Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Разказите на дядо Петко - Решетка в края на тунела (статия) - Разкази
Разказите на дядо Петко - Решетка в края на тунела

Автор: Тихомир Димитров, понеделник, 07 декември 2009.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Накратко

Виж още: Разкази [25]

Действието в този разказ се развива в началото на 20 век. Мястото е село Горун – по пътя между Балчик и румънската граница, сърцето на златна Добруджа, която по това време познава единствено чифлика като форма на икономическа организация. В село Горун се намира един от големите чифлици в областта, който всяка година дава хляб на десетки „сезонни” работници, идващи от близо и далеч, по онова време известни с името ‘аргати”.

Аргатите са селскостопански черноработници, които идват да живеят и работят при стопанина на чифлика, съгласил се да ги наеме всяка година от Гергьовден до Димитровден (от пролетта до есента). Тези хора обикалят чифлиците, като изминават десетки километри пеш и се цанят, докато някой чорбаджия не се съгласи да ги вземе. През лятото те работят буквално за една коричка хляб на ден. Дните са дълги, а границите на работния ден са очертани от наличието на дневна светлина. Работата се прекъсва по обяд з а не повече от десет минути, в които аргатите подвиват крак, за да хапнат с огромен апетит полагащото им се парче хляб, в празничните дни сирене и само при особено важен повод (кръщене, сватба, раждане на мъжко чедо в чорбаджийския дом) – месо. Това са дребни, неграмотни и отруден хора, които продават отчайващо тежкия си труд под безмилостните лъчи на равна Добруджа с една единствена цел – на Димитров ден да получат някой лев и да го занесат на семейството си, за да могат да купят дърва за зимата и да спасят децата си от гладна смърт.

На върха на социалната пирамида на добруджанския чифлик по онова време стои чорбаджията. Веднага след него почетното си място заемат неговите синове, които обикновено бъхтят наравно с другите, но за разлика от тях получават адекватно възнаграждение за труда си или най-малкото работят за увеличаване на бащиното наследство. Напълно онеправдани са ратаите – хора на наемния труд, които работят в чифлика – някои целогодишно като слуги, а други само по време на жътва или беритба. Разбира се, има значение дали се цаниш като майстор, калфа или чирак, дали си кочияш, пазач или общ работник. Жените от домакинството се намират на трето място в йерархията. Те стоят дори по-долу от ратаите, тъй като тяхната роля е да месят хляба, да кърпят и да перат дрехите на работниците. Освен това на плещите на булки, сестри и братовчедки се полага грижата за цялото домакинство на чифлика, поставено под строгия контрол на жената на чорбаджията. Не бива да забравяме, че за да изпереш по това време, трябва да отидеш до извора и собственоръчно да донесеш вода, да запалиш огън, на който да я стоплиш, да произведеш сапун от животинска мас и чак тогава да изпереш на ръка дрехите на 40 човека. На жените се е падала и „честта” да се грижат за домашните животни, които в по-богатите чифлици са достигали стотици, понякога хиляди глави добитък. Тези грижи включват доене, чистене на обори, стригане, хранене, поене и разхождане. Не случайно най-цененото качество на тогавашната кандидат-булка е да бъде „работна”. Жените стават преди всички – още по тъмно и лягат последни, тъй като трябва да разтребят софрата, след като вечерята приключи.

Всички описания на добруджанския чифлик по-горе са нужни, за да може читателят в пълнота да осъзнае унизителното социално положение на „аргатина” – човек, дошъл от далеч да търси препитание, наеман само в краен случай срещу мизерно заплащане, което твърде често е било в натура. „Аргатите” стоят по-ниско от жените в чифликчийската йерархия – за тях не се грижи никой, те прекарват цяло лято на хляб и вода и нощем спят на полето под открито небе.

В чифлика на село Горун, обаче, се случва нещо странно. Всяка година на Димитров ден върхът и дъното на социалната пирамида се срещат и дори сядат на една маса. Чорбаджията събира при себе си всички надничари, разплаща се с тях както си му е редът и ги изпраща по живо по здраво там, от където са дошли. Аргатите с най-голям надник (които са свършили най-много работа, тъй като трудът им се заплаща на парче) получават специално отношение – лична похвала от чифликчията, обещание, че ще ги вземе на работа и догодина и отрупана трапеза с пищни ястия. Всичко това се случва в присъствието и за почуда на останалите работници. Смазаните от умора хорица, които са изцедили последните си сили в деня на разплатата, за да направят добро впечатление и да получат отплата, трябва да изпият само по една ракия, за да оклюмат глави. По това време всички надничари са се прибрали и навън вече се здрачава, а чифликчията стои на масата сам в компанията на уморените и подпийнали аргати, като продължава да им сипва от силната домашна ракия. След като угощението приключи той щедро им предлага да не бързат да си ходят, тъй като са уморени, а да останат да пренощуват в господарската къща и сутринта рано да поемат към родните си места. Дори и да искат, бедните аргати не могат да откажат подобна чест. Къде се е чуло и видяло сиромах да спи в господарска одая, а на всичкото отгоре чорбаджията вече ги е спечелил напълно с добрината си. Скъсил е дистанцията, ракията и умората си казват думата. Скоро всички се натръшкват уморени по леглата. И никога не дочакват утрото…

През нощта една самотна фигура обикаля от одая в одая, налага марля с конска упойка върху всяка уста и пияните селяни тихомълком губят съзнание един по един в съня си. След това, дърпайки ги за краката, мощната фигура на чифликчията товари телата им на волска каруца, изкарва каруцата на полето и там – в късна доба, под големите звезди извършва най-тежкото престъпление. Главите им премазва с камък, а телата прибира в огромните бали плява, пръснати из цялото поле. Надницата изкарана с месеци труд, пот и лишения се връща в господарската хазна. На другия ден ще заповяда да запалят плявата. От труповете не остава и следа – пепелта им се разнася от вятъра из равното добруджанско поле. Това се случва всяка година на Димитров ден.

Днес, разбира се, подобно кърваво деяние не може по никакъв начин да остане скрито от закона за дълго време. Тогава обаче времената са били други – за да изпратиш вест трябва да вървиш 5 километра пеш до най-близката поща в най-близкия град и да можеш да пишеш. Освен това, телеграмите струват пари, а работниците, освен че са неграмотни, не получават възнаграждение докато не свърши сезона. Семействата им знаят само, че са на гурбет в някой добруджански чифлик и нищо повече. Ако се случи така, че в чифлика на село Горун да се цанят няколко души от едно и също село, те със сигурност ще споделят господарската трапеза дойде ли Димитровден и след това всички заедно ще отпътуват, но не за родното село, а за един по-добър свят…

Запиташ ли случаен човек ще ти каже, че аргатите са яли и пили, получили са си надниците и са си заминали, както всички останали сезонни работници. Все пак са го видели с очите си. Броят на жертвите става толкова голям, че жандармерията започва официално да регистрира десетки безследно изчезнали в региона. Случаят привлича вниманието на варненският прокурор и той лично разпорежда да се повдигне разследване. Междувременно сред населението се носят слухове за разбойници, които дебнат по пътя, за кръвожадни вампири, таласъми и всякакви свръхестествени сили, но никой не подозира „добрия” Горунски чифликчия.

Без да се съобразява с народните суеверия, следствието хладнокръвно продължава своята работа и кръгът на заподозрените постепенно се стеснява. Убиецът е заловен на местопрестъплението. Хващат го докато тика окървавения труп на поредната си жертва в балата с плява. Разпитите разплитат свидетелските показания на близки и роднини. Чифликчията сам признава голяма част от извършеното. Осъждат го на смърт….

Съдебната система от онова време е имала своите дефекти, също както ги има и днес. Кървавите пари на чорбаджията – убиец успяват да му осигурят второ дело, в което съдията изненадващо намира смекчаващи вината обстоятелства и снизходително заменя смъртната присъда с доживотен затвор. Затворникът е заточен в самостоятелна килия във Варненската крепост – старо гранично укрепление на брега на морето, останало от турско време. След Освобождението то се превръща във Варненски градски затвор, но продължава да носи името „Варненска крепост”. Намира се на мястото на днешния централен плаж. Чифликчията е изолиран поради две причини – заради особено опасният характер на престъпленията му и заради собствената му безопасност. И тогава затворът е бил пълен със сиромаси, претърпели сблъсък със закона заради откраднато парче хляб. Те не биха търпели жестокия чорбаджия – убиец дори един ден сред своите редици. Освен това, някои от затворниците били роднини, приятели и съселяни на безследно изчезналите аргати. Години преди Стивън Кинг да напише „Изкуплението Шоушенк” и „Граф Монте Кристо” да се преведе на български език Горунският чорбаджия прилага на практика формулата „за всяка работа трябва натиск и търпение” пробивайки си път в каменния зид с помощта на неизвестен инструмент. Оказва се че вътрешността на каменния зид е мека и се копае лесно, тъй като стените на старата черноморска крепост са изградени предимно от варовик. Денем дупката, в която може да се побере човек, е старателно прикрита зад прилежно наредените по местата си камъни на зида. Пясъкът се изхвърля в кофата с изпражнения – по малко всеки ден. Никой не си прави труда да инспектира кофата с остатъци от оскъдното затворническо меню. Така за няколко години свободолюбивият чифликчия успява да си пробие път до градската канализация и се превръща в първият беглец от варненската крепост. Обявен е за национално издирване. Канализационният тунел, в който се промъква скришом продължава стотици метри под главната улица на града. Улеят е достатъчно голям, за да може човек спокойно да ходи изправен в него. Секунди преди да усети духа на свободата, обаче, беглецът се изправя пред непреодолима преграда – масивна, ръждясала желязна решетка, поставена преди много години от турците, за да осуети бягството от зандана на крепостта. Новата управа дори не подозирала за нейното съществуване. Връщането назад е невъзможно – сутрешното преброяване вече е минало. Със сигурност са открили липсата му и го издирват под дърво и камък. Тревожната сирена която вие на повърхността убедително доказва това. Пътят напред също е невъзможен. Опипом тъмничарите откриват, че един от камъните в стената на килията поддава. Отварят изкопа и тръгват по стъпките на беглеца. Изненадващо дори за самите тях го заварват изтощен и изгладнял пред решетка в края на тунела. Отчаян, избягалият затворник се предава без никаква съпротива. За наказание и назидание на всички бъдещи кандидат-бегалци директорът на Варненската крепост го премества в обща килия с още 40 затворници. През нощта те буквално разкъсват тялото му на парчета. Така свършва историята за жестокия чифликчия от село Горун.

--
asktisho @ asktisho.wordpress.com






Допадна ли ви този материал? (2) (0) 2500 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.