвет на родителите сами да решават лекарствата и терапията на детето си звучи, меко казано, опасно. Слава богу, изключая тези два фрагмента, други толкова стресиращи моменти няма.

Основното тяло на книгата е разделено на проблеми; обратно на „Как да общуваме с детето”, където то е разделено на уроци. В известен смисъл, това ни насочва към едно по-фрагментирано четене, но всъщност е най-добре книгата да се прочете изцяло, защото много обяснени на едно място неща се срещат редовно в следващите глави. Прави впечатление честото повторение на няколко похвата – изпращането в стаята, поставянето на условия от типа „Ще правиш каквото искаш, след като свършиш каквото аз кажа, че трябва”, наречено „Правилото на баба”, и насочването на вниманието на детето върху чувствата на другите. Често се използва и мотивирането на детето да „победи часовника” – да свърши нещо преди уреченото време да е изтекло и един навит будилник да звънне (или да го върши, докато будилникът звънне), което може и да дава добри резултати за децата в предучилищна възраст, но човек трябва да знае, че при по-големи деца и ученици то може да има обратен ефект – например, добре известно е на хората, занимаващи се с методика на обучението, че има ученици, дори такива със силно повишен интерес в даден предмет, които не се справят с тестове и контролни, просто защото кратките срокове от всякакво естество силно ги стресират, и при тях се търсят алтернативни методи за оценка на знанията. Респективно, ако човек реши да използва „победи часовника”, трябва да е подготвен бавно, но сигурно да го извади от употреба, след като неговият син или дъщеря надрасне възрастта, за която пишат Уайкоф и Юнел.

Освен споменатите методи, в книгата са описани още множество дребни „хитринки”, разделени на такива за превенция и за справяне с конкретен проблем, като повечето са изключително прости за прилагане, а някои от тях – и учудващо хитроумни, така че не е зле човек да се възползва от тях. При някои читателят ще срещне тромави, изкуствено звучащи фрази, но това не е недостатък – те са своего рода обща формула, а в предговора изрично е казано, че е добре родителите да ги адаптират към собствения си стил на изразяване.

Обхватът на разглежданите проблеми е сравнително широк, като авторите са се старали да не се разпростират отвъд възпитанието и държанието на публични места (хиперактивното разстройство е изключение). Прави впечатление обръщането на внимание на проблеми като детската агресивност, които могат да ескалират до опасни нива в по-горна възраст, и голямото, дори прекомерно на места, обвиняване на телевизията и видеоигрите за изграждането на вредни навици и разбирания. На няколко места се обръща внимание и на детската безопасност, макар това да не е основният фокус на книгата.

Самите глави, всяка от която разглежда отделен проблем, са добре структурирани и леки за четене, макар че материалът с илюстративна функция до голяма степен се мъчи да саботира това. Към всяка глава, т.е. към всеки 3-4 страници, има още страница, до страница и половина, художествен текст, който на всичкото отгоре си идва със заглавие, увод, заключение и въобще, някакъв стремеж към абсолютно ненужна литературна завършеност, вместо към лаконичност. Отново следва да напомним, че тези разказчета трябва да се разглеждат схематично, като читателят следва да се абстрахира от действията и фактите, които не се разглеждат в самата глава. Така например, в главата за общуването с непознати, майката съветва сина си при проблем с непознат да изтича до най-близката къща, а входовете, като една от т.нар. „междинни зони”, не се препоръчват от мнозина инструктори по безопасност като място, където да избягаш от евентуален нападател. При все това, важното в случая са не конкретните съвети, а начинът, по който са въведени от родителите, за да може едновременно детето да не изпада в ужас от чужди хора и да не бъде опасно доверчиво. И това е добре предадено.

Преводът е задоволителен, а проблемите, които среща, са в ахилесовите пети на преводаческата дейност открай време - игрите на думи, идиомите и терминологията. Въпреки това няма места, където осезаемо да пречи на разбирането или да звучи тромаво, така че, в крайна сметка, изпълнява функцията си.

Като цяло, „Как без крясъци и шамари да приучим децата на дисциплина” може да заеме място в семейната библиотека, без то да се счита за пропиляно, макар че някои елементи от нея са на спорно ниво, и е добре човек да допълва употребата на тази книга с други материали, някои от които са цитирани и от авторите й.

--
*Всъщност, Питър Яроу е певец, но с дългогодишна активност в сферата на социалната дейност.

--
Повече информация от страницата на ИК "Колибри"...






Допадна ли ви този материал? (10) (0) 4746 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.