Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Абе я не съм от тия, ама... (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Абе я не съм от тия, ама...

Автор: Jaar, четвъртък, 21 април 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

- Абе я не съм от тия, ама... – говореше човекът срещу мен. Съвсем обикновен на вид, дори леко простоват, той се почеса по небръснатата си челюст и разклати пластмасовата чашка - разредена с газирана вода гроздова ракия... Не обичам ракия. Но винаги изниква в представите ми като гъста кехлибарена течност с аромат на... Ами на късно селско лято. Не, че някога съм бил на село по това време на годината. И въобще не знам дали се пие тогава.
Наместих слънчевите си очила, докато мъжът най-сетне отпи от воднистия кехлибар и изчаках да продължи. Така или иначе аз нямаше какво да кажа...
- Абе я не съм от тия дет’ разбират, ама то времето верно си минава много бързо. Учените казвали, че по-бързо се въртяла Земята... Не я знам по-бързо ли, по-бавно ли се върти, ама я по себе си съдя. Сутрин като стана, свърша туй-онуй по двора, нахраня животните... Милите, и те остаряха като нас... И то дошло време за обяд. Добре, че е жената да сложи нещо да хапнеме, че иначе аз нема и да се усетя.
А аз усещах ли, колко бързо минава времето? Че минава въобще? Може би в малкото сутрини в годината, когато виждам, че пастата за зъби е свършила, и осъзнавам, че е минало някакво време... Дали и тогава? Та сутрин едва гледам и хладката вода ми се вижда ледена. Едва се сещам кой съм, какво остава да се замисля за времето. После изведнъж навлизам в деня и отново забравям да мисля за себе си. Просто върша това, което е необходимо... Появява се възможност, аз се възползвам. Не губя време в чакане – винаги се намира още нещо за вършене. Докато този човек срещу мен знаеше как протича всеки един ден от седмицата му. Не планираше нищо, но не му и трябваше. А аз планирах, за да си променям плановете. За да има някакъв привиден ред в хаоса...
- После - подремна малко... И слизам тука да си пийна ракийцата и се видя с другите. – Другите ги нямаше. Радвах се, че ги нямаше. И без това се чувствах неловко в компанията му.
Кръчмето. Така наричаха стария схлупен павилион с ръждясал ламаринен покрив, където мухите лазеха по кафето, което повторно използваха в олюпената еспресо машина. Добре, че бе топло и масите бяха изнесени навън. Миризмата на прахоляк, на спарен въздух сред разсъхнатата стара дървена ламперия бе отблъскваща... Балатумът бе разкъсан на места и отдолу прозираше неравния цимент. Това бе единственото “заведение”, което този човек познаваше. Не, със сигурност е бил и на други места, “през добрите времена преди осемдесеидевета”.
Замислих се за “кръчмите”, в които се събирахме, за клубовете, в които се веселяхме... Как ли изглеждаха те в очите на мъжа с вълнената риза на червено-кафяво каре и сини шаечни панталони? Как му изглеждам аз?
Обхождаше с поглед близките възвишения, докато го наблюдавах иззад тъмните стъкла на слънчевите очила. Не видях много повече у него. Освен спокойствието на човек, който знае, че се намира у дома си, знае какво има там, какво го очаква. Светът му бе подреден, пасторално-идиличен. Въпреки мизерията той може би бе щастлив.
Или пък не. Продължих да го наблюдавам как изсипва последните капки газирана вода, за да превърне третата си ракия в опалова течност. Така, както животът в това затънтено село изцеждаше всичко, което може да достигне от жителите му, състарявайки преждевременно и мъжа срещу мен. Деляха ни само двадесетина години, но той изглеждаше така, сякаш между нас стояха поне три поколения. Но това, което всъщност ни правеше чужди, бяха двата свята, на които принадлежахме.
Кой може да каже, какво си мислеше той точно в онзи момент... Ситни капчици пот блестяха по обгорялото му, почервеняло лице. Замъглените сивкави очи все така отнесено оглеждаха склоновете на долината, в която бе разположено селото. Живописни самотни дървета с разкривени черни клони, частично прикрити под буйната зеленина, самотно стърчаха по очуканите хълмове. Между пустеещите нивя се влачеше каруца, до която креташе белобрад старец.
Настаналата тишина бе нарушавана само от жуженето на някакви насекоми и далечен лай на куче. Какво наистина имаше зад тези нетрепващи очи, надживяли толкова много и видяли толкова малко? Нима сляпо пропускаха да забележат порутената къща от другата страна на улицата? Увисналите безжизнено кепенци на празните прозорци, мръсните, мрачни стени, счупените керемиди, посивяли от времето... Двор, обрасъл с бурените на забравата...
Дали пък някой ден няма и аз да поискам подобна забрава? Най-сетне да се скрия от големия град, да напусна онзи свят, в който време сякаш няма, защото то не успява да се движи със скоростта на живота, който водим. Да дойда тук – в това рушащо се кътче безвремие, миг застой в тясната прегоряла долина. Не, най-малкото няма да се справя. Не мога да живея като тези хора.
И тук сякаш нямаше време. Защото няма за какво да се губи времето, когато нищо не се случваше. Миналата година бяха отвели лудата, само за да почине няколко дни по-късно в болницата в окръжния град. Оттогава нищо не разнообразявало дните.
Най-сетне раздрънкания автобус се зададе сред облак прахоляк и аз метнах раницата на гърба си, приготвяйки слушалките на дискмена и още веднъж наместих слънчевите си очила.
- Беше ми много приятно. – подадох ръка на мъжа, изтръгвайки го от унеса му.
- Да, да. – повтори той и ми пожела много успехи. Винаги го правеха на село. Може би виждаха в мен, и в другите млади хора предполагам, възможностите, които те никога не са имали; може би за тях бяхме единствената връзка отвъд самоналожената изолация... Защото те вече не разбираха големия свят. Нито очакваха да им го разясним. Само искаха ние да намерим своето място в него. И то да е по-добро от тяхното. – И идвай по-често. Не е хубаво къщата да пустее. – бяха последните му думи, преди забързано да се отдалеча към паметника на площада в селото, където полупразният автобус чакаше няколко пътника. Настаних се на прашасалата седалка и дръпнах избелялото перденце настрани. Запуснатите къщи отминаваха бавно пред погледа ми...
- Абе я не съм от ония, ама... – прошепнах аз насред шумното друсане. Ама имаше нещо, което ме свързва с това място. Част от мен му принадлежеше и аз я отнесох със себе си.
От тогава не съм се връщал там. И не знам, дали скоро ще го сторя.

За коментари и вот: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2837






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2205 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (64) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.