Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Размисли за смъртта (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Размисли за смъртта

Автор: Икар, понеделник, 20 септември 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Нощта идва. Като тихо хладно докосване. Тънки нишки мрак бавно се приплъзват към мен, с неумолимостта на цялата вселена от тъмнина, на всичката онази тишина, на покоя и празнотата. Там ли отиваме, когато вече няма нищо от нас? Имало ли е някога нещо от нас? Нощта идва, бавно, а аз я гледам...

Този човек е в своята късна есен. Това е последният ден от неговия живот и той го знае, със същата сигурност, с която досега е знаел, че ще има още един. Сигурност, за която може би никога не си е давал сметка, но ето, че сега, когато изведнъж е сменила своя знак, става съвсем забележима. Странно, но единственото, за което той си мисли, всъщност е онзи ден, преди може би петдесет години, онзи хубав топъл ден, слънцето през прозореца, свежестта на планинския въздух и аромата на топли мекици, която се носи от долния етаж. Този аромат, о, просто не може да излезе от ума му! Един миг красота, запечатан завинаги в съзнанието му. Един абсолютно безсмислен миг, едно късче живот, в което не се е случило нищо важно, късче, в което не е слял устни в целувка, нито пък е поел в ръце първата си рожба. Късче като всяко друго. Малък кристал от уют и красота, и все пак именно то стои там. То стои, защото какво значение има? Когато си млад, смъртта е нещо толкова далечно. Да, може би се стараеш да запълниш добре времето си, може би се опитваш да живееш всеки миг като последен, може би дори успяваш, но замислял ли си се някога наистина над това какво правиш и защо? Не... просто искаш да натрупаш много живот, колкото можеш повече, за да не съжаляваш за нищо, а сега човекът се пита, какво съжаление? Той никога не успя да скочи с парашут, а си мислеше, че няма да е живял истински, ако не го направи. Никога не отиде да се изкъпе в морето нощем, никога не преспа с две жени, никога не опита проклетия абсент. Е, какво сега? Има ли значение, пред онова утро с мекиците? Никакво. Нищо няма. Било е, казва си човекът, каквото е било. И е точно така, по дяволите, защото никой няма за какво да съжалява. Един мъничък живот, къшей време, пълен с нещо, а после, ето я смъртта. И колко точно са трохичките в къшея и какви са на цвят, и колко са големи – о, я стига. Трохи в голямата безкрайна празнота. Има ли значение? Поживях си, мисли си човекът, и това е. И се опитва да задържи тази мисъл, докато главата му вече не го държи и поляга за последно, а до него присяда стара ниска женица с хлътнали очи и мъдро лице и тихо погалва изпитите скули.

Ето и този човек, той е може би към края на петдесетте и в момента не може да спре да кашля. Поема си дъх на пресекулки, а как болят проклетите дробове... Гледа мрачно огледалото в тази сива, сива баня, пръстите му конвулсивно стискат ръба на мивката, докато спазмите бавно се уталожват. Залита несигурно, неуверено се обляга назад, на мръсната стена и въздухът тихо и с хриптене излиза от гърдите му. Минава, значи все пак минава, мисли си, докато бавно пали цигарата с треперещите си ръце и жадно всмуква дима. Всеки миг е поредният опит, поредната подигравка в лицето на дявола, поредният сблъсък между надеждата и желанието да избягаш, между страха от живота и страха от смъртта... Всеки миг, освен този, защото този е последният. Димът бавно изгаря тъканта, разрушава последните мостове между малките островчета живот и докато дъхът напуска изгнилото тяло, в паметта на човека проблясват всички онези провали, като мъниста в черния мрак, като мъниста, пришити на огромното черно платно от съжаление. Съжалението гори с ужасно тъмен пламък, гори много повече от цигарения дим и гори за всеки един погрешен избор, за всяко едно „от утре”, за всяка от тези безброй запечатани картини, в които животът е можел да стане поне малко по-добър. Но не е. Пипалата на омерзението пълзят към душата на човека, за да я изтръгнат в последния му миг, да я поругаят – съжалението е всичко, то сега обзема целия свят, няма нищо друго, освен изгарящата мисъл за това как един живот е провален. Картини се редуват, една от друга по-ярки и по-болезнени, докато в един единствен миг всичко просто потъмнява... И ето че все пак има за какво да се съжалява. Да осъзнаеш, че винаги е имало по-добър път, не е отчайващо – това е съвсем в реда на нещата. Но когато знаеш, че си виждал този по-добър път през цялото време и не си тръгнал по него от... страх, от... фалишиво удобство... Тогава наистина съжаляваш и те боли, а вече не ти е останало нищо освен болката. Тогава разбираш, че приказките как нито един избор не е по-добър от друг, как всичко е предначертано или пък как всичко се нарежда винаги, са пълни глупости. До една... А от отсрещния прозорец тихо гледа съсухрена стара женица, с отчаян поглед, със зловещо разкривени черти, и сякаш целият свят потъва в огромната бездна на личното нещастие, на собствената болка и на тихия притискащ гнет. Само съжалението може да промени природата на човека. Твърде късно...

Далеч оттам в тъмнината проблясват фарове и ужасен трясък разкъсва среднощната тишина, а нощта внезапно се озарява от лумналия пламък. Няколкостотин катастрофи на ден, е единственото, което достига до съзнанието на мъжа през пелената от болката. Няколкостотин катастрофи, и сега аз съм една от тях. За какво можеш да мислиш, докато умираш от болка? Не за много. Дори за почти нищо. И все пак съзнанието може би бавно се изчиства, в момента, в който тялото някак разбира, че борбата му е обречена, и успокоява болката за последен миг яснота. Един единствен миг, едно нищо във вечността, секунда, в която едно единствено чувство и един единствен спомен изпълват душата на този мъж. Споменът е за любов. А чувството... може би изобщо не е само едно. Може би е цяла феерия от струяща болка – тук черните цветя на загубата, там червените отблясъци на притеснението – как ще се справи тя сама? – а тук и белите искри на отчаянието... Понякога се случва – да си отидеш точно когато най-после си открил щастието си. И сред болката остава тази мисъл – о, колко много можех да направя сега! Колко красота можех да сътворя! Колко любов можех да изживея! Но няма... една пелерина от мрак, която покрива завинаги мъжа. Секунда.. и край.

Или години – за момичето, което ще чака своя любим, своята единствена радост, смисъла на своя живот – ще го чака напразно, и още, и още, докато накрая се предаде, докато накрая повярва... Какво е за нея смъртта? Нещо дори още по-ужасно. Нейната болка – нещо дори още по-силно от тази, която той е изпитал в тази една последна секунда. Смъртта й е отнела всичко, оставяйки един живот-подигравка, от който всичко красиво е било изтръгнато със сила – защо? Може ли някой да й каже? Защо е така? Какво по дяволите има да доказва, и на кого, смъртта, че й причинява всичко това? Пелерина от мрак, която се разтваря, за да разкрие грозно лице и безжизнени очи, в които има само омраза. Студена, безсмислена омраза.

И разбира се, остарелият философ, който още веднъж ще мине под своя пожълтял кестен. Все още ненамерил нито един отговор. В далечината светят червени фенери и понякога той си спомня, че не трябва да изоставя ентусиазма. Че в младостта беше така, че трябва да се търси. Да се търси... смисъл. Смисъл, смисъл... ох... Добре де, беше глупаво. Беше, наистина. Не, може и да не е било, но... сега вече май е. Сега вече е ясно – няма смисъл, който да мога да намеря, мисли си този стар стар философ. Има смисли, смисълчета, смислети... но няма смисъл, просто няма. Дали сега ще умра вече няма значение. Никакво. Отговорите са заключени. Никога няма да разбереш душата, без да осъзнаеш целия й път. Да, може би точно.. може би точно смъртта ни трябва. Къде отиват тези души? Има ли ги? Ако ги има и отиват някъде – то там може би има смисъл? Може би това наистина е само преддверие, праг, една малка крачка по един дълъг път из вечността? Почти съм любопитен. Всъщност... така и така, какво изобщо правя тук? Нищо не сътворих, нищо и няма да сътворя... няма значение. Аз жив ли съм, живял ли съм? Ха, та дори биологичната дефиниция на живо същество включва смъртта му. Как можеш да разбереш, че нещо е живо, ако то никога не умира? Нещо трябва да приключи, трябва да има някаква основна промяна в състоянието, за да кажем – да, това същество е било живо, а сега не е. Странно, никога не съм предполагал, че бих приветствал смъртта, а сега се страхувам само от едно – дали не можеше да потърся още? Е, какво пък... здравей... дълго те чаках! И аз, тихо шепти девойката в бяло... и аз...

О, а вижте и тази жена – тя е била красива, и се е залъгвала, че изглежда добре, дори сега, но това, което е постигнала с толкова усилия и воля, ударът й е отнел, сякаш като подигравка. Сега лежи в болничната стая и се лута из спомени за красота. Нека надникнем и в нейните мисли... Да, красота... Красотата е всичко за тази жена, защото е нейното голямо богатство, нейното оръжие, нейният голям триумф в живота. Всичките й успехи, вярва тя, винаги са се дължали на красотата й. Ала времето винаги взима своята дан. Нищо красиво не е вечно. И все пак... тя някак е успяла да се запази красива. Някак – с всички тези скъпи гримове и жестоки диети. Разбира се, готова е на всичко, защото красотата е нейното най-голямо богатство, нали така. Избрала е да не позволи да остарее. Нищо, че само тя го вярва. Нищо, че хората гледат напудреното й лице с недоумение – в нейните очи то е възхищение, такова каквото винаги я е посрещало. И трябва да е така, нали? Вложила е толкова много. Старала се е истински, с отчаяна отдаденост, обсебена от единствената мисъл, че трябва да остане красива. И един ден – просто удар. Половината лице вкочанено в ужасна гримаса. И после години наред страдание... защото тя вече няма сили. Изразходвала е всичките си, за да поддържа своята голяма заблуда, а сега с нея е свършено и няма нищо, което да я подкрепи да не рухне надълбоко. Представете си един живот, изпълнен с всекидневна омраза към... към целия свят.. и към себе си. Не е ли смъртта най-доброто, което може да й се случи всъщност? Дали вече не е предала най-скъпото си – живота – на примирението и отчаянието.. на празнотата? Дали не е стигнала до момента, в който човек решава, че повече ще боли да живее, отколкото да умре? Че нищо вече няма смисъл, че е празно? Дали... или остава една единствена мисъл – единствената мисъл, която винаги е спирала и винаги ще спира всеки – ами какво ако попадна във вселена на вечна и нетърпима болка, на ужас и страдание? Какво ако душата ми никога не намери покой? Какво ако няма забрава? Ами ако има само вечност, в която моята душа ще си спомня безброй пъти всеки момент на мрак и болка и мъка? От това ли ще избягам... за да стане то моята съдба завинаги? И тогава разбираме... че това, което тя чувства, не е отчаяние, нито примирение, а много повече надежда, сляпа надежда, защото и тя се страхува. И тя се страхува от смъртта, от тази странница, която чака зад последния праг и никой никога не се връща да разкаже как изглежда нейния лик...

Да, и хората винаги се питат какво е смъртта. Винаги, от началото до края. На човечеството и на своя живот – и все по същия начин. Кое от всичките й лица в крайна сметка се оказва истинското? Едно ли е, или те всички, заедно? Несигурността ражда страх. Винаги е било така, но... Но има ли страх, когато вече няма нищо? В този последен миг, когато инстинктите на тялото угаснат пред неумолимото; в този последен миг, в който душата за последен път види цветовете на своя един едничък красив свят и после тихо затвори очи; в този последен миг, с големите тъмни порти и черния мрак отвъд, те дърпат, смело и скачат напред. Няма значение, вече. Няма страх.

Аз съм Слънцето. Аз съм техният Бог. Гледам животите, които се стопяват, капка тържественост в техния последен миг, и не зная – не зная нищо повече от тях. Не видях душите им да отлитат, не приех последния им дъх, но може би, може би ги има. Като милувки в слънчевия вятър, като повей, тихо… тихо и самотно. А ако са те, къде отиват? Не зная. Ала ще ги топля и ще ги обичам, защото в тях живея. В техните спомени и в тяхната надежда за живот. Докато съм тук, ще бъда с тях.

Нощта идва сега. Нишките мрак стигат до мен и аз потръпвам в космичния студ. Умирам. Но зная, ще се родя отново. Да, заради тях. Заради тях знам, заради техните спомени в душите, които обричат на мен, в надеждите, които поставят на моето рамо; и заради тях ще го направя. Най-големият им дар – да зная, че ще се родя отново. О, толкова, толкова ги обичам!

За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1940






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 5646 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (54) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.