Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: 100 кила ракия (статия) - Творчество
100 кила ракия

Автор: Т. Христов, сряда, 20 юли 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта


(питомна приказка)



Това се случило по времето, когато Иванушка-глупака спечелил царската дъщеря и се оженил за нея. Три дена яли, пили и се веселили, но на четвъртия дошло време да плащат сметката. Не че си били правили сметката без кръчмаря, дори напротив - царят си бил свидлив и всичко пресметнал, пък и гостите от страната на Иванушка били съвсем малко, той - горкият - баща си не познавал, пък братята му категорично отказали да присъстват на свидетелството за неговото благоденствие.


Но да се върнем на сватбата - точно тогава местният кулак и спекулант Змей Горянин пуснал на пазара голяма партида непорочни девици от личните си запаси, прибрал почти всички звонкови в обръщение и оскъпил царската жълтица до степен царят да си скубе посявалата брада от отчаяние. И тогава решили да се обърнат за помощ към вълшебника Пишкунта. (Знайно е, че във всеки уважаващ себе си дворец обитава поне по един мъдър магьосник, чието занимание е предимно да се налива с медовина и да пощипва танцьорките. Естествено, за да защити репутацията си, мъдрецът трябва от време на време да пуска по някоя неразбираема мисъл, която да се приема от околните като велика мъдрост.)
- В царството на слепите и едноокият е цар – избъбрал мъдро Пишкунта, издухвайки облачета дим от лулата си. Царят обаче свъсил вежди:
- Ти за какво намекваш, дърт пръч такъв?
Магьосникът бързешком опитал да замаже положението:
- Малко акъл да ти дойде, ама навреме.
Сега пък Иванушка почувствал това като камък в неоплевената си градина и грозно се намръщил. Пишкунта решил да не насилва повече късмета си и пелтечейки заобяснявал:
- Моят добър приятел Пърдящият бик ми разказа, че откакто започнал да продава на племето си огнена вода, финансовото му състояние достигнало безмерни висоти. Затова предлагам да варим ракия и да я продаваме…
- Бе ти чуваш ли се? – изпискал царят с най-тънкия си фалцет. – В тия сушави години нямаме плод и за комка, ти ракия ще ми правиш!
- Именно, именно – погладил дългата си бяла брада Пишкунта, без да има нещо конкретно предвид. – Затова ни трябва философския камък, превръща водата в ракия, ефективно, евтино, едно… тоест многократно! А освен това – допълнил мъдрецът след кратък размисъл, - дарява и вечен живот…
Царят почти заподскачал от радост, не е като да бил с единия крак в гроба, но не бил и първа младост, а и околните упорито шушукали за някаква миризма на пръст, която се носела около царската особа. Иванушка ядно ритнал Пишкунта под масата и той се сепнал:
- Е, непроверени слухове, хората какво ли не говорят… Но ракия със сигурност ще прави…
И така решили да отворят царска спиртоварна. Имало обаче малък проблем – някой трябвало да отиде за философския камък. Нямало как да е Иванушка, та нали след като спечелил царската дъщеря, той захвърлил опърпаните дрехи и героичната романтика, а и държал да го наричат вече Иван Страшни. За късмет точно тогава през царството минавал волнонаемният герой и пройдоха Койчо. Веднага повикали Койчо при царя, разяснили му накратко ситуацията, снабдили го с подробна карта и храна за три дни плюс полупразна кесия за пътни разходи и лично Пишкунта го упътил в правилната посока. А понеже нямало какво да му дадат за награда, обещали му за жена неродената още дъщеря на Иванушка.
- Ми то… котка в чувал май не е хубаво да се купува? – усъмнил се Койчо, но царят се разлютил не на шега:
- Бе ти внучката ми котка ли ще наричаш?
Героят нямал голям избор, особено при вида на палача, който зловещо заточвал ръждивата си секира, та затова без много да му мисли, поел по пътя.
Няма да ми стигнат 1001 нощи за да ви разкажа приключенията на Койчо, но сигурно сте чували как спасил от сигурна смърт 40-те разбойници или пък как избърсал праха от вълшебната лампа на Аладин. Накрая все пак стигнал до указаното от Пишкунта място – полусрутена страноприемница с накривен ветропоказател. Вратата изскърцала жалостиво, пропускайки героя, вътре го заварило отдавна изгаснало огнище и сприхав ханджия.
- Какво искаш? Утрепахте се да идвате! Няма ли край?
Койчо огледал празната кръчма и смутено промълвил:
- Ама аз… само да хапна нещо…
- Обедното меню свърши! – отсякъл домакинът.
- А някой... някой специалитет на заведението?
- Така кажи – оживил се ханджията. – Предлагаме зли езици пане, червей на съмнението алангле и зимуващи раци соте.
Нещо загризало отвътре Койчо и той поръчал второто блюдо. Домакинът видимо се зарадвал и след като тръснал на масата съмнително изглеждаща паница с неразпознаваем буламач, приветливо запитал:
- И все пак какво те води насам?
- Праща ме Пишкунта – успял да промуши между два залъка Койчо, докато лапал лакомо.
- Приятелите на враговете на враговете на моите приятели са и мои приятели – заключил мъдро ханджията и се погладил по плешивото теме. Момъкът не схванал много точно мисълта му, но предугадил, че нещата се развиват добре. После домакинът се впуснал в дълга и доста оплетена история за подвизите им с Пишкунта на младини, подробностите включвали червени фенери, жълти книжки и зелени униформи, но Койчо бил твърде уморен да слуша и скоро заспал.
Когато се събудил на сутринта, бил твърде изненадан да открие, че от страноприемницата нямало и следа, но пък до него лежал Философския камък. Зарадвал се момъкът, грабнал го и поел обратно. Твърде скоро обаче разбрал, защо наричат камъка философски – имал ужасния навик да не млъква. Компетентно разисквал всякакви теми – опасността от изсичането на горите Тилилейски, замърсяването на атмосферата с драконов дъх и вписването на птицата Рух в Червената книга на застрашените видове. Но щом подел и въпроса за обезкосмяването на Снежния човек Йети, на Койчо му писнало и го наврял в торбата си, за да не го слуша. По обратния път нямало големи премеждия, пък и героят бързал да се прибере, та затова не се застоявал по кръчмите. Царското семейство го чакало нетърпеливо на прага на двореца, Пишкунта измъкнал веднага от торбата му философския камък и го метнал в близката бъчва, пълна с дъждовна вода. Камъкът запляскал с крачета, гмурнал се два-три пъти, дори си направил малко гаргара и тогава – о, чудо! – кацата се оказала пълна с първокачествена ракия.
Оттогава работите на царството потръгнали добре. Всички поданици - още щом успеели да спечелят някоя парица - веднага хуквали към царската спиртоварна да си купят елексир на щастието. Хазната толкова набъбнала, че се наложило да я дострояват и разширяват. Змей Горянин опитал нелегално да вари ракия, но царските бирници го разкрили, конфискували му имота, а него тикнали в затвора. Там му назначили философския камък за надзирател, но горкият Змей не издържал дълго беседите за вредата от алкохола – две от главите му се самоубили, а третата полудяла безвъзвратно. Царят пък се споминал от препиване с пърцуца и Иванушка-глу… ох, простете, Иван Страшни седнал на трона. Скоро след това бившата принцеса и настояща царица подула корема, факт, който накарал Койчо да изпадне в дълго и напоително пиянство. Да, ама след девет месеца се родил син, а не дъщеря…

За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3366






Допадна ли ви този материал? (2) (0) 2890 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.