Пътят от Варна до Каварна минава спокойно, почти монотонно в сладка дрямка, продиктувана от умората, натрупана в дискотека предната вечер. Малко ме е яд че се кълчих на ретро хитове, вместо да куфея на траш легендите Destruction при свободен вход, но разстоянието до епицентъра на музикалния взрив е доста сериозно за да бъде минато два поредни дни. Първите впечатления от градчето са почти негативни, Каварна никога не би могла да стане голям летен курорт. Най-малкото на табелката с надпис “Морето” дори не загатва за трите (или повече) километра до симбиозата между плаж и кей. А там едва ли могат да се съберат повече от 50 души.

След задължителната снимка на фона на залязващото слънце минаваме почти на бегом обратния път, за да не изпуснем дори един акорд от Victory а и за да имаме време да оставим раниците в колата на познати (специални благодарности на Златина, дано не бъркам името). Ориентираме се по тълпите фенове и звука на мейдънски хит в изпълнение на БТР, влизаме на стадиона и заемаме стратегическо място до внушителната сцена.

Изпълнението на Victory едва ли може да се нарече велико, но флирта на вокалиста с едноименните цигари и красивите български жени постига целта да подгрее публиката. Последва и запомнящ се концерт на Gamma Ray с легендата Kai Hansen, който почти ни убеди че се намираме в Heavy metal universe. Не съм изкушен от тази група, но факт е че огромна част от публиката беше дошла заради тях, а изпълнения на бис бунтарски хит I want out на Helloween значително допринесе за доброто ми настроение. То обаче беше леко охладено от кучешкия студ нощем в Каварна, нямащ нищо общо с безсънните горещи нощи в Св. Св. Константин и Елена.

Последва една доста сериозна пауза, оползотворена в обличане на всичко възможно, което носехме, пийване на бира и издирване на познати. Може би след час Accept бяха представени от Sabina, примата на Holy Moses и започна нещо наистина велико. Петима души във военни униформи осъществиха вероятно най-доброто шоу, на което съм присъствал. Удо не беше с камуфлажни панталони, но пък легендарните разкази за избиващите по слепоочията му вени и незабравимото сценично присъствие се оказаха верни. Защото този малък човек наистина мачка. Нямаше как да не остана впечатлен и от солата на Wolf Hoffmann, може би един от гениалните китаристи в тази музика. Изобщо метъл ветераните не оставиха публиката нито за миг да скучае и накараха целия стадион да пее до болка познатите песни. И как иначе. Според официалната информация това трябва да е последния концерт на Accept изобщо.

Към 2 часа кмета на града връчи официалния знак на Каварна на петимата, а те от своя страна довършиха публиката с Balls to the wall. Трудно ми е да кажа дали имаше песен, която очаквах и не чух. Може би Metal heart мина малко между другото, но мога с гордост да разказвам на внуците че съм присъствал на последните тупкания на “металното сърце”, стига разбира се след 2 години да не станем свидетели на поредния реюниън специално за японските фенове или нещо от сорта.

Последва обаче абсолютния кошмар на една нощ на поляната по къси панталони (споменах мисля кучешкия студ) само на шалте и плажна кърпа, както и пътуване до Калиакра и Балчик с критично ограничени финанси и скандално неуреден междуградски транспорт. Ех ако я нямаше тази тръпка на неизвестност и екстремалност сигурно бих си помислил че съм безнадеждно остарял.

...продължение

9 Октомври, София, зала “Христо Ботев”. Поредните легенди посещават изстрадалата ни родина и аз за пореден път обличам прашасалия бомбър. Този път благодарностите са за Додо, без който едва ли щях да присъствам на събитието. Paradise Lost са една от първите групи, които съм прослушал и затова очакваният бяха огромни. Към 21 часа обаче кошмара Motorhead започна натрапчиво да тормози тълпата. Подобно забавяне от час и половина и то на концерт, организиран от Нова Музикална Агенция сериозно може да опъне нервите на редовия фен. Отрязването на подгряващите групи, лошия звук (което разбрахме в последствие) и почти паническото влизане в залата към девет и половина охладиха сериозно ентусиазма и то не само на мен.

Самите Paradise Lost са една доста сериозна група, започнала като чист death metal, но в течение на годините звука им доста се олекоти, минавайки през doom metal и достигайки до доста комерсиална смесица от doom и dark wave. За мен лично връх в творчеството им си остава Draconian Times и за мое щастие песните от този албум бяха доста застъпени. Естествено не минахме и без Say just words и I don’t belong, но поне нямаше ненормални фенки по сутиени като на H.I.M. Освен това Nick Holmes показа без никакво съмнение че е човек с уникален глас, факт, който би могъл да се докаже само на живо и въпреки лошото озвучаване.

Обаче концерта може да се определи само с една дума: постен. Професионализъм от страна на групата, ентусиазъм от страна на публиката, микрофонии от страна на организаторите (високите се губеха някъде в петите ни) и в единайсет и петнайсет ни казаха чао (все пак гонехме градски транспорт, с което групата се съобрази). Е, ако всичко беше идеално нямаше да е забавно.