Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Pride and Glory (2008) (ревю) - Гавин О’Конър, Драма, Трилър, Дженифър Ел, Джон Войт, Едуард Нортън, Колин Фарел, Лейк Бел, Ноа Емер
Pride and Glory (2008)

Автор: Иван Ж. Атанасов, четвъртък, 25 декември 2008.

Публикувано в Статии :: Филми и анимация; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Гордост и слава (2008)

Романтичните и полицейските драми си приличат по едно нещо – това, че е толкова трудно да излязат от наложеното клише. От една страна заради наложените стереотипи, от желанието да покажеш на зрителя това, което очаква, от друга поради прекомерната експлоатация на тематиката от страна на кино индустрията в продължение на десетилетия. Така че винаги е приятно да изгледаш един филм принадлежащ на един от тези поджанрове, който избягва клишето. И точно такъв е случаят с „Гордост и слава”. Тъй че дългото чакане на доста позабавената от екипа лента си заслужаваше

Дали поради факта, че Гавин О’Конър няма голям стаж зад гърба си или не, но от доста време не бях гледал качествена драма, снимана така че да се фокусира напълно върху действието и героите, без да се стреми да изтъкне колко е велик режисьорът направил гениалният шедьовър. Което винаги се изражда в някак академичен привкус, който, макар да се характеризира с високите си художествени стандарти, рядко успява да остане гледаем от нормален човек с простички разбирания за живота и желания за това как да си прекара свободното време.

Сюжетът е простичък и цялата картина се разкрива бързо, което може в повечето случаи да е дефект, поради това, че отнема удоволствието от разгадаването на мистерията преди това да се случи на екрана, но от друга страна позволява на зрителя да се концентрира върху това какво иска да каже филма. Накратко – убити са четири ченгета и едно цяло семейство полицаи е забъркано къде в самия случай, къде в разкриването му. Лошите са лоши, добрите – добри. По-интересното е, че имаме и полусенки – иначе казано блюстители на закона, които са някъде по средата.

Така цялата драма остава в конфликта между задълженията към семейството и задълженията към значката. Безспорно труден избор, но и достигането до момента, в който трябва да го направиш, не е по-малко лесно. Драматичните моменти се редуват с динамични събития, направени по начин, който те кара да чакаш с нетърпение следващата сцена, развитието на историята, па дори и да е лесно да се предвиди какво ще се случи в крайна сметка. В този ред на мисли Ноа Емерих и Едуард Нортън се справят перфектно със задачата да направят точно това, докато Колин Фарел... е ако трябва да бъдем честни, винаги изиграва арсеналът от чувства поставен му по сценарий по един и същи начин. Във всеки филм. Понякога се получава, понякога не. В този случай бих казал – средна работа.

Тук обаче идва да се спомене един от дефектите на филма. Техниката на заснемане на сцените като от гледната точка на страничен наблюдател очевидно е избрана с цел да се покаже по максимално натуралистичен начин всеки един момент. Дотук няма нищо лошо, получил се е любопитен ефект, макар че е спорно дали точно тази техника е най-подходяща. Обаче желанието за максимално откровено, граничещо с грубо поднасяне на историята е подвело авторите и ги е тласнало в прекомерно използване на думата „f**k”, която няма как да не продължи да кънти в ушите ви на излизане от салона. Сигурно средно за цялата двучасова продължителност на филма има по едно споменаване в различни форми на въпросната дума на минута.

Другият слаб момент е, че на моменти има откровено абсурдни сцени. Героят на Фарел – Джими, заплашва бебето на жена, държи ютията над лицето му и след като научава, каквото му е нужно с най-голяма нежност прегръща плачещото дете, дава го на майка му и казва нещо от рода на „какво хубаво бебе”. В подобна ситуация, дори да изпитваш някакви угризения на съвестта това си остава... в най-добрия случай извратено. Но дори да приемем, че това е бил търсеният ефект – можеше поне да е придружено с някоя мазна, налудничева усмивчица.

Та така, накратко „Гордост и слава” е добър филм, който си заслужава да се види, с добра игра, без клишираното десетминутно преследване с коли или визуални ефекти „от ново поколение”. Продукция, на която и е трябвало малко, за да се получи нещо наистина впечатляващо. За жалост обаче си има негатвите, които лесно биха могли набързо да опустошат удоволствието от гледането, ако зрителя не успее да се абстрахира от тях навреме. Но въпреки това си мисля, че си остава една от по-качествените полицейски драми, излизали на екран в последните няколко години.






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 4572 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1330)