Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Драконови сказания: Краят на Изумрудената стража (статия) - Творчество
Драконови сказания: Краят на Изумрудената стража

Автор: MaTpuM_KayToH, сряда, 27 април 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Погледът на Сандро бе вперен във върховте на североизток, но колкото и силно да бе подтикван от Зова да се понесе натам, той знаеше, че не не трябва да му отвръща. Беше прогонен от Града на Вечния Огън и му бе отказано място сред Ездачите. Те не искаха да го послушат, бяха обърнали гръб на традициите и сега война разкъсваше небесните простори. Война, която заплашваше да унищожи и трите Дома и завинаги да отвее спомена за тях в мъглите на историята.

Роговете прозвучаха отново и Махра се раздвижи неспокойно. Сандро усети неспокойството и раздвоението му по връзката и го погали по врата:
-Спокойно, малки братко, не и този път. –Сандро сведе глава: -Този път не ще убиваме. Ако те искат кръв, нека сами си я проливат.
Драконът видимо се успокои и Сандро се усмихна, защото добре знаеше какво изпитваше той всеки път когато забележи Червените ята в небето. Махра беше млад, разумът бе дошъл при него преди не повече от двадесет лета и Ездача добре разбираше импулсите, които преминаваха през главата му когато я видеше. Ако посегнеше по-навътре щеше да узнае дори името щ, но Сандро не беше един от онези, които още с качването си на гърба на дракона обсебваха напълно връзката превръщайки животното в роб на желанията си. Махра имаше свои мисли и чувства и Ездача, често се възхищаваше колко по-дълбок от повечето Нал’Дора е неговия могъщ брат. Любовта на драконите беше за цял живот, а в техният случай това беше доста дълъг период от време. Прекалено много, за да си позволи Сандро да я тества всеки път когато роговете известят битка и ятата от червени дракони се появят иззад облаците. Вярно, Махра щеше да изпълни всяка негова мисъл, но нима той самият би имал силата да му нареди да влезе в бой с женската.

Тази война бе траяла прекалено дълго, някога в по-светлите дни небесата принадлежали на всички. А сега границите се определяха с цената на кръв, много кръв. Трите Дома на Драконовите Ездачи се бяха разединили преди много години и сега всеки следваше своя път. А където тези пътища се пресечаха, битката бе ожесточена. Четвъртата сила в Войната за Небесата, се бе появила в детството на Сандро, той смътно помнеше идването на Орлите във Високите планини. В началото тези създания и наставляващите ги човеци бяха сметнати за смешка, за подигравка с родовете на Ездачите, но това подценяване на новия враг бе коствало прекалено много жертви в редиците на Нал’Дора. Дори да се съберяха отново в едно ято, зелените, червените и златните дракони нямаше да достигнат по численост орлите, което компенсираше донякъде слабостта на птиците. Другата изненада дойде от ездачите на пернатите създания, сред човеците имаше прекалено много магьосници. И макар драконите да не обръщаха много внимание на смехотворните светлинки, с който тези дребосъци си служеха не един Нал’Дора биваше повален от гърба на своя брат чрез магия. Разбира се, и сред народа на Ездачите имаше магьосници и то навярно далеч по-могъщи от тези... тези човеци, но те нямаха място в битките на честа.

Зеленият Махра надигна глава и се вгледа към залязващото слънце. Идеше ято, Сандро не го видя, но го усети чрез драконовата връзка. Раздвоението на Махра се бе изпарило, но бе заменено от още по-голяма жажда да се отзове на бойния зов, не червени дракони щяха да се изправят срещу Изумрудената Стража, както се наричаше Дома на Нал’Дора. Орли, толкова много, че скоро и Ездача ги различаваше лесно на фона на залеза. Махра понечи да разпери криле, но Сандро поклати глава:
-Тази битка вече не е наша, малки братко. –Болката на двамата се сля и запулсира в отзвук на Зова, но Марха разбираше. Този път нямаше да се отзоват, те бяха прокудени и съдбата им сега щеше да поеме по нов курс. Курс, който щеше да ги отведе незнайно къде, но курс различен от този на Нал’Дора.

Ятото се движеше бързо, по-бързо от всеки дракон. Орлите можеше да не са толкова силни, но бързината им ги правеше достатъчно смъртоносни. Вече бяха достатъчно близо, за да може да отдели всяка птица от ятото, но не бързината бе това, което попречи на Сандро да ги преброи. Просто бяха прекалено много.

Внезапно една от челните птици се отдели и се насочи към Ездача и дракона. Бяха забелязани. Сандро прокара ръка по дръжката на меча си, макар оръжието да изглеждаше неспособно да се сравнява с дракона по смъртоностност, на мнозина бе станало ясно, че това е привидно. Кървавият Зъб не беше просто оръжие, магията, което го бе създала преди векове бе отдавна загубена сред годините на тази разрушителна война. Все пак силата му бе страховита, дори на младия Ездач да не бяха известни заклинанията, които биха отключили пълната му мощ. Това острие можеше да устои на човешката магия, а това не бе никак малко в подобна ситуация.

Яростният поглед на човека възседнал вече кръжащия над двамата братя орел, Сандро срещна със студено спокойствие:
-Върви си днес и доживей до утре, човеко. Тази битка не е моя, не жадувам кръвта ти, върни се в ятото и продължи поне с още някой час незначителния си живот.
-Ездач, който не жадува за кръв? Нима на това би повярвало и малко дете? Приготви се да умреш, чудовище!
-Лети в мир или лети сред боговете си! –Сандро не искаше да убива, но презрението на човешкото отроче го ядосваше.
-Само един от нас ще отлети оттук, Ездачо! Бий се сега или умри като куче!
Лявата ръка на Сандро хвана Зъба, но той не го издърпа от ножницата. Арогантният човек търсеше смъртта си и ако продължаваше да опорства щеше да я намери.
-Беше предупреден, избора е твой. –Ездачът слезе от гърба Махра и отстъпи встрани. –Слез тук, ако все още желаеш смъртта си!
-Денят обещава да е изпълнен с приятни изненади. Първо попаднах на самотен Ездач, а ето, че сега се оказва, че точно този Ездач е изгубил ума си. –Човекът се изсмя. –Е, нека бъде по твоему, но без летящата си змия ти си нищо. Освен ума ще загубиш и главата си.
Орелът се приземи на почтително разтояние от Махра. Малкото човече можеше да е глупак, но птицата добре разбираше, че един дракон можеше да я умъртви без особено усилие. Човекът скочи на земята и извади меча си. Беше късо острие, което позволяваше в другата ръка да държи дървен жезъл завършващ с магически камък. Без забавяне той се отправи атака. Сандро с лекота отклони замаха му без дори да вади меча си и захвърли мъжа на земята. После бавно издърпа меча и застана срещу врага, чийто арогантни забележки се бяха изпарили.
-Защо ви беше на вас тази война? Ако боговете бяха избрали хората да властват над небесата, то нямаше да изпратят първо нас. –може би собствената младост на Ездача го караше да подценява хората, но беше повече от ясно още след първите няколко сблъсъка между двамата, че човек не може да надвие воин на Нал’Дора.

Толкова болезнено ясно, че атаките на мъжа вече не бяха така яростни и той мислеше повече как да отстъпи по-далеч от противника си. Събирайки за сетен път силите си човекът запрати меча към Сандро, който едва сдържа смеха си когато острието профуча на две педи от лицето му. Ездачът добре разбираше какво ще последва, всъщност доста по-добре от вече пелтечещият заклинанието си човек.

Мълнията излетя от върха на жезъла и бе срещната от Зъба. Последва я втора и трета. А очите на видимо отслабналия магьосник се разшириха от ужас.
-Страшничко е, нали? –усмихна се Сандро. –Да видиш как нищо не може да предотврати смъртта. Да, наистина плашещо. – Той пристъпи напред, а човекът в уплахата си се препъна, проскайки се в краката му.
-Помири се с боговете си, човеко. Защото това е твоя сетен час.
-Моят както и твоя. Убий ме бързо и нека се видим сред залите на вечността. Запомни добре този момент, Ездачо. Запомни твоята победа, последната победа на Нал’Дора, защото когато дойде първият лъч на утринното слънце той не ще намери нито един от вас жив. –Физиономията на човека вече не беше уплашена, той вярваше в своето отмъщение: -Ятото отива към твоя дом, Ездачо. Ти каза, че това не била твоята битка, но това вече няма значение. Зелените никога не ще издържат, Стражата ще падне и орбата ще е наша. Това ще бъде нашата победа, Ездачо! Всички вие ще умрете!
-Не преди теб. –Острието се стовари, дарявайки човека с бърза и безболезнена смърт. –Махра, ще летим!

Не можеха да настигнат орлите, Сандро го знаеше. Единственото, за което се молеше бе да пристигнат преди да е твърде късно. Не оставаше още много, Махра вече чуваше ехото от битката. Скоро, Градът беше зад хребета, той щеше да разбере, колко смисъл бе имало в думите на човека.

Беше направил грешка, в мислите си той виждаше мир между Домовете, края на войната, но в заслепен от мечти той бе забравил кой е, бе забравил какъв е. Окото на Дракона, това беше най-важното. Да даде живота си, за да го защити бе дълг на всеки от Нал’Дора. Още във времената преди войната Изумрудената Стража бе поела тази отговорност – да бранят Окото от всеки и всичко. Кой бе пристъпил заветите пръв и се бе опитал да отнеме Окото от Зелените, бе потънало в забрава. Това не беше от голямо значение, защото и Червените и Златните я искаха. В няколко редки случаи техни набези я бяха присвоявали, но преди да изтече и едно пълнолуние орбата отново заемаше мястото си в Храма. Сега хората бяха дошли за нея и което бе по-лошо Сандро се страхуваше, че те ще успеят да я вземат. И тогава... човекът бе казал, че това ще е края, края на Нал’Дора. Но как щяха тези същества да я използват? Та дори за старейшината Ксенокс заклинанията за отключването и бяха отдавна изгубени. Как биха могли хората да отключат силата щ? Не, сега това нямаше значение. Единственото, което имаше значение бе те да бъдат спряни.

Хребетът остана под Махра и пред очите на двамата братя се разкри страховита гледка. Зелените дракони едва се забелязваха насред ятото от орли. Битката нямаше да продължи дълго. Стражата губеше сила, Сандро с мъка отклони погледа си от главния сбълсък над кулите на града и насочи Махра към Храма. Зеленият се спусна бързо прекършвайки врата на орела имал нещастието да се окаже на пътя му.

Вратата на Храма беше отворена, но това не значеше още, че орбата бе в ръцете на хората. Звукът от сблъсък на стомана в стомана някъде сред залите му потвърди това. Три зелени пазеха вратата, но Сандро знаеше, че Махра ще е по-нужен вътре затова дори не помисли да слезе от гърба му преди да се озове вътре. Както и очакваше картината тук беше не по-различна от тази отвън. Тълпи от облечени в тежки ризници или магьоснически роби хора се опитваха да сломят защитниците, чиито редици уредяваха с всеки следващ напор.

Огънят на Махра изненада подлите същества и мнозина от тях изгоряха преди дори да са разбрали за новото присъствие в залата. Зъбът се озова в ръката на Сандро и младият Ездач скочи сред мелето. Враговете вече напираха иззад дракона. Нищо нямаше да ги спре.
-Махра, Сандро, към мен! –извика някой и Ездача се огледа. Беше Ксенокс, а думата на старейшината не се пренебрегва дори в най-мрачния миг. Раздвижването на дракона беше достатъчно, за да разчисти път за двамата, който бързо се затвори зад тях. –Прокуденият се завърна. –Ксенокс беше видимо отслабнал, а от раната на гърдите му се стичаше кръв, която вече бе напоила робата му.
-Те са тук за Окото!
-Това, Сандро, ми е болезнено известно. А ти защо си тук? –В погледът на старецът личеше, нещо различно, но младежа не можеше да разбере какво.
-Тук съм, за да ги спра!
-Те не могат да бъдат спряни. Нито ти, нито аз, никой не може да ги спре сега.
-Значи това е краят?
-Всеки край е едно ново начало. Време е Нал’Дора да се помирят с боговете.
-НЕ!
-Победата не ще е наша тази нощ, Сандро, но ти можеш да я отнемеш и от алчните ръце на хората. Окото не трябва да попада в тях. Ти и Махра... двамата ще трябва да го унищожите.
-Но, но това е Окото на Дракона, Нал’Дора са тук, за да го пазят. Моята клетва...не мога да го унищожа.
-Вървете с мен. –Вратата към следващата зала се отвори и бързо се затвори зад тримата. Откъсвайки ги от битката. Ксенокс се обърна и промълви няколко заклинания, които щяха да им спечелят време дори Стражата да падне преди делото им да бъде свършено. –Окото на Дракона, не е това, което мислиш, че е, младежо. Неговата тайна е била предавана от старейшин на старейшин в Дома на Нал’Дора от времената далеч преди войната. Орбата е имала много имена и много народи са я държали преди тя да бъде донесена тук. Истината за нея е отдавна изчезнала от лицето на този свят, но силата щ не е отслабнала. Черната орба, Окото на Мрака, Сърце изпълнено с Омраза и Орбата на Раздора са само част от имената, с които това творение на Злото се е подвизавалало през вековете. Нал’Дора са тук, не за да я пазят, а за да предпазят света от нея.
-Но защо не е разрушена досега? –Историята на орбата беше невероятна, но Сандро не можеше, не искаше да повярва, че през вековете същността на Изумрудената Стража се бе изменила така.
-Страх, алчност, омраза...все грехове, които не са позволили на предшествениците ни да направят това, което е нужно. А и древните ръкописи не са особено конкретни когато изказват какво би станало, ако някога Окото на Мрака бъде избодено. Въпреки, че споменават големи щети, ужаси и смърт. Сега обаче, това няма голямо значение. Не и за Нал’Дора.
-Защо аз?
-Защото не си ти, а вие? Махра е тук, сам едва ли би успял, нито той, нито ти.
-А ти, Ксенокс, защо не я унищожиш?
-Защото не мога! Моето време отмина. –Старейшината посочи към центъра за залата, където под светлината на тринадесет факли стоеше Окото на Дракона. И там в основите на неговия пиадестал лежеше тяло. Сандро се обърна към старейшината объркан. –Иронично или не, магията на Окото ме задържа тук и след смъртта ми. Достатъчно, за да предам на тебе тази задача. Ти си единствената надежда, не на Нал’Дора, а на целият свят. Не позволявай на Окото да попадне в покварени ръце или никой няма да е в безопасност. Сбогом, Сандро! –Лек ветрец отвя призрака на старейшината на Нал’Дора обратно в неотдавна изтиналото му тяло.
-Покварата на тази орба е това, което е довело войната. Тя е променила не само Нал’Дора, а всички Ездачи. Ела, Махра, това свършва тук и сега! –Сандро изтегли меча си и се приближи към пиадестала, а дракона с малки стъпки го последва. –Знаеш, че никога не съм прибягвал до това с желание, малки братко, но ще ми позволиш ли да го направя за пореден, за може би последен път?

Отговорът дойде без забавяне, Махра знаеше какво бе нужно, а страхът не беше сред най-често срещаните чувства в живота на един дракон. Сандро затвори очи и потърси връзката, тя беше там точно на ръба на съзнанието му и го чакаше. Отведе го отвъд собственото му тяло, отвъд невзрачното му съществуване, в душата на могъщия му брат. Силата го обгърна и той вдигна Кървавия Зъб над главата си:
-С боговете като мои свидетели и тялото ми като проводник на тяхната свещенна сила, аз Сандро дан Салазар от Изумрудената Стажа ще сложа край на проклятието ти! –Мечът се спусна и силен взрив отхвърли онзи, що някога беше Нал’Дора.

Тишина. Тишина и мрак. Факлите бяха угаснали и сенките, до неотдавна изтласкани по ъглите отново властваха в залата. Не се питаше дали бе успял, нямаше нужда от светлина за да бъде уверен, че парчетата от Окото сега са разпиляни по земята. Не беше сам, усети присъствието първо в ума си и през връзката намери брат си. “Трябва да вървим!” не чувтва, не емоции, а думи потекоха по връзката, но не това го изненада. Имаше още нещо, не знаеше какво, но усещаше връзката различно. Последва брат си, вратата на залата зееше отворена, както и тази след нея и така до портата на Храма. Но нямаше нито хора, нито Нал’Дора. Не и живи. Телата бяха нападали по земята с лица едновременно изумени и втрещени от ужас. Избледнели сякаш кръвта бе изцедена от тях. Драконът разчистваше пътя пред тях, захвърляйки встрани тела и барикади.

С приближаването към изхода, отвън долетяха звуци, първите от ярката светлина насам. Значи някой все пак бе оцелял. Светлината на залязващото слънце отдавна бе отстъпила пред мрака на нощта, но бледата пълна луна хвърляше достатъчно светлина, за да може да види повече отколкото би искал. Хората бяха мъртви. Нал’Дора бяха мъртви. Градът на Вечния Огън бе мъртъв и потънал в мрак. А звуците, които бе чул идваха от хранещите се дракони. Картина, която трудно може да се опише като нещо друго освен ужас. Изгубили разума си, зелените пируваха на останки от битката. Независимо дали хора или Нал’Дора, орли или собствения им вид, последните оцелели от красивата раса на Зелените дракони сега не бяха нищо повече от мършояди.

Той се обърна към брат си. Черните люспи на дракона отразяваха и пречупваха зловещата картина придавайки и нови краски. Последният час на Нал’Дора бе дошъл, Изумудената Сража бе напуснала този свят. Нещо се надигна в душата му и той му даде свобода. Песента се изля от сърцето му и се понесе по улиците на града, оплаквайки мъртвите, възхвалявайки делата им и прощавайки се с тез, що безвъзвратно са загубени на този свят. Звуците на траурния канон сбраха драконите пред стълбите на Храма, с всеки нов стих в обезумелите им очи се връщаше знанието и разума. Песента завърши изпращайки душите на загиналите Ездачи и Дракони в Небесата сред Боговете.

Брат му изчака заглъхването на последните тонове и се обърна към Зелените:
-Махра от Зелените бе името, което носех. Махра, брат на Сандро от Нал’Дора. Но Изумрудената Стража е мъртва, а с нея и умряха и Махра и Сандро. Сега аз съм Рагнарок Черният, Рагнарок Унищожителя и мой брат е Смъртта. Окото на Дракона е разрушено, но войната не свършва дотук, Нал’Дора вече не ще се носят в небето и хората ще трябва да платят за това.

Думите на Рагнарок бяха като река отмиваща съмнениета от сърцето му. Сега той виждаше промяната, знаеше какво трябва да направи и бе готов да го направи. Драконите слушаха само своя Ездач, но той вече не бе просто Ездач. Той усещаше не само Черния, сега разбираше странността на връзката, тя се разклоняваше и във всеки край стоеше дракон. Сега той беше нещо повече, той беше Ксандар, Смъртта.

Още докато премяташе крак през гърба на черният дракон Ксандар извади сияещия с червена светлина Зъб и извика:
-Отмъщението ще бъде наше. Човеците ще платят за кръвта на Нал’Дора. Дракони, напред!

И те се понесоха, един черен и дванадесет зелени направлявани от една цел – да накажат онези, които отнеха живота на Нал’Дора в желанието си да вземат нещо, което Изумрудената Стража бе пазила с векове за доброто на целия свят.

Те бяха ужас, те бяха чума, оттам, що минеха сееха само разруха, защото Смъртта беше техен водач.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2890






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2787 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.