|
Сивостен :: 7-те рилски езера: песен за бутилка коняк и лед (статия) - Пътепис, Туризъм
 | |
(преразказ с елементи на спомени)
<снимки - Мая, най-добрият фотограф сред туристите :)>
Необходими (но не и достатъчни) условия:
- туристи: неколцина луди-млади
- моторно-превозно средство (МПС): кола с повече от една конска сила
- храна: взима се на принципа "едно нещо стига като остане"
- животоспасяващи лекарства: бутилка коняк, пресипана в пластмасово шише (да не тежи де)
Изходна база - хижа "Вада". Не отговаря много на името си, но има паркинг, който може да приюти МПС за една нощ. Има и други МПС-та, така че няма да скучае, а ние нарамваме раниците (ух, как тежи!) и тръгваме да покоряваме планината. Индиана Джоунс може да завижда на приключенията ни - прекосяване на буйна река (пляс, пляс, който си носи резервни чорапи е добре, другите - ще знаят за следващия път), катерене почти на 4 крака по един приятен наклон, борба с кръвожадни комари, непомирисвали човешка кръв от предната есен и други подобни перипетии. Както и да е, в много, много късния следобед се домъкваме до хижа "Седемте езера", която е току до "Рибното езеро" - второто от Седемте рилски езера. Дали има риба - не знам, но има пейки и маси, а ние имаме раници, пълни с ядене и пиене - нещо трябва да се направи по въпроса. Е, правим го...
А времето се държи като разсеян сервитьор - поднася изненади, които никой не си е поръчвал. Тъмни облаци се мръщят над отраженията си в езерото, пада мрак, духа студен вятър. Страхливо-благоразумните (тоест аз) предлагат оставане в хижата, напалване на огън и изпиване на всичките алкохолни запаси. Безразсъдно смелите (тоест всички останали) решават, че е идеално време за тръгване, щото слънцето няма да ни изгори, пък и денят бил достатъчно дълъг (да бе да) така че няма да ни хване мрак по пътя. Страхливите остават в презряно малцинство, но си запазват правото да мрънкат по целия път "аз нали ви казах!". То не че при този вятър някой ще ги чуе...
И така - поемаме. Кратка почивка край чешмичка, строена от последователи на Петър Дънов (наричани още "дъновисти"), после сме край "Трилистника". Не прилича на името си, но пък табелата е категорична. До "Близнаците" (вторият очевидно е в дългогодишна отпуска) слънцето подигравателно се оплезва за миг и отива да смуче бира с някой симпатичен облак. Хей, "Бъбрека" е чудесен - парчета розов лед (ама как прилича на мелба!) по края, а по средата едно синьо, синьо - почти като очите на блондинка, но доста по-дълбоки. Ох, ако имах палатка, щях мигом да я разпъна (нищо че е забранено) и щях да прекарам половин вечност там. За съжаление продължаваме нататък, следва "Окото". Веднага го кръстих "инфектирано от носене на лещи", ледът е кървавочервен и твърде плътен за да се види нещо. Но пък в единия край има локва - хаха, гьол върху езеро, рядко може да се види, нали? Вятърът ни мрази и се опитва да ни избута надолу, "Сълзата" сякаш е недостижима. Време е за първата глътка коняк - не толкова за сгряване, колкото за психологически кураж, падащата мъгла (всъщност ниски облаци) е зловеща. След кратък размисъл и още една глътка коняк решавам, че не облаците са ниски, ами ние сме твърде нависоко. Изпълзявам на скалния ръб, а напред - скосена снежна пряспа, която се губи в мъглата. Решавам, че това е краят, когато водачът ни профучава край мен с боен вик. Таман да отлея малко в негова памет, когато някъде от ледената преизподня се чува гласа му "хайде де, прокарах и пътека". Оказва се че страшната пряспа е само 4-5 метра и нататък пътя си продължава нормално. Пожелавам на "Сълзата" да вземе да изтече нанякъде, но толкова ми е студено, че май не разбра какво й казвам през тракащите си зъби. Следваща спирка - Раздела. Има интересна камбана, която за да удариш, трябва да напрегнеш въображение и мишци. Отново на път, трябва да стигнем до хижа "Иван Вазов" преди нощта да падне.  Мракът ни хапе осезаемо, нека хапе, бутилката коняк ми е вече в ръката, мезето е шоколад. Стигаме хижата почти в 10 вечерта, няколко минути по-късно портите на деня се захлопват с трясък. А вътре е толкова уютно - мъждукаща свещичка, неколцина вече доволно пияни туристи и печка! Печка, която лъчисто се усмихва и стопля премръзналата ми душичка. И един от най-забележителните хижари, които съм срещал - Шаманчо (май няма родствена връзка със съименика си от форума). Шаманчо е хипар от ново поколение, тръгнал е назад към природата, но никой не знае кога и дали ще се върне. Не дава да го снимат, твърдейки, че му отнемат душевна енергия (за да шашка немците-пенсионери, които дават мило и драго да запечатат такова чудо на фотолента), обявил се е за пророк на Сатаната (всъщност дразни дъновистите, които витаят наоколо) и обича да се къпе в планински реки и да ходи бос по сняг (за собствено удоволствие).
Сутринта е свежа, доколкото това е възможно след конкурс по надхъркване в тясна стаичка с полунарове на два етажа. Но пък това е част от преживяването, така че никой да не се оплаква. След обилна закуска поемаме обратно, слънцето този път се хили доволно, а наоколо е толкова красиво, че чак вратът ми и лицето ми почервеняват от срам (другия път май ще си нося крем против изгаряне). Пътят надолу не е интересен за описване, освен цъканията с език от време на време "глей, глей, къв наклон качихме вчера". МПС-то е щастливо да ни види живи и здрави, затова пръхти здраво по пътя към вече нощна София. Щастие, а? :)
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3357 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
