|
Сивостен :: Paradise Lost в София (статия) - Концерти, Метъл
 | |
(на концерт в 9 вечерта)
<снимки  avtora.com>
Бих могъл да напиша кратко ръководство "Как се става фен за една седмица". Няколко дни преди концерта въобще не бях чувал името на групата, камо ли да съм слушал нещо тяхно. Ентусиазмът на мой приятел се оказа заразителен (именно на него Laibach дължат още един почитател до гроб), и се наложи да действам като студент пред изпит - от всичките албуми на споменатата банда си подредих концертната плейлиста (то пък после взеха че я промениха, ама нищо) и я въртях няколко дена, докато текстовете сами се набиха в главата ми. Теоретичната подготовка - казват - е необходим, но не и достатъчен елемент за да ти хареса един концерт. Останалото е в ръцете на музикантите на сцената. Има групи, които могат да свирят на живо, има и такива, които зловещо се провалят, излязат ли от удобното си студио (за онова мега-разочарование не искам дори да си спомням). Има обаче и групи, които щом стъпят на сцената сякаш се превръщат в магьосници, покорявайки залата с едничък жест, подчинявайки я на волята си... А после рисуват бляскави картини с музиката си, строят пясъчните кули на онзи магнетичен унес, когато сякаш губиш тялото си и единствено значение има мелодията, която те обгръща и те оставя да се рееш над тълпата... Според експертното ми мнение на едноседмичен фен - Paradise Lost са точно от последния тип.
А всичко започна към 7:30 вечерта в неделя, когато си беше и официалният обявен старт. Чакането обаче неимоверно се проточи, въпреки това търпеливо и мълчаливо стоящата отвън публика не счупи нито един прозорец и не напсува нито веднъж охраната. Водеха се оживени разговори за политическата криза в Сомалия, както и за падането на основните индекси на индокитайския пазар на памук. Така сред смях, песни и закачки неусетно изминаха цели два часа, в които чакащите фенове настояваха да стоят прави пред залата, за да не пречат на позакъснелите приготовления вътре. Все пак към 9:30 със сълзи на очи и коленопреклонни извинения организаторите поканиха в залата публиката, която иначе беше готова стоически да чака ако се наложи дни докато нещата се доорганизират.
 Последните хора още се суетяха пред входа, дозареждайки батериите си със животоспасяваща бира, когато Paradise Lost изскочиха на сцената и започнаха "Don't belong". Докато още настройваха звука (останах с натрапчивото впечатление, че те сами на себе си са подгряваща група, все пак за Suffer H нямаше никакво време) последваха и "Erased", "Grey", "Mystify"... На "Enchantment" вече единствено можех да шепна и немощно да помахвам с отмалели ръце, но поредното изправяне на барабаниста на крака взриви отново публиката и обзет от диво въодушевление заграчих (грозно, зловещо :)) припева "All I need is a simple reminder". После спомените ми се разбягват и смесват с откъслечни картини на наелектризираната тълпа, беснеещите китаристи и музиката, която се сипе като златен дъжд (е, може и бира да е било). Опомних се едва на "One second", песен за която давам мило и драго да чуя на живо, но при все баладичните й елементи, тя беше изсвирена в обичайния енергичен стил. Последва кратка почивка (тъкмо навреме за да си поема малко дъх), след която Paradise Lost продължиха (това май се водеше "бис") с "Say just word", "Over the Madness", "Forever After". Отново уж край и още една последна песен "Mouth", завеса, хвърчащи палки и перца, светлините блеснаха и публиката взе да идва на себе си. Затътрих се към изхода с пресипнало гърло, бучаща глава и онова особено усещане, като да са те били с тояги по гърба. Нужно ли е да добавя, че бях щастлив?
--
За коментари: http://sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3997 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
