Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Бягство (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Бягство

Автор: Николай Николов, неделя, 26 декември 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

...humans' most fundamental motive is to find meaning in life.

Viktor E. Frankl


Нося се плавно и леко из света. Бърз и лек като вятъра, въртя се еуфорично като дервиш сред падащите есенни листа. Златно, червено, увяхащо пред идващия студ и все пак оцеляващо. Есента е моя сезон. Красива и тъжна. Настроенията – по-променливи, изборите – по-трудни, а животът – някак по-депресивен и обезсмислен. Полуматериален и освободен от тегобите на живота, аз съм волен дух и все пак съм затворник. Принадлежа на сивия свят на наблюдението, на анализа, на студената светлина, на очакването... и на глада. Тук съм отдавна. Гледам тези, другите след мен, който искат отчаяно да избягат от живота си. Те не осъзнават ясно от кого или към какво се стремят. Просто реагират. Наблюдавам ги как пламенно се борят за глътката въздух, наречена Смисъл. И аз чакам с тях. Наглеждам ги. Тленното тяло, приютявало някога жадно търсещия ми дух, отдавна е шепа прах. Не запомних кой съм бил, защо суетата и егото са останали отдавна някъде там, под увехналите цветя на капака. Заедно с името, мечтите, чувствата, очакванията. Те принадлежат на живот, приключил там при червеите. Казват – “За тегобите на Живота, ако се намери отговор на Защо?, ще има и всякакви Как?”. Уви, животът не предлага отговорите. Само движение в една посока. Все между две временни нещица. Все неистов хаос от колебания, любов, депресия, еуфория, сънища. И все пак кой знае, смъртта също не ми предложи отговор. Дали защото сам си я причиних? Сега пътувам и търся отчаяните. Други, готови да останат и да търсят отговорите на живота и след него. Тези, които отказват да приемат безмислието на неговата привидна суровост. А те напоследък стават все повече и повече. Толкова знания, толкова много натрупваща се информация, толкова напразно. Еднакви. Винаги недоволни, винаги страдащи, без посока, изпълнени с болка, затворници на себе си, и никога щастието им не трае достатъчно дълго. Винаги търсят “Другото по-Добро”. Сигурно някога и аз съм бил такъв, даже е сигурно. Цинично. Наблюдавам съзнанията им. Търся тънките огнените линии на депресията около главите им, ярки като течна лава. Вратата, откъдето мога да проникна в съзнанията им. Тъмнина около сърцата им.

Превърнал съм се в пакостлив дух, гладна сянка, останала от някого. Престанал съм да търся сляпо това, което безвъзвратно съм изгубил. Вися над мостове, обикалям лудници, болници. Там, където има истинска борба за живот и неговия край. Аз съм ценителят на ярките последни емоции в живота им, суровата им сила. Аз съм гласът в главите им, обещание за очаквания розовия свят, топла прегръдка за нуждаещия се. Премахвам колебанието, успокоявам ги, давам им сигурност за последното решение. Аз съм последният порив, отвяваш колебанието като късче смачкана хартия. Последния тлaсък, от който се нуждаят. В главите им има толкова ехо, толкова объркана самота, че моя тих и уверен глас приемат за свой. “Не се обръщай, знаеш какво има там. Не искаш болката отново”. Съветвам ги благо и уверено, докато мислите им не се насочат напред като копие, забравили всичко друго освен нетърпеливото очакване нещата да станат по-хубави. Нека не отлагаме, деца мои.


Плъзгам се по острието на бръснарското ножче, обикалям в спирала около капката кръв, докато пада към земята, събирам последния дъх.

Докосвам се до перилото на моста, все още носещо намека за топлината на стискала го преди малко до побеляване ръка. Подскачам весело по разстилащи се в кръгове вълнички, като подпийнал сатир. Прекръствам се, иронично стъпил върху ледената вода далеч отдолу. Нищо да не изпусна. Събирам по нещо от всеки. Засищам своя глад. Без полза, без причина, без въпроси. Просто защото мога. Смехът ми почти нечут се носи над белите коридори на някаква болницата, бродя като студен вятър, надничам подсвирквайки си по стаите. Ще се запитате защо правя всичко това... Търсех нещо, без да знам точно какво. Търсех го в студения отблясък на стоманата, бликналата ярка и топла кръв. Търсех го в последния дъх или удар на сърцето. Сигурен бях, че е там някъде. В силата на момента. В Края и Спокойствието, който аз не получих...

В една от стаите усещам обещаниетo за близка смърт. На леглото лежи детенце. Твърде слабо, дори за да очертае ясно с тялото завивките, на края на силите. И все пак тъй упорито вкопчено в живота. Очакващо. Какво? Избавление ли? ХА! Такива неща ме карат да изоставя за миг целта си и да побогохулствам. Момиченцето е в полусън, предизвикван от лекарства против болката, но въпреки болката няма и следа от най-малката пукнатина. Щастието му е нещото, неуловимо за мен. Нещото по-силно от мен. Приближавам до леглото му и наблюдавам как лежи и едва диша на пресекулки, протягам неволно ръка към челото му. То проговаря унесено, без да отваря очи, тихичко в мислите си:
– Защо си толкова тъжен?
– Защо ти изглеждам тъжен? – не се и запитвам как ме усеща.
– Защото си целият в сиво – Мога да ти нарисувам дъга. Ако искаш?

Поглеждам настрани, до леглото на масичка със свежи цветенца е подпрян надраскан с пастели лист картон. Явно по-отдавна рисуван от нея. Груба наглед детска рисунка, стандартното клише – къща и родители държащи за ръце въпросното момиченце. Прокарвам длан над картината. В нея има нещо повече от неправилни линии и кръгчета. Има сила. Непоклатима Воля. Нещо неоценимо. Нещо, което е рядкост. Нещо, което ми е липсвало винаги.
– Само че не мога да рисувам вече, но ще си я представя. Сигурна съм, че ще можеш да я видиш. Тя започва да диша малко по-енергично и с мъка присвива напуканите си устни, докато се мъчи да фокусира и замрази в съзнанието си изплъзващите се цветове.
– Красива е – промълвявам аз и наистина го мисля. Няма лъжи този път. Само една извита шарена дъга между нас. Истински цветове в моя сивкав свят. Знам, че след броени часове момичето ще умре. Без да го е пожелала, преди да е видяла света и да е задала въпросите си към него. Не е честно. Мамка му! Внезапно взимам решение, подсмихвайки се иронично за миг. Дали и аз нямам чужд глас в главата си? Е, всеки със задачите си тогава. Протягам ръце и докосвам с тях нейните през чаршафа. Може и да стане, нека и лекарите да повярват в чудеса. Студена тръпка минава през цялото ми същество, страх толкова отдавна затрупан от пръстта се пробужда – Ами ако това е края, ако спра да съществувам окончателно? – Погледа ми се спира за миг на рисунката, на бледичкото лице на ангел пред мен, усмихвам се и страха е пометен под напора на волята. Моята Воля. Ще повървя по дъгата за последно, щом трябва. Изливам всичко, което съм събрал в себе си, всички тези късчета последна топлинка и живителна сила, останала от живота на другите. Тялото й, жадно за живот, попива всичко. Но не е достатъчно. Накрая давам и моята... Без съжаление, без размишления. Стига толкова бягане, стига толкова питане залудо. Смисълът е там, където го намериш. Просто давам всичко на детето. Превръщам се от бродещ призрак в шанс.

За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2240






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2183 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (53) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.