Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Убиец на кошмари (статия) - Разкази
Убиец на кошмари

Автор: Ради Радев, неделя, 20 септември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Накратко

Виж още: Разкази [25]

1.

Стаята беше голяма и пълна само с езотерични вехтории, някои от които сигурно бяха на повече от век. По ъглите и под тавана висяха огромни паяжини, обсипани с гниещи мухи. Стените вероятно някога са били бели, но сега сивееха от мръсотия, а на места бяха обсипани с плесен.

Единствената електрическа крушка бе закачена на къс прояден кабел над разнебитената и напукана дървена врата, и хвърляше мъждива светлина през паяжините около нея.

Стаята бе пълна с най-различни твари. Пет от тях бяха с човешки произход – две вещици и трима уорлока. Имаше още инкуб и сукуб, три вампирки, които твърдяха, че са сестри, и върколак – грубоват на вид, космат и ръмжащ. Точно под тавана висяха няколко призрака и полтъргайст. В единия ъгъл се бяха свряли зомби и банши и нещо си шушукаха. До вратата се бе подпрял дребен зелен леприкон и си подхвърляше испанска златна монета със скучаещо изражение на лицето.

Духът, чието име бе Албис, се похвали на полтъргайста, че е успял да материализира пред някакъв медиум няколко вещи от миналото - е, предимно предмети от неговата собствена гробница.

Вратата се отвори със зловещо скърцане, стресна леприкона и той си изтърва дублона. Веднага клекна да го търси, мятайки подозрителни погледи наоколо.

В стаята влезе организаторът на сбирката – демонът Адион. Имаше мускулесто човешко тяло, в лицето наподобяваше на плешив тигър с рога, очите му бяха червени, а ирисите им - змийски.
Всички същества се смълчаха и застинаха в напрегнато очакване. Някой срита леприкона да се изправи.

Адион заговори:
- В града се е появил дохжа. Знае ли някой от вас, глупаци, какво означава това?

2.

Алекс Мерфин се обличаше. Един негов приятел го бе поканил да изпият бутилка J&B в клуб “Фолкс” - едно от най-елитните заведения във Фотрес Ууд. Алекс обу черен лъскав панталон от промазан плат. Нагоре сложи черно боди, което му прилепна плътно, подчертавайки огромните му мускули.

Алекс се замисли за приятеля си. Дон Джордж бе контактен и дружелюбен човек, въпреки някои свои странности. Например, винаги държеше Мерфин настрана от ученичките, които познаваше, и на които преподаваше - за да не му пострадал авторитета. Или пък примерно няколко години подред се обличаше с официален шлифер, а в същото време караката му бяха обути в маратонки. Тази вечер ненадейно защо бе резервирал маса в клуб “Фолкс” и бе обещал, че ще плати цял литър уиски. Хрумнало му просто ей така.

Алекс бе католик по рождение. Беше слабо религиозен и двуинчовия златен кръст, който закачи на врата си, носеше по-скоро като моден аксесоар, отколкото като религиозен символ.
Мерфин се взря пред огледалото в антрето. Оттам го гледаше висок и мускулест тъмнорус мъжага. Алекс намести кръста, инкрустиран с полускъпоценни камъни. Бодито му бе леко изрязано на врата, така че златото се виждаше добре и проблесна отразявайки светлината на електрическата крушка.


Вампирката Мери чакаше в засада. Беше се притаила в сенките, приела форма на хуманоиден прилеп и дебнеше “дохжата” да излезе. Адион и беше поръчал да следи Мерфин отдалече и да донася информация за навиците му, за това къде ходи, и носи ли със себе си някакви защитни магии или средства. Върколакът Неоулф беше недоволен, че не възложиха тази задача на него и въпреки заплахите на демона беше обещал, че “ще прегризе гърлото на оня смотаняк”. Ликантропът също така помоли Мери да докладва на него, преди да отиде при Адион.

Алекс Мерфин излезе от входа на блока, в който живееше. Няколко бездомни псета, които се въртяха около контейнерите за боклук любопитно тръгнаха към мъжа. Мерфин ги изгледа с безразличие. Кучетата побягнаха скимтейки. Мерфин леко се ухили. После тръгна към колата си – Форд Сиера. Автомобилът беше кървавочервен, с изписана руната “Thurissaz” на задния прозорец.

Колата беше паркирана доста близо до една улична лампа. Алекс се наведе за да я отключи. Двуинчовият златен кръст с вградени полускъпоценни камъни се разлюля на врата му и блесна ярко, отразявайки светлината на уличната лампа.

3.

Един върколак и една вампирка седяха в мрака. Бяха се разположили на отдалечен хълм малко извън града.

Ликантропът попита:
- И какво, Мери, подплаши се от кръста и избяга, така ли?
- Моят вид изпитва страх от определени религиозни символи. – сприхаво обясни вампирката. – Радвай се, че дойдох първо при тебе, а не при демона.
- Извинявай, зъбличке, не исках да те обидя. Нали ще ми дадеш неговия адрес? Казваш, че около блока му има тъмни места удобни за засада, така ли?
- Неоулф, чу какво каза Адион. Че не трябва да нападаме Мерфин преди да разберем дали изобщо е “дохжа”. И че е възможно едно самотно нападение срещу него да го накара да стане просто по-силен.
- Мери, познаваме се от векове. Не вярвам да ми откажеш.

Вампирката наведе очи и мрънкайки каза на ликантропа мястото, където живееше Мерфин. Неоулф леко се протегна, разпервайки космати ръчища. Ноктите му изскочиха – дълги жълти и закривени, проблясвайки като бръсначи на лунната светлина.

Върколакът поиска да се увери за последно:
- Значи кръстът, който носи е златен. Сигурна си, че не от сребро, тъй ли?

4.

Алекс Мерфин бе зарязал колата в центъра и се прибираше пеша. Беше изминал повече от миля и до входа на неговия блок оставаха петнайсетина ярда. Дон внезапно бе променил решението си и вместо литър J&B изпиха по три големи. Джордж бе обяснил, че внезапно са му се обадили, за да го поканят към полунощ на домашен купон, и че не било желателно да се напива предварително. Алекс бе достатъчно деликатен, за да не го попита на кой точно му се е прищяло да кани трийсет и седем годишен мъж на среднощно парти, и така и не узна подробности. Все пак три големи уискита не бяха малко и го стоплиха добре, накараха го да се отпусне и да му се прище да запее кънтри, което впрочем не направи.

Мерфин обаче бе достатъчно предпазлив за да не кара след като е употребил и тръгна към вкъщи пешком, след като си пожелаха приятна вечер с Дон.

До входа му оставаха десетина ярда, когато Алекс спря и започна да трепери. Отнякъде в носа му се вряза миризма на гнило и разложено. Звездите отгоре сякаш засветиха по-силно и започнаха да бодат очите му.

Мерфин усети, че изтрезнява. Чувстваше опасност наблизо, не знаеше точно откъде, но я предусещаше. Каза си: “Братко или уискито е било фалшиво, или наистина имаш шесто чувство”.

Иззад контейнерите за боклук изскочи нещо грамадно и се затича към Мерфин. Ръмжеше. На светлината на уличните лампи не можеше да се различи какво точно е, но беше космато и високо най-малко шест фута и половина. Когато се изправи в цял ръст и разпери лапи, Мерфин се пресегна, и го хвана с дясната си ръка за шията.

“Така. Сега го стисни. Палецът трябва да се противопостави на останалите пръсти”, каза си Мерфин.

Нещото изрева, но воят му излезе леко писклив и задавен. Беше огромен вълк, с около четири инча по-висок от Мерфин.

Чудовището замахна с двете си лапи да го обезглави, или може би да го хване в прегръдката си. Алекс се гмурна и светкавично го заобиколи. После леко подскочи и пак го хвана за врата, поставяйки дясната си предмишница под гръкляна му. С лявата си длан натискаше огромното рошаво теме. Мерфин се увисна с цялата си тежест.

Върколакът падна. Алекс беше върху него. Не изпусна захвата си.

Мерфин продължи да стиска. С дясната си ръка хвана лявата си китка.

И стискаше.

И натискаше. Върколакът бе затиснал двете лапи под тялото си, докато падна по корем и сега ревеше. И скимтеше. И виеше. И клокочеше.

Алекс Мерфин стискаше отчаяно. Почувства как цялата горна част на тялото го заболя, а вените на ръцете му се издуха, заплашвайки да се пръснат.

Но продължи да стиска. Да натиска и да дърпа.

Докато най-накрая главата на върколака се отдели от тялото.

5.

- Казах ви да не го нападате! – прогърмя гласът на демона.

Този път се бяха събрали в дома на Адион. Жилището на демона бе в същата стара къща, на чийто таван се събираха. Само че сега бяха поканени всички. Абсолютно всички и на тавана нямаше достатъчно място.

Стаята, в която се бяха настанили беше с отворена врата. В коридора също се бяха нагъчкали нощни твари. Едната стена на стаята бе покрита с рисунки на козли, пентаграми, скелети и коси. На друга от стените пък бяха зкачени снимки на Андрей Чикатило, Джефри Дамър, Петер Куртен, Артър Шоукрос и други верни последователи на Принца на Мрака.

Демонът Адион седеше на огромен ръчно издялан трон и нервно подхвърляше човешки череп. Излая:
- Албис, какво казваш е станало с останките на Неоулф?

Един от духовете увисна точно пред трона. Приличаше на прозрачно перде. От вълнение, или за да угоди на демона за няколко секунди прие формата на средновековен рицар. С черна броня покрита с кръв. Държеше отрязаната си глава с две ръце пред гърдите.
- Алекс Мерфин е хвърлил главата на върколака в контейнер за стъклен боклук. Тялото пък е поставил в друг, само че за събиране на метал. Разделно съхраняване на отпадъците, струва ми се.

Адион се възмути:
- Изрично ви наредих само да го следите. Един от най-известните трикове на “дохжите” е никога да не показват, че са такива. И в същото време да трупат сила. Сега искам четирима от вас да ми кажат, че са способни да го следят отдалече. Ако пък решите да убиете онзи Мерфин, само си спомнете какво се случи с върколака. Албис, колко от нас живеят в града и околностите му?
- Четиридесет и девет. – духът не издържа и отново се трансформира в нещо като бяла тюлена завеса. – Извинете, след смъртта на Неоулф вече сме четиридесет и осем.

- Мерфин, мислиш ли да идваш на работа? – гласът бе леко тенекиен от слушалката на клетъчния и въпреки това звучеше грубовато и нагло.
- Бях зает. – оправда се Мерфин. – Имах проблеми.
- Приятелю, не стига че бачкаш само шест часа дневно, ами и те мързи да дойдеш. – Ако не се домъкнеш до петнайсет минути, недей да идваш повече!

Беше собственикът на фитнес залата, в която Алекс работеше като инструктор. Държеше се грубо с Мерфин, с по-голямата част от клиентите, и после се чудеше защо неговата зала е най-малко посещаваната от всички в града.

Алекс побърза да се облече и да излезе от къщи. Отдавна бе решил, че най-изгодно му е да работи на непълен работен ден, за да може през свободното си време напълно да се отдаде на магия.

6.

- Съжалявам, Алекс, но не мога да ти помогна. – каза Кристофър Доусън. – Вещ съм в магията толкова, колкото да правя хороскопи.

Алекс Мерфин и Крис Доусън седяха в заведение “Феърплей” и разговаряха. Крис беше висок пет фута и един инч, пълничък, с очила и младежки перчем. Бе по-голям от Алек с десетина години и беше шеф на най-големия супермаркет в града.
- Нямаше да те моля за помощ, ако не бях сигурен, че са доста твари. Дузина или може би – няколко десетки. – врънкаше го Мерфин.
- Виж, Алекс, аз не разбирам много от магия. От астрология – да, но от нещата, които те интересуват – примерно заклинания за нападение и защита... Тък съм напълно невеж.
- Не разбирам от какво те е страх. Да не разбере някой, че освен че си голям шеф, се занимаваш със звездобройство ли? Та ти си издал две книги на тази тема.
- Не е точно така. Аз съм женен имам и дете. Какво би станало ако някое от тези... същества нападне сина ми – малкия Крис. Със сигурност няма да мога да го защитя. Аз и себе си не мога да опазя. Понеже си ми приятел мога да ти помогна единствено със съвети.

“Лошо, помисли си Мерфин. Трябва сам да се справя с неща, които повечето хора не са виждали, за които малцина изобщо само са чували. Създания на мрака. Твари, за които даже не се знае дали могат да бъдат убити.”
- Не мога да разбера защо аз трябва да се справя с всички тези неща. Аз съм най-обикновен фитнес-инструктор.

Крис се направи, че не е чул и предложи:
- На първо време трябва да овладееш реверсивна магическа осмоза.
- Какво значи това?
- Това е да прецакаш някой със заклинанията, с които той иска да те прекара.
- Къде пише за тази... осмоза?
- В “Ръкописа на Войнич”. Също така в “Книга на мъртвите” и в “Ключовете на Соломон.”
- От всички тези имам само копие на Ръкописа. Успях да го преведа до шеста страница.
- Аз ще ти дам другите две. Мисля, че ще мога да ти намеря и “Некрономикон”. Задължително обаче потърси раздела в “Ръкописа на Войнич”, където пише за реверсивната осмоза и се опитай да го преведеш.

Двамата замълчаха за миг. Крис се втренчи през кръглите си очилца някъде зад гърба на Мерфин и се заусмихва.
Алекс попита:
- Кого видя? Някой познат ли?
- Нещо такова. Има една продавачка в парфюмериен магазин, която от доста време ми харесва.
“Ние говорим за сериозни работи, а той за какво си мисли. Явно колко държи на жена си”, мина през ума на Мерфин. На глас обаче каза:
- Крис, според теб има ли родени убийци на кошмари?

Доусън с мъка откъсна поглед от мадамата, облечена в предизвикателно червено потниче и прилепнал лъскав панталон в същия цвят, и продума замислено:
- Имаш предвид нещо като Конници на Сътворението ли? Екзорсисти, които не принадлежат към никоя църква. Мисля, че има.

В този момент двете чаши с кока-кола пред тях започнаха да вибрират. Лъжичката от чашата с дълго кафе и сметана на Алекс се издигна във въздуха, и застана хоризонтално. Сочеше право към лявото око на Мерфин.

Без да се замисля, Алекс каза отчетливо:
- Пер истум, ет исто, ет ин исто.

Чашите спряха да треперят. Лъжичката падна и Алекс с рязко движение я хвана, преди да се удари в масата. Треперейки, той внимателно я постави на плота.

Крис бе не по-малко изплашен. Страхливо запита:
- Какво беше това?
- Мрачно присъствие. Пакостен дух, най-вероятно полтъргайст.
- А думите, които ти изрече?
- Заклинание за пропъждане. Изгоних го, може би завинаги.

Двамата небрежно се огледаха. Никой в полупразното заведение не се кокореше изплашено към тяхната маса. Случайно или не, никой не бе забелязал свръхестествената случка.

Доусън отново извърна поглед към масата вляво и зад Мерфин. Усмихвайки се и без да откъсва поглед от полуобърнатата към тях начервена мацка, промърмори:
- Мисля, че има родени убийци на кошмари, Мерфин. И ти си един от тях.

7.

Огледалата във фитнес залата отразяваха двама мъже и една жена. Единият беше мускулест, висок и сериозен. Другия беше с около инч по-нисък, възпълен и весел.
- Пол, ще ти махна половината тежести от щангата, иначе ще се контузиш.
- Ама защо? Ти как ги вдигаше допреди малко! – весело се възмути дебелакът, но остави Алекс
Мерфин да отстрани половината дискове.
- Какво да правя за да сваля шкембето? – попита Шанън.

Алекс остави за малко Пол и се приближи до нея. Беше веселячка като мъжа си, очите и бяха сини като на Пол, но малко по-светли. Отказваше да прави упражнения, които и изглеждаха неприлични, и общо взето най-много и харесваше да седи пред някое от огледалата.

Мерфин реши да и покаже упражнение за корем, при което нямаше да и се налага да променя седящата си поза. Беше се разположила странично върху скрипеца, но за щастие седалката му беше голяма. Алекс седна напряко върху една от лежанките.
- Стейси, хвани се с ръце за ръба на седалката. Точно така зад гърба, гледай от мене.
- Да не падна? – весело изписка пълничката дама.
- Няма. Свий сега краката. Опитвай се да докоснеш гърдите с колене.

През това време Пол успя да смени уреда и се пльосна по корем на машината за задно бедро. Отново се опитваше да повдигне непосилна за него тежест. Алекс стана за да го спре, или поне да му намали плочките. Направи няколко крачки и случайно погледна към едно от огледалата, залепени за стената.

От главата и раменете му се издигаха прозрачни струйки син дим.

Мерфин се обърна към Стейси, после към Пол. Явно никой от двамата не можеше да види какво става с него, въпреки че лицата им бяха обърнати към него.

“Син дим. Признак на магьосничество. Появява се около “тънките” хора, тези които виждат извънсетивното”, каза си наум Мерфин.
- Алекс, кажи Пол не ти ли прилича на тюлен, както е легнал така? – попита жената.
Третото око на Мерфин виждаше някаква опасност вън, точно пред фитнес залата.
- Моля да ме извините за малко. Продължавайте, аз ей сега ще дойда. – каза Мерфин.

Алекс излезе и внимателно затвори вратата. Огледа се. На няколко ярда от входа имаше широко и вито стълбище, което водеше до боксовата зала на втория етаж. Алекс погледна към него със съмнение. После се върна в залата и се напъха в съблекалнята. Поразрови в тъмносиния си сак, докато намери червена пластмасова кутия, запечана плътно с бял капак. Бръкна вътре и извади нещо.

“Така. Сега да го изнеса внимателно без да ме видят съпрузите”, каза си Мерфин. Държейки предмета пред себе си, Алекс отново излезе и тръгна към стълбището. Под него - в сянката се беше спотаил малък зелен леприкон с кафяв жакет. В дясната си ръка държеше къса сабя с извита като подкова дръжка. Щом го видя, леприкона зае ангард и посегна да го намушка.
Алекс хвърли връзка бурени в лицето му. Леприконът изтърва сабята, падна на място и заспа. Алекс Мерфин се върна в залата.

8.

- Отсега нататък само аз поемам Мерфин! – изкрещя демона. – Първо ще го обладая, после ще го обсебя и накрая ще отворя специална врата към Ада за да го изпратя там! Какво е станало със скапания леприкон Грийди?
- Спи, уважаеми. – плахо твърна духа Албис. – Тримата уорлоци искат вашето разрешение да пробват да го събудят.
- Няма да го будят! Колко време се предполага, че ще спи?
- В зависимост от билките, които е използвал “дохжата”... – духът направи пауза – от една седмица до един месец.
- Нека да спи! Ще лежи тук – в моята къща за да служи за урок на другите. Да не се подиграват с моите заповеди, нито пък с оня Мерфин!

9.

Алекс се прибираше след работа, когато усети нечие злокобно присъствие. Нещо се опитваше да го обсеби. Най-вероятно демон. Алекс даде десен мигач, спря форда и пусна аварийните светлини. Погледна в огледалата. Над задните седалки висеше гъста тъмна мъгла. Алекс се обърна. Нямаше нищо. Отново седна нормално и пак погледна в огледалата. Гъстият черен дим се виеше и образуваше неясен човешки силует. Алекс изкрещя най-силното пропъждащо заклинание, което знаеше.

Черната мъгла изчезна внезапно, тъй както се беше появила. Алекс напрегнато се взря в огледалата. Нямаше нищо. Остана само едно напрегнато усещане, както когато внезапно си се разминал със засилена кола, внезапно кривнала от пъта. И едно чувство за далечна връзка със зло паранормално същество.

Алекс се ухили. Не беше произнесъл последната буква от заклинанието.

Реверсивна магическа осмоза.

10.

- Какво му е на шефа? Да не е болен нещо? – попита вещицата Саманта Феър.

Зомбито Гровул изглеждаше притеснено:
- Бил е нападнат. Подозираме, че е обсебен от нечий добър дух.
- Възможно ли е да се излекува?
- Не знаем все още. Тримата уорлоци отидоха да донесат “Кодекс Гигас”. Ще се опитат да направят обратен екзорсизъм.
- Че защо и тримата? Един уорлок не може ли да донесе “Библията на Дявола”?
- Прекалено е голяма и тежка. Направена е от 160 агнешки кожи.

11.

Демонът Адион лежеше по гръб. Бяха го завързали за всеки случай към огромната му, боядисана в черно спалня. Над таблата и бяха закачили кози череп. На една маса до леглото лежеше разтворена Библията на Дявола. Единият от Уорлоците четеше на латински редове от нея. Другите двама повтаряха след него.

Главният Уорлок – Сампок, бръкна под червеното си расо и извади малък мускал, пълен с кръв на проститутка. Обърна се към помощниците си:
- Сега го дръжте за ръцете и краката. Страх ме е да не се освободи, нищо че е завързан.

Двамата уорлоци го послушаха и налегнаха Адион. Сампок внимателно отпуши стъклената съдинка и понечи да напръска демона.

В този момент Адион изкрещя:
- Сатаната да го духа! Белиал е педал!

12.

Алекс Мерфин направи последни приготовления. Беше време да прогони злите сили от тази улица. А може би и от квартала. Най-вероятно и от целия град.

“Значи това било да си дохжа”, тежко въздъхна Мерфин.

13.

Полтъргайстът Ларки се яви пред тримата уорлоци, точно когато бяха спрели ритуала и си почиваха.

Палавият дух попита:
- Какво става с господаря? Ще се оправи ли?
- Засега не. – нервно излая Сампок.

Полтъргайстът се разшава под тавана. Процеди:
- Вижте... Искам да ви кажа нещо.
- Мислиш ли, че точно сега е времето да ни казваш каквото и да било? – заяде се Сампок.
- Ами да. Напускам града. И не само аз. Доста сме.
- Какво?!

Ларки беше категоричен:
- Слушайте, щом този Мерфин уби Неоулф, приспа Грийди и разболя Адион... Представете си какво може да направи с по-слабите от нас. С който и да е от нас. Стига да го срещне насаме. Страх ме е. И не само мене.
- Добре, колко сте страхливците? Бегълците, така да се каже. – поинтересува се Сампок.
- Ами-и много. Над четиридесет. Всъщност всички напускаме града. Без вас и Адион разбира се. – притеснено каза полтъргайстът.
- Ларки това са само временни неприятности. – опита се да го успокои уорлокът.

В този момент обсебеният демон започна да крещи:
- САРИЕЛ! ЮМИЕЛ! ТИРИЕЛ! ЕВМИЕЛ! ТАУЗАИЛ!

Ларки попита с треперещ глас:
- Какво вика?

Сампок промърмори неуверено:
- Имена на ангели. Май, че напълно е превъртял.
- Е добре. Чао. Довиждане. Или по-скоро – сбогом!

Полтъргайстът изчезна безшумно, така както се бе появил.

Останалите двама уорлоци погледнаха Сампок. Бяха изплашени. Сампок бе висок, слаб, с руса пригладена назад коса и белезникава кожа. В момента изглеждаше още по-блед от обикновено. По слепоочията му се стичаше пот. Уорлокът каза:
- Ей сега продължаваме. Само да си поема още малко въздух.

В мига, в който спряха ритуала, демонът отвори очи. Червените му зеници гледаха хипнотизиращо. Адион нареди:
- Трябва да се махнем от града. Трябва да потърсим някой по-висшестоящ, някой който е способен да изгони чистата сила вселила се в мен.
- Господарю, сигурен ли си в това, което казваш? – неуверено попита Сампок.
- Да. Иначе ще ви избия. Мога да ви подуша и да ви намеря до един. Без значение кой колко добре се е скрил.

Уорлокът се предаде:
- Добре, господарю. Ще предам на всички. До изгрев слънце в града няма да е останал нито един от нас. А после, когато отидем толкова далеч, че да се изплъзнете от влиянието на “дохжата” ще намерим някой, който да ви излекува. Ще можете ли да ходите без подкрепа, господарю?
- Да той ще ми отпусне достатъчно...

14.

... – Сила. – каза Мерфин, а в другия край на града демонът повтаряше думите му.

Всичко беше наред. До изгрев слънце злите сили щяха да са напуснали града. Нямаше да се върнат с месеци, най-вероятно и с години.

Алекс Мерфин взе дистанционното и пусна телевизора. Предаваше програмата VH1, предаването беше “Златни хитове”.

“Сега кажи си, че градът е пуст”, пееше Брус Спринстийн от екрана.
- По-скоро чист. – каза Алекс Мерфин и увеличи звука на телевизора.






Допадна ли ви този материал? (13) (2) 2654 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.