Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Кол Сорин (статия) - Творчество
Кол Сорин

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, неделя, 15 октомври 2006.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Кол Сорин изгълта набързо сутрешното си кафе. Мразеше да трябва да бърза в толкова ранен час. Това бяха единствените мигове на спокойствие, които се случваха в ежедневието му. Да стане сутрин, да изпие в безметежност стимуланта си, докато гледа последните новини по холограмния канал и чак след това да се заеме със задачите, предвидени за деня. Разбира се никога не успяваше да свърши всичко, но пък едва ли и някой в службата имаше такива очаквания. Важното за един полеви детектив беше да умее да си поставя приоритети и да знае кое търпи отлагане и кое не.
Тази сутрин обаче бе по-различна от обикновено. Сателитният му телефон извъня още с първите лъчи на изгряващото слънце и гръмкия глас на Рофул разтърси съзнанието на сънения мъж. Проклетото джудже нямаше навика да се бърка в организирането на работата на подчинените си и точно затова влизането в нормален ритъм на мозъка на Кол бе свързано и с нарастващо раздразнение. С лениво движение разклати пакета таблетки Kof Aro 36.4 и си представи кървящата червенобрада физиономия на шефа си, след което пусна още една доза в термочашата и наля дейонизирана вода. Въздъхна тежко по времената, когато водата не е била почти чиста смес от водород и кислород и кафето не е представлявало синтетичен кофеин с ароматизатори, след което с досада се изправи и навлече лекия шлифер. Физиономията на Рофул определено не кървеше в този момент, но за сметка на това бе обвита в дима на безбожно скъпите му пури.

***

Лора Френ можеше да бъде описана с много малко думи и те обикновено се въртяха около шармантна, страстна и неустоима. Беше типична черна елфка, висока около два метра с абаносова кожа, остри черти и определяни от много като сладки, заострени уши. Всъщност най-забележителното в нея бяха тънките крака и бялата татуировка отдясно на врата и под брадичката. Твърде много дискусии се водеха относно това какво точно представлява сложната плетеница от символи, но задоволителен отговор така и не беше намерен. Самата Лора мълчеше непоклатимо по този въпрос, така че най-приемлива се оказваше версията за пияния татуировчик.
В този момент младата ген-архитектка бе принудена да бърза. Не се случваше често да получава рекламации за творенията си, но пък в подобна ситуация трябваше да отстоява имиджа си по всички възможни начини, силно мотивирана от многобройната и на моменти жестока конкуренция в този бизнес. Рядко си позволяваше да се появява пред хора, без да се е гримирала до съвършенство, но днес дори й се наложи да излезе с полумокра, индигова на цвят коса и набързо избрани дрехи. Докато влизаше в спортния Мермакс кабрио, успя да достигне до пика на притеснението си и нервно да форсира антигравитационния двигател, като почти разби вратата на гаража.

***

Кол Сорин бавно се включи в потока коли по магистрален път А-23, шесто ниво. Това беше една от най-внушителните пътни артерии в Града на Сенките, общо осем нива на движение с по четири платна във всяка посока и дистанционни ограничители за минимална и максимална скорост. Свързваше центъра с търговската част и пет от по-големите жилищни квартали, с което се превръщаше в доста натоварен път. Детективът съзнаваше, че раздрънкания му Холстън, модел 2045 буди смях и съжаление у другите участници в движението, но след като унищожи трета служебна кола, финансовия отдел на полицията просто отказа да отпусне нова и му се наложи да ползва личното си возило. Дори и да имаше пари за ново, едва ли щеше да смени този истински ветеран. Познаваше го до последния детайл и любимо занимание му беше да го ремонтира през свободното си време... каквото май нямаше много напоследък.
За щастие на вечно бързащите контета с модерни спортни коли, детективът свърна в едно от отклоненията и навлезе в доста по-спокойните улички, криволичещи между небостъргачите. След като достигна до най-долното ниво за движение, вече можеше спокойно да пусне чипа с информация по настоящия случай на бордовия компютър. Четири убийства, наглед никаква връзка между жертвите. Освен че бяха сравнително заможни, всички те имаха различни професии, бяха от различен пол и на различна възраст. Подозренията за сериен убиец се базираха единствено на еднаквото оръжие, режещи дискове от титанова сплав с топлинно насочване. Разследването не беше стигнало до никъде, но пък Кол не беше и бързал до този момент. Тази сутрин обаче комисар Рофул го беше инструктирал за незабавно и възможно най-дискретно разрешаване на случая, припряност, продиктувана от намерената пета жертва.
Изслушвайки за пореден път оскъдните сведения за убийствата, Сорин с нежелание приближаваше местопрестъплението. Вече беше извън рамките на бизнес-квартала и криволичеше между сравнително ниските бедняшки къщурки в оркското гето. Единственото предимство на околната обстановка бе възможността, която се предоставяше на слънчевите лъчи да достигат до земята в отсъствието на огромните небостъргачи. Но дори това предимство беше относително. Заради близостта на индустриалната зона голяма част от небето бе изпълнена с гъст дим. “Смешно е”, помисли си Кол. Преди хилядолетия разстоянието, което измина, щеше да му отнеме близо две денонощия, а с помощта на возилото си му бяха трябвали не повече от час и десетина минути. Не беше най-добрата кола на света, но пък все още се движеше с прилична скорост... което за малко щеше да престане да е вярно.
Автоматичните спирачки се подчиниха прекалено неохотно на сензорните сигнали, с което значително “скъсиха живота” на собственика им. Отгоре на всичко рязкото спиране напомни на Кол да си слага предпазния колан, ако не иска да си остави зъбите по предното стъкло. След като се окопити, младия мъж с укор изгледа луксозния бял кабриолет, в който почти се беше блъснал. Не успя да види много, защото жената вътре яростно форсира двигателите и се отдалечи с бясна скорост. Как изобщо бе възможно, мръсницата му бе отнела предимството, а дори не го и погледна. Разбираемо беше всъщност, все пак когато минаваш с подобна кола през бордеите, не е желателно да спираш по какъвто и да е повод.

***

Трупът бе намерен само на две пресечки от мястото на избегнатата катастрофа и Кол скоро след това вече оглеждаше за улики, които евентуално да спомогнат за някакъв напредък в разследването. Убийството, подобно на предните по случая, бе извършено изключително професионално, на пръв поглед небрежно, но чисто и с финес. Жертвата беше трол, вече с побеляващи косми по ръцете и главата, с племенни татуировки на шаман и облечен в син шлифер, отчайващ пример за липса на естетически вкус. Беше проснат по гръб с изцъклени очи, а титановия диск още стърчеше от врата му. Личеше си изненадата в стойката и погледа. Сорин се надяваше никога да не разбере какво е да си вървиш спокойно и за части от секундата да мернеш свистящото острие, забиващо се в плътта ти. Самият той изпитваше неистов ужас от всякакви режещи инструменти, наследство от ранните му години в смесеното училище и пакостливия орк Мор Г’Тан, който с детска жестокост измъчваше съучениците си.
Докато допиваше третата си чаша кофеинова напитка, Кол разглеждаше записките си и се чудеше какво пропуска в цялата история. Тялото беше на Чин Стар, 73 годишен, висок 193 сантиметра при тегло от само 70 килограма, висш шаман и председател на ОСТКН (Организация за Съхраняване на Тролското Културно Наследство). Беше, или поне е бил, преди да му прережат трахеята и част от долните дялове на мозъка, в цветущо здраве за годините си. Имаше следи от генна операция на лявата лицева част от главата. Наистина беше доста неприятно. Тролите се бяха превърнали в изчезващ вид поради десетилетията на войни и преследване и се радваха на завидна подкрепа от обществото. Ако допреди век за убийство на трол можеха да ти дадат награда, то сега за подобно нещо се предвиждаше линч и кървава вендета спрямо семейството. Орките, които в исторически план се бяха изявявали като безскрупулни робовладелци, сега с революционен плам защитаваха правата на бившата си собственост. Да, със сигурност неразкрито убийство на висш тролски шаман щеше да стовари върху детективския отдел цялата журналистическа помия, която човек може да си представи. Не стига това, ами и оная мижитурка кмета, проклетия братовчед на Рофул щеше лично да се намеси в драмата, макар още да държеше в бюрото си наследствена трофейна тролска глава. “Не трябва да позволим изчезването на тролската култура”, това беше водещия мотив на голяма част от предизборните кампании и предаванията по телевизията. Нищо че вонящите зелени копеленца и сами се избиваха при междуплеменни вражди и с пристрастеността си към психотропни гъби.
Кол проведе непринуден разговор с една от колежките си, която в недалечното минало със сигурност е била затрупвана с неприлични предложения, но понастоящем имаше вид на завяхваща домакиня. Макар че трябваше да обсъдят престъплението, по него както стана известно всъщност нямаше какво толкова да се каже. Затова дискусията се насочи към децата, ергенския живот, атмосферните условия и скапания добив на желязо, който тровеше атмосферата на града, а същевременно беше отдавна забравена суровина при модерните производители. Разсеяно отговаряйки на някакъв въпрос, Кол обмисляше каква да е следващата му стъпка и едва забеляза приближаващия телевизионен екип. Чувстваше органическа непоносимост към журналистите и още по-голяма към бившето си гадже. Далеч не беше лесно да съжителства с жена, която всеки ден от професионалния им живот се намира от другата страна на бариерата, а още по-трудно беше да преглътне определения като “неудачник” и “сухар” от един регенерант. Уви, опитът му да се измъкне бе твърде неуспешен.

***

Лора с недоумение слушаше оплакванията на сто и шейсет годишната аристократка срещу нея. В един момент дори престана да ги слуша, зяпайки съсредоточено косматото минислонче, което беше провесило хобота си в скута на собственичката. На кой ли идиот му беше хрумнала подобна идея, да използва малкото останал генетичен материал от изчезналите гиганти, за да създаде подобна подигравка с природата. Сигурно на същия тип светила в науката, които се бяха постарали сприхавата богаташка да поживее почти двойно на полагаемото. Но ако медицината беше способна на чудеса, то генната архитектура си имаше граници и придаването на младежки черти на мумифицираното лице беше далеч отвъд този предел.
След като изслуша цялата тирада относно липсата на видим ефект и появата на гроздове от ракови образувания вследствие на операцията, Лора бе принудена да чуе с подробности какво да очаква да прочете за себе си в пресата и за какви обвинения да се подготви в съда. Крайно подтисната, тя напусна огромното и леко занемарено имение и докато се качваше в колата си, започна настойчиво да се опитва да се свърже с доставчика си. Не че по някакъв начин го обвиняваше за плачевните резултати от последната операция. Просто искаше да го предупреди, че и него го чака съдебен иск. Във всяка една подобна интервенция качествените консумативи се считаха за почти толкова важни, колкото планирането и синтезирането на генните карти и затова бе законово уредено отговорността да се поделя.

***
Хана Креел целенасочено полюшваше задните си части, докато изминаваше краткото разстояние от служебния бус на телевизионния екип до ограничителните холограми около местопрестъплението. Знаеше че дори и в този момент абсолютно всички мъже в района изпускат феромони през порите си. Мерките й бяха по каталог и това не беше метафора. Баркода в основата на кръста й и няколкото имплантирани чипа й напомняха ежедневно че е регенерант, човешко същество, отгледано изкуствено от синтетични клетки с цел да бъде използвана като момиче за удоволствия. Затова и реалните й години бяха дванайсет, а ускорения растеж за достигане на зрялост се компенсираше от по-бавните процеси на стареене. Мъжът, който я беше поръчал явно не се е отличавал с особено въображение и Хана, или известна тогава като РСУ 120659487235.64, беше израснала висока, стройна, с перфектни и доста пищни пропорции, както и задължителната руса коса, падаща на едри къдрици. Достигането й до длъжността на криминална репортерка се дължеше на поредица от случайни събития, започнали с погрешно включване на генна комбинация за висок интелектуален потенциал, взривяването на едно градинско барбекю, убило клиента й, компютърна грешка, която не беше стопирала развитието на ин витро ембриона и стартирането на програмата за интеграция в обществото на загубили статута си регенеранти.
Освен че беше известна с магнетичното си присъствие на екрана, Хана се славеше и като истински питбул в “разпитването” на криминалистите и често измъкваше информация, която самите те не бяха осмислили. Е, с бившия си любовник едва ли щеше да има особен успех, но пък винаги си заслужаваше да се позаяжда. Кол Сорин не беше от нахаканите мъжаги, които без да трепнат се изправят срещу нападателно настроена жена и обикновено се сконфузваше. Краткотрайната им връзка вместо да допринесе за изчезването на това притеснение, още повече задълбочаваше проблема. Заради това, че я беше изпуснал Кол, се превърна за дълго време в обект на подигравки от колегите си. В този случай опитите й да измъкне някаква информация докъде е стигнало разследването отново удариха на камък, но пък изнервения детектив с ярост подкара таратайката нанякъде, а доволната репортерка, смигвайки на някакъв стажант от полицията, се отдаде на издирване на по-отзивчиви служители на закона.

***

Денят на Лора Френ все повече заприличваше на кошмар. След като си загуби цял ден в консултации с адвокати и счетоводители, от крайната си нервност успя да унищожи две генни карти, върху които бе работила с месеци и накрая попадна в единственото задръстване от няколко години насам. Удоволствието от релакс-фитнеса също бе помрачено от групичка подрастващи светли елфи, които постоянно се мотаеха около нея и се пъчеха с новопридобитите си мускули, краткотрайни и неравномерно изградени. Шефът на фирмата, доставчик на консумативи продължаваше да е неоткриваем и накрая генната архитектка реши, че правилното решение на проблемите й е просто да се отдаде на успокояваща музика и чаша плодова бира в някой бар. Такива не липсваха в близост до апартамента й, но пък си заслужаваше да поизлезе из развлекателните улици около старата цитадела на джуджетата, приятно и денонощно пълно с хора място. Изборът й падна върху сравнително невзрачно, но доста тихо заведение. Някак си едрия барман-орк успя да я убеди, че твърдите алкохоли са далеч по-подходящо питие в моменти на униние и тя усилено се зае с дегустиране на асортимента на бара. Като изключим няколкото самотни пиячи и една двойка, оживено спореща в далечното сепаре, тя беше единствения клиент в сравнително ранния вечерен час. Блондинката всъщност й се стори доста позната, но понеже си тръгна след петнайсетина минути, Лора нямаше възможност да размишлява откъде, пък и далеч по-сериозни мисли измъчваха съзнанието й.

***

Кол Сорин загуби почти целия си ден в безплодно лутане из лабиринтите на настоящото разследване и трябваше да признае, че не бе напреднал и на милиметър дори спрямо момента, когато имаше само едно убийство. Нямаше абсолютно никаква връзка между жертвите, оръдието на престъплението беше широко разпространено и лесно за употреба, а свидетели или нямаше, или изглеждаха ненадеждни. Пък и не му бяха казали нищо, до което да не стигне и сам като извод. За капак на всичко Хана го беше замъкнала в някакъв долнопробен бар, където уж да изгладят отношенията си. Макар и разсеян в този момент, Кол беше детектив с опит и много бързо разбра истинската цел на срещата. Бившата му приятелка умело вмъкваше въпроси относно разследването, някъде там между глупостите колко добре изглеждал и безкрайните й истории за богати и влиятелни хора, които се опитвали да се възползват от произхода й и я третирали като боклук, който не заслужава да живее. Накрая Кол реши да сложи край на тази досада и просто й заяви че няма да чуе и думичка относно работата му, което доста я разгневи и репортерката напусна заведението почти в галоп.
Взимайки предвид натоварения ден и доста сносния вид на бара, Кол без колебание реши че едно по-силно питие няма да му навреди. Много скоро си намери и събеседник в лицето на добре изглеждаща черна елфка. Всъщност не беше водил толкова съдържателен и интересен разговор от години. В рамките на няколко часа той вече знаеше почти всичко за генната архитектура, сложните операции и възможните дефекти. Научи и за последната рекламация от някаква свръх стара богаташка, неуспешните опити да се свърже с доставчика си Мор Г’Тан, опасенията й че той ще избяга от отговорност и редица други подробности от живота й, докато накрая двамата бяха изпили такова количество алкохол, че Кол едвам успя да изпрати дамата до тях и да си хване такси. Смътно си помисли, че нещо в сградата му е доста познато. Също така разпозна и белият кабриолет, с който едвам не се сблъска по-рано през деня. Явно Лора живееше в квартал, където нямаше проблем да си оставиш колата паркирана на улицата.

***

Детектив Сорин се събуди с адско главоболие, срещу което огромното количество хапчета и индустриалните дози синтетичен кофеин май нямаха шанс да победят. Макар да не беше изпил толкова много, явно липсата на тренинг му се отрази негативно. След близо час съсредоточаване в поне една точка, той най-после успя да стане и да пристъпи към обмисляне на бъдещите си действия. Не беше си и мечтал отново да се срещне със старото си приятелче Мор Г’Тан, но в един момент оркът се оказа твърде любопитна личност. Жертвите до една се бяха подлагали на генни операции, а в повечето случаи бяха възниквали странични проблеми. С новопридобитите знания по този въпрос, Кол реши че си заслужава да се провери най-големия доставчик на консумативи за подобни интервенции. Още повече, официалната служба на Мор Г’Тан беше като висш некромант към оркската общност му даваше широки възможности за незаконна дейност.
Пътят до административната сграда в центъра беше доста кратък и не даде възможност на Кол за изграждане на пълна стратегия как точно да се държи. Инерцията му бе окончателно притъпена от огромните двуглави етини, стилно облечени, с черни очила и въоръжени до зъби. В охраната на главната врата компания им правеха два оркски питбула, порода прасета, известна със злия си нрав и остри бивни. След двучасово висене в чакалнята, в която, убеден бе, нарочно изключиха системата за регулиране на температурата, Кол най-после успя да се добере до стария си съученик. Некроманта се беше разположил удобно в антигравитационно кресло и подхвърляше небрежно някаква кост с неизвестен произход. Държеше се подигравателно, но пък твърдо отстояваше позицията на уважаващ законите бизнесмен и спонсор на служителите на закона. Този нямаше да се пропука лесно.
За щастие на Кол неловкия опит за разпит бе прекъснат от спешно съобщение по мобилната система за известяване. Съобщаваше се за убийство в богаташките квартали, някоя си Естел Вареан, аристократка на доста над сто години. Престъплението е идентично на тези, по които работеше. В този момент детективът сякаш излезе от някакъв транс. Без да каже нищо повече, той изскочи от приемната зала и се втурна към служебния телефон в колата, откъдето даде напътствия на отряда за бързо реагиране.

***

Лора Френ се събуди необичайно късно и с лек дисбаланс в походката. Никога не беше пила твърд алкохол, да не говорим да се напива, и затова се чувстваше изключително зле. С умора в гласа поръча на кухненския робот чаша натурален сок и излезе на терасата над малката градинка откъм вътрешната част на сградата. Точно тогава видя промъкваща се сянка между храстите, а няколко мига след това ръка в груба ръкавица притисна устата й. С ужас в очите тя наблюдаваше изникващите от всеки ъгъл въоръжени полицаи, покрити с титанови брони и каски.
Вече по-спокойна, черната елфка допиваше сока си и за пореден път приемаше извиненията на шефа на отряда и обяснението, че са искали да избегнат случаен вик, който да ги издаде пред опасната й съседка. Лора така и не разбра колко голямо трябва да е било унижението, на което е била подлагана красивата репортерка, че да избие всички тези хора. Толкова различни, но всеки един от тях се бе опитал да се възползва от регенерантното момиче. Поне за едно беше сигурна, Естел Вареан беше човек, който заслужаваше подобна участ.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=5732






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2943 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.