|
Сивостен :: "Дон Кихот" в Софийска опера (статия) - Опера, Пламен Карталов, Венцеслав Анастасов, Орлин Анастасов, Цвета Сарамбелиева, Жак льо Лорен, Жул
 | |
 Има нещо много похвално в това да се разнообразява репертоара на Софийската опера, който десетилетия наред, първо поради номенклатурата, после - поради безпаричие или откровено казано скандално управление, е имал доста ограничаван вид. От друга страна, има нещо много изкривено в това едновременно да искаш да запознаеш публиката с едно непоставяно у нас произведение, а в същото време така да развихриш полета на режисьорското си творчество, че от оригиналната идея на места да не остане нищичко. Именно заради това, новата постановка на "Дон Кихот" остави безкрайно смесени впечатления, макар определено да се нарежда измежду по-добрите за настоящия сезон.
Историята на "Дон Кихот" на Масне в България е доста дълга. Знаем, че покойният Гяуров, чието изпълнение на смъртта на Дон Кихот е еталон, е искал да я направи у нас, но за съжаление си отиде от този свят преди да успее да осъществи замисъла си. Така, в негова памет и по случай едновековния юбилей от основаването на Българската оперна дружба, идеята за постановка на тази опера се осъществи на практика под режисурата на Пламен Карталов и с художник - неговата дългогодишна сътрудница Йоанна Маноледаки, които не изневериха на налагания стил.
Публиката видя един разнищен до корените си и събран наново с помощта на купища модерни препратки "Дон Кихот", действието където се развива сред гмеж от небостъргачи и поставени в рамка - буквално - забързани граждани. Цялата сцена се доминира от кръст-кръстопът - идея, до някъде рециклирана от "Дон Карлос", и в унисон със замисъла на режисьора да лансира Рицаря на Печалния Образ като някакъв месия - построен върху купчина книги, а Дон Кихот и Санчо са заменили Росинант и Сивчо с два жироскопни скутъра. Единственото, намекващо за оригиналната епоха, са костюмите на двамата - оставени, за да контрастират с предизвикателните кожени дрешки на Дулсинея или мафиотските костюми на разбойниците.
В този водовъртеж от режисьорско-сценографски приумици бяха хвърлени на премиерата братята Орлин и Венцеслав Атанасови, и Цвета Сарамбелиева като Дулсинея. Орлин Анастасов, най-обещаващият ни бас в момента, е наричан от критиката "новият Гяуров" поради сходството в тембрите, но е известен и със склонността си да пее в произведения, които болшинството певци опитват на по-сериозна възраст, защото притежава завиден интерпретаторски талант. Той, заедно с чисто физическата му издръжливост, бяха поставени на екстремно изпитание не само от вече споменатите скутери, но и от полилея в казиното-бандитска бърлога, от който Анастасов трябваше да пее провесен половин сцена. Въпреки това образът някак си се получи, пък макар и твърде младежки на места, шоуто не повлия на гласа му, освен може би в няколко не много плътни височини. Така, с изразително, въздействащо пеене, способно да покаже както величието така и абсурдната лудост на героя, той получи заслужени овации и добави още една силна роля в репертоара си.
 Брат му, Венцеслав Атанасов, който макар и по-непознат всъщност е по-възрастния от двамата, направи един прекрасен Санчо - роля, която всъщност изисква както комичен талант, така и учудващо драматично пеене. Той бе успял да съхрани героя си много автентичен и спрямо Сервантес и спрямо "Рицарят на печалния образ" на Жак льо Лорен, по която драма е правено либретото, играеше с чудесно изпипани жестове и приковаваше вниманието на публиката към себе си. Венцеслав Атанасов разполага с голям като диапазон, но и доста подвижен глас, който в ролята звучеше изключително жизнено и динамично, загатвайки за огромен потенциал, и дано Софийската публика да има удоволствието да го чуе и в други партии.
Цвета Сарамбелиева разполага с нелош глас, изглеждаше чудесно в предизвикателните дрехи на Дулсинея, но през по-голямата част от спектакъла беше изключително скучна и сива, изгуби образа напълно, и си личеше, че в играта й липсва естественост. За съжаление, тя замени и гостуващата Нидия Паласио в третия спектакъл, но въпреки че тогава напрежението трябваше да е по-слабо, нямаше промяна в представянето й.
Останалите действащи лица в операта имат епизодични появи и в софийската постановка бяха поверени на млади изпълнители, които също не оставиха добри впечатления. Ухажорите на Дулсинея бяха по-скоро хаотичен декор, а бандитите, говорни роли, разполагаха с такъв френски език, който хвърляше в потрес дори човек само бегло запознат с езика.
Балетът на операта беше в много добро състояние, въпреки че в хореографията на Антоанета Алексиева имаше повече фламенко, от колкото Масне и френска опера. Диригентът Франческо Роза, възпитаник на Емил Чакъров, ни изненада с едно много приятно, лишено от оригиналничене дирижиране, и оркестърът на Софийска опера продължи добрите си представяния, започнати след последната му среща с маестро Емил Табаков.
Като цяло, въпросът дали в Софийска опера следва да се налага толкова тежък модернистичен курс, обаче, остава да виси. Най-малкото, защото вместо да се спъват творческите идеи на режисьорите, започват да се спъват певците и зрителите, отишли да видят една опера - такава, каквато е, а не такава, каквато някой друг я вижда. Въпреки това, заради силните двама централни певци и силния диригент, а пък дори и заради идеята да се почете Николай Гяуров с тази постановка, "Дон Кихот" заслужава да се види. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
