| Пролог
Надувко Хвалипръцков се събуди. От прозореца до него струеше червеникавата светлина на утрото. Отвъд стъклото природата се стараеше ли стараеше да направи пияни от пролетно щастие поетичните души, плакнещи сетивата си в птичите песни и във влажната благоуханна зеленина, обляна в заревото на небесното светило и искряща в милионите мънички слънчица, които представляваха росните капчици по нея.
Ех, красота! Но Надувко само се подсмихна накриво, защото в неговия свят нямаше място за такава романтика. Гледката безспорно си я биваше, но той знаеше, че толкова възхваляваното слънце всъщност представлява преголямо кълбо високотемпературна плазма и че червеният му цвят при изгрев е всичко на всичко едно жалко следствие от закона на Рейли. Росата от своя страна не беше нищо повече от прозаичен водно-паров кондензат, който по разни стечения на обстоятелства, подчиняващи се на строги математически зависимости (Надувко можеше да изплюе и кратка библиографска справка по въпроса), играеше съществена роля в отражението и дисперсията на слънчевата светлина. Колкото до песните... едва ли съвкупността от биохимични реакции, които обуславяха трептенето на птичите гласни струни можеха да се смятат за особено интригуващи...
Надувко примижа доволно. И тази сутрин не успя да го изненада с неразрешими проблеми от академично естество. Започваше поредният прекрасен ден, пълен с добре познати и напълно обясними неща. Защото Надувко Хвалипръцков знаеше всичко.
Първи разказвач:
Всичко започна, когато, след девет месеца усилено вътреутробно клетъчно делене, нарастване, подреждане и пренареждане, Мегаломана (накратко Меги) и Отворко Хвалипръцкови се сдобиха с дългоочаквания си наследник. Двамата бяха толкова горди от собственото си производство и така си навириха носовете, че хората често сбъркваха ноздрите с очите им. “Ми така де! – обичаше да казва Мама Меги, разтривайки уморения си от неудобната поза врат, – Не всеки може да се възпроизведе толкова качествено!" – и кокетно се кискаше в опакото на дланта си – "Хо хо хо!". А Татко Отворко само кимаше и гледаше с влажен поглед ревящото си отроче, а сърцето му бе пълно с Праведна Гордост и Удовлетворение от добре свършеното Дело. Бабите и дядовците му не бяха допуснати да опипат с простоватите си селски очи това чудо на сътворението, за да не вземат да му похабят хубавичкия вроден ърбан-манталитет. Така, в среда на обожание растеше наш Хвалипръцков-младши и родителите му го гледаха като писано яйце, цвете в саксия или LCD екран и трепереха и пирпиляха над него като цял курник квачки. Защо квачки ли? Не защото снасяха яйца, не, неее, а защото кудкудяк безбожен огласяше квартала всеки път, когато “на мама малкото съкровище” изкачеше поредното битийно стъпалце: “Ааааааааааааааааа, какъв ми е умничък, миличък, сладичък!” – пищеше г-жа Меги Хвалипръцкова, с длани на бузите.
“Оооооооооооооооо, какъв ми е надареничък и оправничък!” – тупаше се доволно отстрани по бедрата г-н Старши, докато двегодишният им наследник Употребяваше детското си гърненце Чико съвсем По Предназначение и никак като шапка, или Размазваше старателно пюрето си по стената, или Бъркаше в контакта, или най-сетне Легнеше да Спи (а то се случваше рядко). Злощастните съседи на младото семейство още се стряскаха в съня си от кошмарните спомени за това как Мама и Татко виха като цяла глутница койоти, когато Отрочето им Постигна Непостижимото (ще рече порасна му първото зъбче или проходи, но това е прекалено вяло описание за нещо толкова безкрайно трудно, важно и тържествено). Мдаааааааа, никак, ама никак не беше лесно да живееш до, под, над и срещу Хвалипръцкови. Патардията, която съпровождаше всеки един Успех на Младши беше толкова ужасяваща, че скоро причини трайна нетрудоспособност у двама от съседите, смърт у третия и скоростна емиграция у четвъртия (най-съобразителния).
Втори разказвач:
Когато Надувко стана на четири, Мама и Татко, които бяха Видни Градски Ентелегенти, решиха, че е Дошло Времето. И така, Младши беше научен да Разпознава Буквичките (възклицание!), да Срича (радостни възгласи!!) и да Чете (писъци от възторг!!!). И това всъщност бе Краят на Щастливите Дни за Хвалипръцкови. Защото Малкото Съкровище на Мама наистина имаше повече черепно съдържимо и от нея, и от Татко, взети заедно, и скоро започна да си дава сметка за това. И така си навири нослето, милото, че би и двамата си пастроци по този показател. А дъртите Хвалипръцкови стояха като препикани мушката, сломени от собственото си невежество (което им беше математически изведено, физически онагледено и подкрепено с цитати) и богоговееха пред Разума, въплътен в младото им гардже. Тъй заживя нов живот семейството, живот на тревожна тишина (щото “да не му пречим на маминото да си учи”) и излишно е да казвам, че преродиха се съседите и свещи от благодарност палеха.
Трети разказвач:
Така порасна Младшият. Порасна и стана левент, момък за чудо и приказ. И славата му се носеше по целия вход и по целия квартал, па и до центъра стигаше даже. Защото Надувко Хвалипръцков беше феномен. И където и да отидеше, шепот го сподиряше: “Вижте, вижте, това е на Хвалипръцкови момчето. Ама как ходи, а!”. Но не обръщаше внимание нашият юнак на хорските одумки, защото по начало си знаеше, че е нещо повече от околните, а забелязват ли божествата мравките-гадинки? И вървеше през живота, скръстил ръце отзад на задника си, порейки целеустремено сивото море на простотата и тривиалността или по-точно обичаше да си казва:
”Вървя си аз, с ръце кръстосани отзад на таза, там, където свършва опашката на гръбнака или иначе казано Os coccyges, порейки целеустремено сивото море на простотата и тривиалността. Ах, колко царствено се движа! Ах, какво достойнство се чете в изправения ми гръб! Защото аз знам всичко!”
Така си казваше, да.
Първи разказвач:
Във входа на Надувко живееше и една хубава девойка, на неговата възраст. И гледаше го тя с поглед пропит с обожание и сълзи бисерни ронеше, защото Млaдши я подминаваше като километричен камък и дори на най-учтивото “здравей” й отговаряше с половин уста. Трудно, трудно е да обичаш божество! А Надувко се подхилкваше, защото егото го сърбеше, а девойката му го чешеше. И мисли скверни течаха в главата му: “Хубава е тази, дали да не я облея с величието си? Ама е куха лейка, недостойна за мене...” И продължаваше да разсъждава: “Стоп! Не мога аз, Градският Ентелегент и Локален Гениалец, да употребявам подобни словосъчетания! “Куха” е хубава дума. Добра. Културна. Поетична. Но “лейка”... Какво общо имам аз с това селяндурско оръдие на труда? Не! Не и не! Трябва да използвам само най-чисти и книжовни изрази!” Така мислеше той, тъй като никога не беше виждал лейка, понеже Мама винаги поливаше цветята вкъщи с шише от Кока-Кола. Това е то, културата, даааа. Не може да слушаш най-класическата от класическите музики и да поливаш с лейка! Простотии! Такива бяха мислите Надувкови и все пак, да не забравяме, той знаеше всичко. А девойката страдаше.
Втори разказвач:
И така минаваше времето, и светът се променяше, но Надувко си беше все същият (той така и така знаеше всичко вече и нямаше накъде да се променя). Та тъй се случи, че се събуди Надувко и Мама го прати на пазар, защото дори Ентелигентите-Гениалци ядат като Средностатистическите Плебеи. И тръгна Надувко, порейки сивотата, с ръце на задника и пазарска чанта, пляскаща го по краката, гордо изправил гръб, вървя, вървя и стигна до една сергийка. А на сергийката човек. Краставици продава. Свали си нослето Надувко, за да погледне стоката и да се опази да не го ударят в кантара. А човекът вежливо го попита:
– Какво ще желае господинът?
Отвори устни Надувко и след уморен замах с китката отвърна:
– Ох, как така какво ще желая? Ти имаш само краставици. Значи краставици искам! Що за имбецилен въпрос!
Ококори се човекът, запелтечи:
– Ъ-ъ, к-колко к-крастави...
Надувко още по-уморено и с голяма досада се плесна по челото:
– Ох! Колко краставици пък сега! Ти за SI-системата чувал ли си?
– Ама... – опита се нещастно да контрира човекът.
– Няма ама! – сопна се Надувко. – На какво са те учили в университета бе! Как може нищо да не знаеш?!
Човекът, като разбра, че за да продава краставици му е нужно университетско образование, занемя.
– Не си ли чувал, бе! Според Цветанка Цъфтанкова и Георги Оберичушков най-адекватният начин за продажба на краставици е на килограм! Имаше и няколко западни автори, които споделяха същото мнение, но в момента не си спомням имената им. Но това не е важно. Важното е, че ще ги продаваш краставиците НА КИЛОГРАМ, А НЕ НА БРОЙКА! – така каза Надувко, с цялата категоричност на битието и с цялата увереност в собствените думи, на която едно божество бе способно...
А човекът въртеше очи в орбитите си от объркване. И смили се тогава сърцето Надувково, защото, правичката да си кажем, той не беше лош де юре, че и де факто, и потупа успокоително човека по рамото, като му рече:
– Виж сега, не е толкова трудно. Ще ти покажа.
И му показа. Наистина! Размениха си местата и Надувко, заставайки зад тезгяха, изчурулика раболепно и жизнерадостно:
– Колко килограма краставици ще желае господинът?
Така стана, да!
Трети разказвач:
Но това не беше краят. Защото този ден бе ден на чудеса.
Та вървеше си Надувко, порейки сивотата, с ръце, кръстосани на задника и цяла торба краставици, шляпаща го по краката, вървеше, доволен от добрината, която беше сторил, вървеше, вървеше, па изведнъж се затича, защото видя как изпуска нужния нему рейс. Затича се, па се подхлъзна. Подхлъзна се, па падна. Падна, па се удари. И люта болка го прониза в опашката на гръбнака, иначе казано Os coccyges, върху която се беше стоварил, и завика Надувко за помощ, та чак закрещя. И видя насреща си човекът с краставиците, и протегна ръце към него за помощ. Но човекът го подмина и се качи в рейса. И видя после девойката и съседите си, и ги завика по име. Но девойката и съседите го подминаха и се качиха в рейса. И видя Мама и Татко, и цъфна в надежда. Но Мама и Татко и те го подминаха, и се качиха. Така го подминаваха хората, и избягваха протегнатите му ръце и жалките му писъци, докато рейсът не затвори вратите си и не тръгна.
И остана сам Надувко, да се въргаля по шосето. И заплака. Заплака за осакатената си опашчица, иначе казано Os coccyges, и за осакатения си живот. Защото колкото и много да знаеше, явно не знаеше как да си направи приятел. И рева, и се въргаля, докато накрая не го прибра една линейка, защото много пречеше на движението. Па го прибра, па го закара в болницата. И там на рентген му снимаха гръбнака, с който той толкова много се гордееше.
Така стана! Вервайте ми!
Епилог
Надувко Хвалипръцков беше феномен.
– Хммммммм... – дежурният лекар на отделението замислено триеше брадичката си с ръце. – Много странно явление.
– Мда – съгласи се неговият колега – Кой би предположил, че има два гръбнака?
Докато се дивяха над озадачаващия резултат, край тях мина Бай Киро, санитарят. Той надникна над раменете на двамата доктори и се захили:
– Ба! Че т’ва е бастун бе! Я вижте, даже извитата му част се вижда. – и той прокара пръст около Os coccyges, след което се понесе с кофа и парцал нанякъде. А в болницата цареше мълчание...
Е, това вече е краят!
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2250 |
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Добави коментар 
Търсене
покажи/скрий карето 
