Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Забавни спомени и случки из Европрограмите (статия) - Европа, Европейски съюз, Забавно, Любопитно
Забавни спомени и случки из Европрограмите

Автор: Константин Делчев, четвъртък, 16 април 2009.

Публикувано в Статии :: Публицистика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Преди известно време се случи така, че една статия ме подтикна да разкажа няколко, надявам се, забавни случки от командировките си по състезания и конференции по математика, случили се в продължение на гимназиалните и университетските ми години (вторите от които още не са привършили). Едно скорошно пътуване ме накара обаче да се замисля и колко ‘ситуации’ съм имал по различните европейски програми. В България, те са извесни основно със САПАРД, кръгове, обръчи, алъш-вериш и спрени финансирания, но, всъщност, съществуват Европрограми в изключително голям брой дейности, много от които – свързани с младежта. Именно там човек може да види някои от хората, които в бъдеще ще се развият до водещи политици или учени, но също така и голям брой чудатости, абсурди и чешити... Пак по едни или други съображения, ще се въздържа да споменавам имена.

Още като гимназист имах възможност да пътувам до Европейския кръг на едно чудесно, макар и не типично научно състезание – Young Scientists, организирано от Европейската комисия, с колосален за юношеско мероприятие бюджет и вече с над двадесет годишна практика, което горещо препоръчвам на учениците с афинитет към науката. Ако човек стигне до европейския му кръг, гарантирано ще има какво да види и откъм наука, и откъм култура, и откъм разнообразни участници. Така например, моята скромна особа бе разквартирована в една и съща стая с датчанин, висок над метър и деветдесет, сложен пропорционално на височината си, с вид на типичен викинг и също такава глътка. Всеки ден той се прибираше на следващия ден, след обилна и солидна дегустация на местното унгарско пиво, и всяка сутрин в 6.00, когато ставах, го намирах проснат на леглото. Как се държеше буден през деня, по време на интензивната, почти дванадесет-часова програма - не зная, но факт е, че на следващата вечер той пак беше готов за подвизи. Стомната се счупи чак на прощалната вечеря, когато към бирата имаше други разнообразни питиета и така на следващата сутрин, открих „съкилийника” ми трупясан върху завивките с мъртвешки блед вид. Тъй като по стар планинарски навик винаги си нося аптечка го посръчках, да го питам иска ли нещо, на което той, с абсолютно уверен басов глас отвърна:
-Не! Който е достатъчно мъж, за да пие, е достатъчно мъж, за да си изтърпи махмурлука!

Мъжът си изтърпя махмурлука... С бира.

Конкурсът, въпреки че беше европейски, включваше извън състезателната си програма и участници от други страни, служещи за сверяване на часовниците. Така и не си спомням от кои точно, но в паметта ми са останали американци и японци. Първите – с това, че след като разбраха, че е законно да пият, отидоха да пият с датчанина (груба грешка, за която сигурно не си спомнят), вторите – с един „информатик трето поколение”. Оказва се, че явно непрекъснатата линия роднини с една и съща професия е някакъв източник на гордост в Страната на изгряващото слънце, и човекът беше много горд със себе си, защото семейството му действително се е занимавало с информатика от времето, от което има информатика в Япония (следвоенната ера на калкулаторите). Тъй като действието се развиваше преди пръкването на WoW, човекът беше изключително зарибен играч на Диабло, но изключая това, в него нямаше нещо особено информатическо. По-скоро спадаше в категорията „компютърен жичкаджия” и честно казано се справяше доста добре. Диабло-абстиненцията обаче го тресеше сериозно, направо линееше за любимата си амазонка, поради което и се радваше на друг човек, наясно с „гийкските” занимания, като мен. А когато не се радваше, правеше си живота интересен по разнообразни начини. И ако и да не мога да твърдя със сигурност, че той смени табелката на една тенджера под налягане от “waterlock vessel” (херметически съд) на “warlock vessel” (вещерски съд), то със сигурност успя да изправи няколко коси, като почти се затри в една от най-големите Европейски пещери. Тя не че не беше облагородена, ама като има няколко парапетосани галерии, можеш да сложиш въженце на тая, по която хората не трябва да вървят. Впрочем, съответното влизане в пещерата беше паметно и по друг повод – от много ентусиазъм, организаторите бяха решили да ни откарат там директно от залата, при което над 50 човека влязоха в карстова пещера... в летни костюми.

Колкото и да е солидно и подплатено откъм финанси мероприятие като конкурсът за млади учени, то бледнее по този параграф пред EVS и YiA, програмите за европейски доброволци и „Младеж в действие” – за неформално обучение и обмяна на опит, които разполагат с бюджети от по над 800 милиона евро. Всяка година по тях се финансират хиляди проекти от най-различно естество, с десетки хиляди участници, основно между 18 и 26 години. Европейската доброволческа програма е особена с това, че всъщност помага на доброволците, а не на организациите, които ги приемат. По условие, те нямат право да заемат съществуващо работно място, поради което основно се занимават с дейности, каквито инак никой не би вършил (или не би му хрумнало да върши), докато се ориентират професионално и усвояват местния език и култура. Действително отлична перспектива за младите хора, които не знаят по кой път да поемат след завършване, тя привлича и доста особняци. Един особено особен имах особеното щастие да срещна в Баку, по YiA проект. По същество доброволецът беше нормандец, представляващ Молдова, където се занимаваше с хуманитарна дейност. Беше типичният образ на Мопасановите нормандци - разбиращ от вино, прекаляващ със същото, малко тарикат и малко луд - но обогатен с масовата култура на XXI век. Краен ефект – атлетичен младеж с прическата на Анакин Скайуокър, патологична нужда да привлича внимание и незапознатост с Кавказката реалност. Това, че ходеше из фонтаните – как да е. Това, че с голи ръце и по маратонки пълзя 10 метра по не толкова ниска стена – бива. Това, че правеше акробатични изпълнения пред паметника на Хайдар Алиев – ядва се. Но когато реши да се разходи из една изоставена постройка в градския парк, някой от местните скоропостижно повика милицията и тя се озова на мястото буквално за минути (все пак Баку е столица на държава с тлееща война), за негово щастие – точно 20 секунди след като беше излязъл победоносно отвътре. Естествено, нищо не можаха да му кажат и си тръгнаха, но доста време след това зад нас поддържаше постоянна дистанция някакъв тип с клиширано сив шлифер. През което време нормандецът почти успя да опърли вежди и плитка на Вечния огън (кой да предположи, че еднометровия пламък ще се обърне при порив на вятъра), да се разпльоска като жаба на плочките до него и да застане като Ди Каприо в „Титаник” на един парапет. Само...

Втората забележителна особа в Баку беше един местен, който живееше в Стария град. Бивш боксьор, настоящ гълъбар и малко рентиер, той покани буквално от улицата колегата украинец (също математик, отличен приложник) и за да не го оставим сам, цялата българска и украинска делегация, пет човека, се озова при него да пие черен чай на терасата. Пиене, проточило се в продължение на почти два часа, през което време стана дума за всичко от спорта, през пернатите, до опозицията, а на мен ми премина поне три пъти мисълта, че се намираме точно в същата ситуация, в която по евтините трилъри изчезват разни туристи, и всеки път ми се доискваше да докопам за рижавата коса колегата украинец, защото бяхме като в изрязана сцена от „Диамантената ръка”, ама минус хумора. Даже почти на почти същата улица се развиваше действието. Иронията е, че всъщност човекът си беше съвсем нормален (изключая привичката му да кани непознати на чай) и беше единственият, който си развърза езика за различните народи и етноси, вместо да ни пее или рецитира нещо патриотично, както правеха домакините. Това беше и единствената форма на неформално обучение, която на практика придобихме от този проект.

За съжаление, не всички особняци, които срещаш, са от категорията „симпатичен чешит”. Има и такива, които откровено казано ти се иска да закопаеш някъде. Изключая две дами, мъчещи се да прокарат толкова феминистки идеи в науката, че чак ставаха обидни за жените–учени, най-сериозния такъв пример срещнах пак по проект на „Младеж”. Евреите спазват традиционни ограничения откъм меню, характерни най-вече с несмесването на месо и мляко, поради което на много конференции във формулярите за участие има въпрос „Хранителен режим” и там редом до „вегетарианец” „без телешко” и т.н. има „кашер”. Точно тоя курс, обаче, не предлагаше подобни екстри, а и да ги предлагаше – спорно е, че съответния би се възползвал, защото дори не влизаше в ресторанта на хотела, ами ядеше само някаква суха храна забъркана с гореща вода в стаята си. Нещо повече – не беше ял нищо през целия 24-часов път от Израел до Ирландия, дори не беше приел храна от другия израелски участник в конкурса, защото тя нямала два различни хладилника, един за местото и един за млякото. Въобще, големите претенции го бяха довели до голям глад и когато пристигна, го намерих в стаята си проснат на пода, чакащ с трепереща ръка и влажен лабрадорски поглед да се стопли водата за нещото, което си носеше. Освен хранителния си режим, този тип радваше с кипа (малка шапчица) с надпис „Nike, just do it”, захваната по невъзможен за реалността начин с фиба към косата му, и навика да чете Свещенните текстове на глас точно когато водех официална кореспонденция. Или пък да ме пита може ли да ползва лаптопа, докато си водя професионалната кореспонденция. Или пък да прави нещо шумно и дразнещо всеки път, когато имахме работа, докато в останалото време беше тих като мушица. На всичкото отгоре, изчезна за да празнува с еврейската общност Шабат още в четвъртък и се върна чак в неделя вечер, ефективно пропускайки половината курс, за което доста хора му завидяха. В следствие на това пък бе изритан от другата половина...за което още хора му завидяха. Но най-голямата мистерия в случая беше как той твърдеше, че се е прибрал неделя вечерта, при положение, че фантомния му куфар се появи насред стаята ни още по обед и третия съквартирант, един стеснителен естонски ученик, го заобикаляше с притеснена физиономия, сякаш от него се очакваше всеки момент да скокне на стотици дребни крачка и да се втурне напред.

Та такива ми ти образи се виждат по Европроектите. Да, може там да има и изключително талантливи и напреднали в областта си младежи, но винаги има и някой, който остава в аналите с личните си качества. Или недостатъци – според гледната точка.






Допадна ли ви този материал? (4) (6) 5033 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (2) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.