Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Размисли за смъртта (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Размисли за смъртта

Автор: Amelia, понеделник, 20 септември 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Стъпки. Напред и напред. Стъпала. Краката ти бавно изкачват познатия път.
Врата. Бучка в гърлото. Притихнали хора с тъжни лица и състрадателен поглед се отместват настрани.
Стая. Човек – сам и разплакан. Мълчалива прегръдка. Смърт.

Приближаваш се до скромния ковчег. Колко много цветя! Миризмата на карамфилите е като стена, която можеш да пипнеш. Двата макови цвята, които си откъснал отвън, потъват сред другите. Става ти студено от контраста между пращящата в сочността си растителна тъкан и сухите, жълти ръце на мъртвеца. Протягаш се и ги докосваш. Странно. Различно. Чуждо. Меката довчера плът се е превърнала в жилава гума. Това ли са онези ръце? Наистина ли толкова се променя усещането, когато живителната топлина си отиде? Наистина ли?...Наистина... Поглеждаш към лицето, към сбръчканата и отпусната кожа, към изострения нос, към опънатите устни. И то е жълто. И то е гумено. Клепачите тежат над очите, чиито зеници оня ден са се свивали като точици, всеки път, когато човекът се е отнасял в собствената си вселена от болка. Толкова сини очи, с толкова мъничка точица вътре. Кой е това? Какво е това? Не чувстваш нищо. Нещото в ковчега не е твое. Тази изоставена черупка не е твоя. Ти не познаваш това празно обиталище, този счупен биохимичен апарат...Онзи човек беше друг. Онзи човек беше...

Лежиш в тъмната топлина на завивките. Минали са часове, но ти още усещаш на устните си допира от мъртвата гума под бялата коса. Колко странно стоеше тази коса, върху измършавелия череп! В теб е пусто. Безразлично. Плакал си, защото и другите плакаха. Защо плакаха? Какво беше за тях този човек? Какво беше за теб? Неговата смърт почти не променя живота ти. Ти отдавна вече не зависиш от него. Ти не си заплашен от неговата липса. Упрекваш се, че не страдаш. Искаш да чувстваш. Насилваш се. Задълбаваш в детайли. В главата ти започват да отекват острите удари на пръстта по капака на ковчега. Опитваш се да си представиш. Как ли изглежда? Огромен черен фон с един малък паралелепипед от сива светлина, в която лежи тялото. Жълтите костеливи ръце са все така положени върху стомаха... Какво се чува? Напрягаш слух, за да доловиш търкалянето на малките бучици пръст, докато почвата сляга, или различните й обитатели преминават през нея. Какво ще стане? Виждаш загнилите цветя, окислението изяжда устните и оголва зъбите на забързан каданс...Изведнъж става толкова тихо. Отново гледаш черния фон и сивия паралелепипед. Тишината е вакуумно дълбока, космическа. И ти разбираш, че онова тяло е абсолютно само, там, в онази малка и тъмна кутийка под земята, толкова далече от всичко познато. Жестока, безгранична, непреодолима самота. Започваш да плачеш. Осъзнаването боли. Мъчно ти е за самотното тяло. Изглеждаше чуждо – да. Но в тъмната топлина на завивките вече не е. Къде е обитателят на това тяло? Къде е човекът? Какво е изпитал? Какви мисли са се блъскали в черепните му стени докато е умирал? Било ли го е страх? Самотен ли е бил? Какво преживява сега? Знаеш, че не е изчезнал. Знаеш, че ще се върне. Увереността ти дори те изумява. Отново си представяш. Какво ли ще вижда с новите си очи новият човек? Лица. Много лица с различни гримаси, с различна степен на близост. Различно любими лица. Взираш се в тях. Непознати. Ново, още по-болезнено чувство те сграбчва за гърлото. Твоето лице го няма там. Разбираш, че този човек вече е безвъзвратно изчезнал от живота ти. Няма го повече. Никога няма да го има отново. Толкова е странно! Абстрактно, сюрреалистично. И тъжно...Толкова тъжно! Ядосваш се. Ревнуваш. После се надсмиваш над елементарните си чувства. И плачеш още малко.

За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1940






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2120 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (54) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.