Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Прокоба (статия) - Разкази, Творчество
Прокоба

Автор: Спасимир Тренчев, четвъртък, 26 март 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Мария го гледаше как се храни и беше щастлива, че той е жив и здрав. Но имаше нещо тревожно, нещо напрегнато изписано на суровото му лице. Страхът, насаден й от него, рядко й позволяваше да завърже спокоен и приятен разговор. В повечето случаи се задоволяваше с кратките му коментари.

Михаил нервно поглъщаше залъците и лошото предчувствие у жена му я караше да надхвърли страха.
- Мъчи те нещо... - каза тихо тя и замълча за момент. - Нещо лошо ли се е случило?
- Нищо не се е случило - отговори той едва разбираемо с почти пълна уста, без да я поглежда.
- Нервен ми изглеждаш, Михаиле - Мария наблегна на името му с надежда това да развърже езика му. - Хайде, хапни си спокойно и ми кажи после.
- Няма какво да ти казвам, Мария.
- А защо си толкова начумерен? Плашиш ме с тоя строг поглед.
- Млъкни! - извика й той ядосан, а тя трепна.
- Добре, Мишо, яж спокойно сега.
- Какво е това - всеки път кажи какво има, как мина? Като че ли не знаеш каква е мъката ми. – След поредния залък, тонът му се понижи, но ядът в него ясно се отличаваше. – Непрекъснато усещам как ме гледаш и как си мислиш, че аз съм виновен. Усещам как за това проклятие обвиняваш мен. Вярваш на хорските приказки.

Мария погледна надолу, а после в чинията му и тихо каза:
- Не мисли, че аз не плача за това всяка вечер. И на двамата ни е тежко.
- Абе, мама му стара, няма ли да ме оставиш на спокойствие!? - Михаил тресна по масата с лъжицата и се изправи, преглъщайки залъка. Мария закри лицето си. - Какво толкова си се загрижила! Единствената ти грижа беше да родиш деца и това не можа. - Той се закашля един път. Наведе се към масата. Кашлицата го стегна.

Мария изтича към чешмата, наля му чаша вода и му я подаде. Той не можеше да успокои кашлицата и да вземе чашата. Залитна назад, хванал гърлото си, бутна стола и се строполи на земята. Тя се наведе над него. Душата й се загърчи от обземащата я паника, и поднесе водата към повдигнатата му глава. Само след миг видя празнотата в отворените му очи.
- Михаиле? - Остави чашата на пода. - Михаиле-е! - Изправи тялото му, но това не върна внезапно отишлия си живот. Малкият свят около нея изведнъж се разпиля като човешка прах. Тъгата й се разтече по цялото лице и заплака тихо. Прегърна мъжа си и напои лицето му с мъката си.

Трупът лежеше в празната детска стая, която Мария чистеше от самото построяване на къщата. Все се надяваше, че Господ ще ги дари един ден с деца. Остави мъжа си да лежи на единственото легло в стаята, а върху скръстените му ръце беше поставила горяща свещ. Гледаше го в лицето с желание да му каже толкова много неща.

Беше минал цял час. Свещта беше изгоряла наполовина. Погледът й се взираше от доста време в пламъка и започнаха да й се привиждат разни неща.

Тялото се движи...
Михаил й се кара без глас...


Но стана вцепенана, когато през пламъка на свещта премина образът на мъжа й. Мария отдаде виденията си на мъката и страха и стана от стола. Тръгна назад, но образът продължаваше да я наблюдава, застанал неподвижно, като портрет, огряван от свещта.
- О, Господи - пое дъх Мария - с какво заслужих такъв живот? Какъв грях направих, та ми причиняваш всички тия нещастия? - Без да отмества поглед от безплътния образ на Михаил, тя продължи с тихия си глас. Приемаше видението като част от объркания й и проклет живот. - Михаиле, ... аз... въпреки че ме биеше и ми се караше, аз... те обичах. Животът ни... не бе живот... Без деца... без смях... бедни... Но сега, без теб, моето съществуване вече е съвсем безмислено. - Една пауза погали лицето й я накара да се успокои. Мария седна на стола и се загледа в образа. - Никой от нас няма вина, лекарите го казаха... Винаги исках обаче да си споделяме, да си говорим..., но ти все беше намръщен и ядосан. Страхувах се, много се страхувах от теб. - Пръстите на ръцете й се оплитаха един в друг. - На мен не ми беше по-лесно, отколкото на теб. И двамата страдахме еднакво. Не можех да разбера защо така се отнасяше с мен. Не знам дали заради страха от теб, или заради нещастието ни, аз сега си говоря с... Михаиле, погреба ли те, ще погреба и себе си. Затова ще те оставя тук. Поне докато е възможно. Искам да те гледам, искам да ти говоря спокойно. Без да ме прекъсваш, без да ме обиждаш, без да ми се караш..., без да ме биеш. А когато свещта изгори, ще сложа нова... Свещите ще греят, докато още имам сили. Може би ще превърна това в смисъл на живота си. - Мария направи една дълга пауза, опитвайки се да осъзнае какво говори. Но не можеше. - Ако можеше да бъдеш малко добър, нямаше да се стигне до това. Чувствах се като парцал, с който избърсваш всичките си неприятности. Но мен нямаше кой да ме отърве от тях. Аз трябваше да понасям и живея с тая мърсотия и да мълча. - Изпита желание да протегне ръка и да докосне безплътния образ. Спокойствието й рязко я напусна. От очите на привидението потекоха сълзи. Уплахата проникна в душата й и Мария се изправи.
- Погреби ме, Мария - Гласът беше реален и пропит с топла молба.

Страхът облада сърцето й тя бутна стола. Изтича в коридора и затвори вратата на кухнята.

Образът премина през вратата и погледна умоляващо Мария.
- Не искам... Не се приближавай!
- Но трябва! - Той стоеше точно до вратата и не помръдваше от там.
- Не мога и не искам..., защото те обичам.
- Мария, ... ти никога не си ми казвала това.

Учудването, че това видение прилича на мъжа й, но не и по характер, не можеше да се пребори със страха.
- Ти си виновен за това. Ти ми причиняваше всички мъки. Не можех да те попитам нещо обикновено, какво остава за размяна на нежности!
- Мария, успокой се. - В дългото мълчание се чуваше само тихия плач на Мария. - Ти нямаш вина. Грешката е моя. Мои са всички грешки. Това, че не ти вярвах на приказките за гробището и че въпреки това, настоявах да се построи къщата, че ти се карах и биех. Но трябва да ме погребеш! Не ме мъчи така.

Мария не можеше да каже нищо. Продължаваше да го гледа през насълзените си очи. Образът тръгна към нея и докато се приближаваше, тялото му придобиваше безплътни очертания.

Чу се шум от чупещи се стъкла. Острият мирис проникна в кухнята. Мария изтича към вратата, отвори я и се закашля от гъстия облак дим, който беше застлан в коридора. Въпреки това, тя премина през него и опита да влезе в детската стая. Но огънят от падналата на пода свещ я беше изпълнил. Не можеше да види добре, но струваше й се, че тялото го нямаше на леглото. Изтича през облака дим обратно в кухнята и започна да пълни тенджера с вода. Кранчето се завъртя в обратна посока само и водата спря.

Мария погледна настрани, където стоеше образът на Михаил.
- Аз съм виновен за всичко. Извинявай.

Огнените пипала проникваха изпод вратата на кухнята.

--
Спасимир Тренчев
Благоевград






Допадна ли ви този материал? (3) (1) 2191 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.