Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Името на улицата (статия) - Разкази
Името на улицата

Автор: Радка Димитрова, петък, 23 октомври 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Накратко

Виж още: Разкази [25]

Когато през две хиляди и еди-коя си година работех еди-къде си, обичах да посещавам през обедната почивка кварталната градинка. Бе тиха, уютна и носеше осезаемо идилично настроение. Скътана беше между дву- и триетажни къщи с разцъфтели цветя пред всяка от тях, далече от градския трафик и шум.

Препичах се на слънце на една от пейките, които бяха разположени във формата на буквата П. Срещу мен на сянка под тополата седеше миловидна възрастна жена.
- Ще седна при теб да си поприказваме - каза тя и като взе двата бастуна, с които се подпираше, тръгна бавно към мен.

Искаше ми се да й предложа обратния вариант, но жената вече сядаше до мен. Поговорихме за времето, за местоработата ми и тогава се сетих, че винаги съм искала да разбера защо така се казва улицата, на която се намираше градинката - Ташкови ливади. Вече бях чувала няколко варианта, но най-достоверният ми се стори този, който тя ми разказа.
- Истинските заселници на квартала - започна разказа си жената - били бежанци от Македония. Дошли след 1916 година. Тогава мястото между Перловската и Владайската река било бостани и мочурища. Хората копаели пръст от реката и си правели къщи. Така им излязъл и прякорът "земляне", защото живеели в къщи от пръст. Мама имала осем деца. Момчетата й умирали, та бяхме само три сестри.

Някъде там ще да е дошъл и Ташко, ама името му беше Танас. Дошъл със сестра си, вече 14-15-годишна глухоняма момичка. Трябва да е бил над 20-годишен. Скоро станало ясно, че не е пристигнал като нас само с дрехата на гърба си. Имал е бая скътани пари, защото вдигнал къща на два етажа, оградил двор и накупил много земя. Къщата му беше на мястото, където е сега бензиностанцията, а цялото място на болницата бе дворът му. Разправяха хората, че турчин е заклал, че керван е обрал и все такива едни, ама иди го докажи. От начало работел много с каруцата, но постепенно завъдил ратаи, та той само ги надзиравал.

Бях дете, ама и досега е пред очите ми. Едър, снажен мъж беше Ташко, с големи бухнали мустаци. Вечно смръщените му вежди плашеха децата от квартала. На мястото на градинката бяха ливадите му. Той гледаше много добитък - волове, коне, биволи. Имаше и няколко каруци от железните, с пеещите тасове. С тях пращаше ратаите по строежите, а често наемаше и външни колари. Пред двора му всяка сутрин се събираха много каруцари с надеждата да ги прати на работа по строежите и току му подвикваха: "Бай Ташко, мене прати! Мене!" Понякога ги наемал, друг път ги отпращал. Имало е и случаи да не им плаща кирията и да ги гони. Да-а-а, лош беше Ташко...

А ливадите му бяха оградени. През тях течаха вади, напояваше ги, та и затова ги косеше по два пъти в годината. Ние, децата от квартала, правехме опити да се промъкнем в ливадите, щото имаше в единия край плодни дръвчета. Но когато счупи ръката на едно момче, дето се опита да си открадне сливи, повече и не помислихме да влизаме. А и Ташко обичаше да полягва в тревата и често надигаше оттам глава, като ни хукаше и псуваше.

Никой в квартала не разбрал, че Ташко се оженил. Не вдигнал сватба. Като се върнал един ден от път си водел жена. Казваха, че я бил откраднал, ама тогава често ставаха тия работи. Пет деца му роди тя - четирима сина и една дъщеря, най-малката. Никой не я видя да се засмее, да заговаря с комшиите или да ходи по махалата. И децата му бяха сериозни - на училище, вкъщи. Момчетата товареше наравно с ратаите, нямаше за тях игри, та и не им завиждахме много. Само към дъщеря му, казваха, имал слабост. Купуваше й премени, прати я да учи в гимназия. Ама и тя не се мешаше с нас, та съм я виждала само отдалече.

Трябва да е било към 1938 година, когато изпратил най-големия си син с керван през Балкана. Карали вълна към Габрово, но на връщане ги нападнали. Ще да ги е проследил някой, който е знаел, че носят пари и кой ги носи. Другите керванджии само ги били, но на сина му прерязали гърлото за парите. Така го и докарали, главата му едва се крепяла на тялото. Разправяха, че Ташко ходил да пита, много пари давал да научи кой е заклал сина му, но така и не разбрал. Заклел се да не праща синовете си с кервани. След две години умря и вторият му син. Запрягал белия кон на Ташко във файтона, с който ходел на гарата да посреща пътници. Той бил кротък и послушен, но в тоя ден се подплашил и започнал да хвърля къчове, ритнал момчето в гърдите и го хвърлил на три метра. Докато ратаите се спуснали да усмиряват добичето, синът му издъхнал. Казват, че на гърдите му се отпечатала подковата на коня. Ташко се приближил до него, извадил ножа от пояса си и го заклал на място. Третият му син бил войник в Гърция, там умрял от малария през 1942, а на най-малкия костите му са някъде в Сърбия. Когато майка му разбрала, че го пращат на война започнала да трепери. Предчувствало е майчиното сърце, че ще изгуби и тоя син. И като получила известието, че е убит около Ниш, устата й се изкривила, получила дамла и за три дни си заминала.

Ташко остана вкъщи с глухонямата си сестра - вече стара мома, и дъщеря си, която по това време се замомяваше. Дума не обелвал, ходел с каруците, работел, връщал се вкъщи, но не се пречупил. Корав македонец! Тогава дъщеря му го посрами. Един ден не се върна от училище и след три дни се разчу из квартала, че избягала с един от ратаите му. Ташко се напил в кръчмата, счупил няколко маси и столове, ревял и викал като вол. На другия ден отишъл и си платил поразиите, но всички разбрали, че и той има сърце, че и него го боли. Дали защото пристанала на ратай или защото го изоставила в труден момент никой не разбрал. Но когато след няколко месеца зет му го потърсил да се сдобрят и да заживеят, той го подгонил с камшика и им забранил да го търсят. Сигурно тогава е лишил дъщеря си от наследство, защото когато почина след три години, държавата взе всичко.

Вече бях голямо момиче, 12-13-годишна трябва да съм била, когато едно от децата в съседния двор дотича и завика: "Мамо, мамо, ела! Дядо Ташко лежи на двора, устата му е отворена и влизат мухи в нея!" Всички се затичахме. Старецът лежеше по гръб с отворени уста и очи. Заради добитъка дворът му беше затънал в животински изпражнение и кал, а големи сини мухи влизаха и излизаха от устата му. Беше грозна гледка и затова, че две прасета невъзмутимо ровеха около трупа. Някой се разпореди да го приберат в къщата, за да не го наръфат скотовете, други хукнаха да търсят дъщеря му и зет му /сестра му се беше споминала предишната година/, но гледката и досега е пред очите ми.

А дъщеря му и зет му живели в мизерия. Едвам спретнали да направят малка къщичка в "Хаджи Димитър". На всичкото отгоре нямали деца. След 10 години брак си осиновили детенце, което се оказало недъгаво. Бащата починал още докато детето било малко, а майката може още да е жива. Хора от квартала са я виждали и казвали, че едвам я познали, толкова била съсипана.

Когато дойде демокрацията, един ден у дома дойде момчето. Краката му бяха преплетени като буквата Х и при ходене силно се клатеше. То и аз, понеже претърпяхме катастрофа с мъжа ми, от двайсет години кретам с двата бастуна. "Лельо, - вика момчето - айде да ми станеш свидетел пред съда, че съм внук на Ташко. Един бизнесмен обеща да направи блок и да ми даде апартамент, че ако знаеш на какъв съм хал... Къщата ще падне и ще ни затрупа с майка ми някой ден, а като вали всичката вода е върху нас. Едва преживяваме, лельо, с двете пенсии." "Не мога, сине - му казвам. - Как ще ме влачиш с тези патерици по съдилищата? Питай отсреща комшиите, някой може да ти помогне." Ама и досега не са му върнали нищо...

Ех, животът е сложно нещо. Нищо не остана от Ташко за наследниците му. А и те вече не носят неговото име. Може някой ден и на улицата да сменят името, кой знае...

Сбогувах се с жената и хукнах към работата. Вече доста бях закъсняла от обедната почивка. Колегите бяха в добро настроение и не ми обърнаха внимание. Все още под въздействието на разказа прекъснах сладките им приказки и ги попитах:
- Знаете ли защо улицата се казва "Ташкови ливади"?
- Знаем, знаем - не ми обърнаха внимание те. Един от тях разказваше рибарска история.

Нищо не знаеха! Но щяха да го научат от живота. Този труден, мъчен, строг и все пак желан живот.






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 2109 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.