Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: За “черните овци” и “странните дървета” - интервю със Звезди Керемидчиев (статия) - Българска музика, Интервю, Рок
За “черните овци” и “странните дървета” - интервю със Звезди Керемидчиев

Автор: ildalina, вторник, 14 октомври 2003.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

На 27 септември легендарните “черни овци” Ахат направиха концерт в София, последен от турнето, което сложи венец на голямото им завръщане на българската рок сцена. Трябва да призная, че този концерт беше една сбъдната мечта за мен. Вярвам, че много хора са се чувствали по същия начин, особено тези, които са израстнали с “Черната Овца”, “Дървото”, “Земя на Слепци”, “Монолог”, но не са имали шанс да присъстват на истински Ахатски концерт.


Тези, които по една или друга причина не влезнаха в зала “Христо Ботев”, би трябвало сега да съжаляват. Ахат забиха с пълната си мощ и всеки един от тях се раздаде на 100% за публиката. А публиката, макар на брой не колкото на концерт на Азис, отвърна с такъв енергиен заряд, че можеше да помести залата.

Първоначално имах намерение с тази статия да разкажа подробно какво точно се случи през онази историческа съботна вечер, но реших, че е безмислено. Наистина не ме бива колкото Алеко Константинов, който уж нямаше думи да опише достойно Ниагарския водопад.


За щастие тук на помощ се притече Вики, която направи нещо невероятно – успя да уреди за списанието интервю със самия Звезди. И един хубав следобед, малко повече от седмица след концерта, двете вече отивахме към едно кафене, за да се срещнем с него. Няма да крия колко бяхме притеснени. Като се има предвид опита ни, можеше хубавичко да се изложим. Но страхове ни се изпариха още през първите минути от интервюто. Пред нас стоеше един човек, който наистина имаше желание да говори с нас, който беше толкова естествен и добронамерен, че нямаше как да продължим да се притесняваме.

Разговорът ни продължи около 45 минути. Отказахме се да го редактираме повече от най-необходимото. Решихме, че ще го оцените повече, ако ви представим текста във възможно най-пълен вид. Не се изненадвайте, че някои от отговорите са толкова дълги – оказа се, че Звезди наистина обича да разговаря с хората.

Накрая искам да благодаря на тези, без които всичко това нямаше да е възможно – Вики, без която нямаше да има интервю и Гергана, без която нямаше да можем да го запишем.

Разбира се най-големите благодарности са за Звезди, който не се поколеба да отдели от времето си за скромното ни списание.

Дано резултатът ви хареса.
Цветелина



Лина: Нека започнем с въпрос за турнето. Как мина според вас? С какви чувства останахте от него?

Звезди: Със смесени чувства сме от турнето, но преди всичко сме безкрайно щастливи от това, което направихме, защото един вид върнахме вярата на хората, че в България има такава музика и че тези, които я правят, са все още живи. И ни повярваха, че сме тук и това, което сме правили тогава, сега го правим дори още по-добре.

- От къде идват смесените чувства?

- От това, че малко са останали хората, които харесват тази музика. Това нашето е чалга държава. Малко са тези, които са с различен вкус и се опитват да правят нещо, което всъщност навремето беше традиция в България. България наистина има традиции по отношение на твърдата музика.


- А сега се закриват радиа, предавания се свалят от ефир, рок клубовете изчезват….

- Да, защото, видиш ли, няма кой да слуша рок, което е пълна глупост! Рок музиката, като всяка друга музика, е точно като този малък касетофон, с който ти ме записваш. Ако ти го предлагаш, ще се намери кой да го купи. Ако не го предлагаш обаче, никой няма да дойде у вас и да каже : “Чух, че имаш хубав касетофон и искам да го купя."

Истина е, че продуцирането на един фолк или поп изпълнител е много по-лесно, защото там не трябват група, зала за репетиция, часове за звукозапис. Някой записва 10 мелодийки на компютър, изпяват се за нула време и това е цялата история. Докато в една рок група има толкова повече неща. Трудно е, много е трудно, но това не значи, че не е постижимо.

- В този ред на мисли, как виждаш българската рок/метъл сцена?

- Такава почти няма, ако трябва да бъдем честни. Аз го казвам със скръб на сърцето. И наистина умирам от кеф, когато видя някоя млада банда, която се е засилила да прави различна музика от тази на Д2 и ТЕ например. Д2 и ТЕ са супер-групи за това, което правят. Въпросът е, че не всички трябва да са като тях. Жалко е, че има само един рок клуб в София, където можеш да чуеш собствена музика. А интересът към рок музиката в световен мащаб расте с всеки изминал ден! Вярно, че ние винаги сме били в периферията и може би чак догодина ще се усети и при нас полъхът на това, че рокът се превръща в доминираща музика. По света продажбите на твърдата музика са нарастнали с 20% за сметка на всички останали стилове, което единствено ме прави щастлив. За съжаление тук не е така, но се надяваме, че с това турне на Ахат поразбудихме духовете и че вдъхнахме на хората вяра, че тук все още има хора, които искат да правят твърда музика. А на който може и който заслужава, ние ще гледаме да помогнем.

- Каква беше разликата между това турне и предишните?

- Сега беше много по-лесно, много по-спокойно, защото имаме възможности, финанси. Навремето си беше къртовски труд. Сега всичко беше песен, радост. Отиваш, огромна сцена те чака вече готова, включваш си китарата, правиш саундчек, отиваш си в хотела, който е 4 звезди, лягаш, завиваш се с халатчето, след като излезеш от банята. Концертът свършва, отиваш в ресторанта, където вече са приготвили масата и всички сервитьори те чакат строени. Едно време беше така: като свърши концертът, някой на бегом се изстрелва и поръчва 20 кебапчета, ако може, 20 филии хляб, ако не е затворен ресторантът, за да можем да хапнем нещо. Пътуваш като луд в един соц автомобил, който повече от 80км/ч не вдига. Преходите между градовете бяха размазващи. От тази гледна точка нещата бяха много по-добри от колкото преди.

- А тръпката? Същата ли беше?

- Тръпката, специално за нас, тя си е там, тя е една и съща. Разлика няма. Напротив, сега се чувстваме много по-добре – някак по улегнали, по-уверени. Всичко като ти е направено, като не се притесняваш за нищо, свириш с удоволствие, хората ти се радват и ти им се радваш…

- Относно публиката? Някакви различия от преди и сега?

- Публиката, когато се кефи, се кефи по един и същи начин, но тогава беше повече.

- Аз бях изненадана да видя толкова малко хора в зала “Христо Ботев”.

- Ние знаехме, че ще бъдат толкова и точно за това направихме там концерта. А се оказа, че е имало хора, които не са знаели, че ще има концерт на Ахат. Но концертът за промоцията на американския албум ще бъде на друго място, в Зала 1, и тогава се надяваме да има хора от цяла България. Колкото и велика група да сме, хората са ни позабравили и само die-hard феновете са тези, които са били на концертите. Не са обаче само те хората, които обичат да слушат рок и ние трябва да им припомним, че сме живи и че сме тук.

- Преиздаването на “Походът” колко нови фенове спечели?

- Като че ли доста! Трябваше да преиздадем този албум, защото хората навсякъде разпитваха за него и явно той се превърна в класически за българската музика. Преиздадохме го, за да покажем, че навремето ние правихме нещата така. Въпреки че албумът звучи наистина архивно. Както ако сега си пуснеш албум на Deep Purple от 70 и 84 година, разликата в звука е огромна. А това беше 89 година, “Балкантон” – 12 канала, това е!

- Няколко думи за членовете на Ахат?

- Даниел Ризов в момента е стожерът на цялата индустрия Ахат. Той е човекът, който финансира абсолютно всичко. Една от фирмите, на които той е представител в България, спонсорира турнето на Ахат. Юрий Коцев, барабанистът на Ахат, се занимава с фармацевтика и търговия с антибиотици. Антоан Хадад е добре известен на всички, които се занимават с музика и са гледали концерт на която и да е западна банда в България. Той е човекът, който стои зад добрия звук в България. Антоний Георгиев стои в дъното на почти всички български групи. Говорим за Сленг, Монолит, Контрол и т.н. С всички е свирил. Аз съм ясен. Аз се занимавам с пеене.

- А като личности? Как би ги описал?

- Даниел Ризов е майтапчията и веселякът, с прекрасно чувство за хумор. Редовно си избира някой от групата за деня или за седмицата и го прави луд. Сериозен човек, когато става дума за работа и много благороден. Антоан Хадад - винаги реалист, във всяко едно отношение и за всяко нещо, с което се заеме. А става ли дума за пари, положението е страшно – той е много точен, ясно му е кое колко струва… Антоний Георгиев винаги е много разсъдлив. Той донякъде е песимистът в групата. Винаги трябва да има един такъв, зашото ние сме на черешата постоянно. Той е човекът, който ни държи за краката от време на време. Не казахме нищо за Божидар Главев! Той е човек, който навремето беше адски странен. Оказа се, че през всичките тези години, които бяхме заедно, с всичките радости и тревоги, страхове,които сме преживели заедно, никой от нас не го е познавал наистина. Решението да се отдаде на християнската религия за нас беше като гръм от ясно небе.

- А той зарадва ли се на завръщането на Ахат?

- Много! Беше адски щастлив. Ние му ходихме на гости в Горица, Бургаско, където той си има една малка църквичка и една малка къщичка, където живее със съпругата си, която му е дясната ръка. Много е отслабнал, но иначе понякога проговаря по същия начин, както навремето, пак с майтапи и всичко останало. Но определено той също е много сериозен човек и като прави нещо, го прави на 100%. Навремето това беше музиката, сега е религията. Беше странен за всички ни и такъв си остана.

- Какво спечели и какво загуби група Ахат от това, че е българска?

- Спечели славата на класика в българската музика, наред с Щурците, Сигнал… И най-добрите години от живота ни са прекарани заедно като действаща група. А иначе загубихме няколко стотици милиони долара например. (Смях) Само това, нищо друго.

- Можем ли да очакваме нов албум на Ахат освен “Made in USA”? Имате ли нов материал?

- Доколкото знам, има много време до тогава. Знам, че аз имам един 4-канален магнетофон вкъщи, на който всеки ден записвам по нещо. Имам неща, които са почти готови. Тонто има също материал, върху който работи. Разбрали сме се, че няма да бързаме и да седнем да пишем и работим върху нов албум. Песните ще ги правим една след друга. Някой има идея, сядаме, разработваме я, ако ни хареса, я довършваме. Няма да е като американския албум – казахме си, че правим албум, седнахме и 6 месеца с това се занимавахме. Не за друго, а защото писане на музика по този начин адски много задължава. Трябва да си в час постоянно, да репетираш нон-стоп, да си в студиото нон-стоп. Ние нямаме тази физическа възможност, защото както обясних преди малко, колегите са бизнесмени освен, че са метали.

- Разкажи ни за клипа на “Дървото”.

- Оказа се, че “Дървото” е песен, която хората харесват наистина много. Нещо като неписан сингъл. Навремето най-големият ни хит беше “Черната Овца” и от там нататък ние всъщност не знаехме коя друга песен хората харесват толкова много. А се оказа, че “Дървото” е любимо парче. И когато представиха на Денис идеята за клипа, я обсъдихме и в крайна сметка решихме, че това ще бъде, така да се каже, първият клип от този албум.

- Нещо интересно по време на заснемането?

- Случките в гората бяха доста интересни – как аз трябваше да се превърна и да изглеждам като горския дух. Направиха ми косата на фитили. Като ми казаха, че ще ми правят нещо такова, аз доста се учудих и им казах, че не желая да си стрижа косата след това. Успокоиха ме, че няма да е необходимо. Фризьорът ми каза, че ако искам после да остана така, мога да не се къпя още 2-3 дена, да спя върху косата си и край. Аз нямах такова желание, въпреки че се харесвах, бях различен. Веднъж като бях в бензиностанцията до нас, питах жената зад щанда дали ме харесва така. Тя седя дълго и ме гледа. После ми каза: “Преди май ми харесвахте повече.” Реших да не притеснявам хората.


- Наскоро влязох в сайта ви и видях, че има фен-клуб на Ахат. Какво можеш да ни кажеш за него?

- Имаме си и много картотекирани членове вече. Хората във фен-клуба на Ахат ще бъдат първи до всяко нещо, което прави групата – запис, видео... На концерти ще са привилегировани по отношение на намиране на билети, на цени, на мърчъндайзинг. До сега никога не съм бил в група с такъв фен-клуб, но всичко, което по принцип предлага един фен-клуб, ще го предлага и нашият. И най-важното, когато отидем някъде и там има 30 души от фен-клуба, след като свърши концертът, ние ще се видим първо с тях. И те няма да дойдат само за по един подпис, а ще седнем и ще си поговорим. За нас е важно мнението на феновете и се надяваме да го разберем чрез хората в този фен-клуб.

- Какво става с Аналгин?

- Аналгин в момента е на трупчета. Преди да започнем ахатските офанзиви, нашият басист напусна, а той беше другият двигател в групата. Аз и Ивчо сме основатели на групата, защото той беше първият човек, който ми каза, още докато беше барабанист на Елит, че ако реша да правя група, той иска да участва. С него говорихме, че всяко нещо след това ще е кръпка, освен ако не дойде някой като Патето или по-добър. По-добър не като музикант, а като човек, който генерира идеи, има поглед върху музиката. Хубавото на тази група беше, че се бяхме събрали точните хора за музиката, която правехме. Но на този етап, група Аналгин не съществува, но няма да лъжа, че ако не съм аз, няма да я има тази група. Фактически аз поставих началото. Вярно, че музиката за втория албум беше въз основа на работата на четиримата заедно, въпреки че аз и Патето бяхме тези, които даваха основно идеите за албума. Но нали знаеш, на един синджир като му скъсаш една от брънките, той или се къса, или като го направиш вече не е така дълъг.

- А какво ти даде Аналгин лично на теб?

- Може би това, че аз фактически узрях за себе си и за твърдата музика, която искам да правя. Аз не знаех, че така ще се развият нещата в Аналгин, докато един ден, когато не бях на репетиция, останалите трима бяха направили нещо – това, което се превърна след това в “Дето е текло”. Когато свърши следващата репетиция, те ми казаха, че са приготвили един риф. Чух го и ги попитах: “Ама вие така ли искате да свирим?” . Те къде с надежда, къде със страх ми отговориха: “Ами да, ние си падаме по това.” И аз имах подобни идеи вкъщи, така че им казах да почваме. И тогава правихме песни за по два дни – с такъв ентусиазъм работихме. Но аз открих, че аз всъщност обичам по-твърда музика и че обичам да я правя така.

- Какво слушаш напоследък?

- В момента слушам най-вече 2 неща. Последните два албума на Nevermore. Последният не ми хареса колкото “Dead Heart in a Dead World”, защото, според мен, не е продуциран както трябва и малко са се надсвирили този път. Това е лично мое мнение. И другото нещо, което слушам е последния албум на Disturbed. Харесвам и Tool. Това са неща, които ме кефят, но по принцип избягвам да слушам по-нови неща. Но иначе в къщи винаги имам групи като Iron Maiden, Judas Priest, Ozzy…

- Имаш ли музика за различни настроения?

- Не. Имам музика за по задушевна атмосфера – по-лека музика, но това е например по-кабаретно звучащ джаз или фънк. Но най-добре е да си пуснеш някое радио, за което знаеш, че в този час пускат любимата ти музика.

- Според теб съществува ли в момента някоя млада, ъндърграунд група, която скоро може да стане следващата Ахат?

- Мисля, че в момента няма такова нещо. Защото хората се събират да правят музика заради стила, който харесват, а не заради самата музика. Има огромна разлика между любовта към музиката и любовта към определения стил. А те не се събират, за да генерират идеи и да колаборират помежду си, а за да свирят като някого. Като че ли няма банди със свежи идеи. Винаги съм казвал и продължавам да казвам, че когато се събрахме с Ахат, 6 или 8 месеца репетирахме в едно мазе, с цел да се научим да свирим групово, по-възможно най-добрия начин и другата идея беше, като излезем пред хора, така да ударим, както никой друг не е свирил. Все пак има млади банди, които ми харесват, но такава група като Ахат в скоро време не очаквам.

- Как и кога прослуша рок?

- От малък слушам подобна музика. По принцип съм човек, който се вълнува от музиката. Не я слушам, защото е модерно. За това казвам, че музиката може да е всякаква, тя развълнува ли ме, аз я слушам. Било то фънк, било то джаз и каквото и да било друго. Явно не слушам други стилове, защото не ме вълнуват толкова много. Но по принцип първото нещо, което чух сериозно, беше Black Sabbath – първия или втория албум. Спомням си, че адски много ме впечатли гласът на Ozzy – звучеше като тенекия, сякаш пее робот, а и рифовете… Изобщо звукът на Black Sabbath ме съсипа тогава. Това е било някъде 74-75 година. Не бих казал, че тогава съм решил, че повече няма да слушам друга музика, но страшно ме впечатли. И 2-3 дена след това един приятел донесе Made in Japan на Deep Purple и това фактически беше началото. Това бяха работи, които тогава в България никой не беше правил. Тогава имаше само българска и руска естрада – наистина едни добри песни за онова време, но само толкова. Аз си спомням с какъв трепет си купих първия албум на Щурците, защото беше българска група, която не звучи като Лили Иванова – използва китари, има соло, брейкове и т.н. Но както казах музиката винаги ме е вълнувала. Леля ми ми е разказвала един случай, който аз не помня. Тя живее в Ямбол и там съседът от другата страна на дувара е свирил на цигулка. Един ден съм отишъл, сложил съм си една тухла, качил съм се на нея и съм се хванал отгоре на оградата, за да видя човека, който свири. След като едно дете на тази възраст е направило това, значи е заради самата музика. След това си спомням, че където и да отидех с родителите си на ресторант, аз изобщо не сядах на масата. Отивах при оркестъра и си седях там докато си тръгнехме, за да гледам китари, микрофони, барабани… За първи път се качих на сцена като бях 7-8 годишен. В ресторанта в Нови Искър, там където живеехме навремето. Седнах при оркестъра, поговорихме си и те ме попитаха дали искам да изпея две песни и аз се съгласих. Изпях две песни и после дойде келнера и ми донесе пет лева на една табличка с послание: ”На малкия талант, да си купи шоколад.” На мен не ми пукаше от никой тогава, защото бях уверен в себе си и това ми е останало и до днес. Малко се притеснявам от това, какво ще направя, аз се притеснявам как другите ще се представят, чува ли се всичко, имаме ли проблем със звука. Не се притеснявам за себе си, освен ако видимо имам някакъв проблем, например с гласа, което се дължи на настинка, претоварване.

- Как всъщност поддържаш гласа си?

- Един глас по принцип се поддържа с пеене. Аз бях допуснал огромна грешка – месеци наред не си бях отварял устата – така се случи в един период от време, когато бях в Америка. Това ми коства много време, мъка и труд, докато влезна в час. При мен разковничето да пея добре е да пея постоянно. Иначе спрях да пуша. Все пак догодина ще стана на 40 години и съм пушил 20. Ако искам да пея още поне 10 години, трябва да полагам някаква грижа. Но не се придържам към някаква специална диета, както правят някои – не пият това, не пият онова…

- Пият яйца преди концерт, не говорят…

- Мълчанието е полезно след концерт, което аз никога не правя. Защото не може да свърши концертът и да дойдат децата, а аз да млъкна като риба. Но по принцип е адски вредно след пеене да говориш.

- Опиши себе си с няколко думи.

- Дълга черна коса, обича да носи черни дрехи, с малко наднормено тегло, с което се чувства много добре, слуша метъл, кара черна кола, обича да разговаря с хората, обича да готви, съответно и да хапва. Понякога малко несериозен спрямо себе си, което го дразни, ама хората казват, че това е природа и не можеш да вървиш срещу природата.

- Каква е в момента нуждата на обществото ни от “черни овци” и “странни дървета”?

- Тях ги има, тези хора. Има нужда от някой, който да драсне клечката. Иначе, където има неправда и несигурност, винаги има такива хора. Лошото е, че в днешно време повечето вървят с течението, много не им пука. Омръзна им от политици, омръзна им да ги лъжат, стават апатични. Зле е, когато обществото стане апатично към управляващите си. Задънената улица е най-страшното. По-добре да има гражданска война или нещо такова, което да изреже този рак, от който боледува нашата малка държавица. Такива хора винаги има, но нали знаеш – “един покрит с пръст очаква своя час”. Младите хора са тези, които са “странните дървета” и “черните овци”. Но на мен ми е адски тъжно за тези хора, защото те не живеят пълноценен живот, такъв какъвто би трябвало да живеят. Колкото и странно да беше тогава, колкото и социалистически да живеехме, мисля, че ние имахме по-добро детство и по-добра младост от тези, които имате вие. Въпреки, че вие можете да излезете и да вдигнете лозунг срещу някого – това беше забранено едно време – но душевната свобода не е единственото нещо, което е необходимо на човек, за да живее.

- Какви книги четеш?

- По принцип чета повече списания. Но иначе обичам фантастика, харесвам Стивън Кинг. Обичам книги, които не са свързани с действителността. Ще бъда откровен – предпочитам да гледам филми. Другото ми хоби освен това да готвя е да гледам филми. Ако един филм страшно много ми хареса и някой ми каже, че книгата е дори по-хубава, тогава я прочитам. А понякога е точно обратното. Например “Сърца в Атлантида” на Стивън Кинг. Прочетох книгата на един дъх. Не е от най-добрите му, но страшно много ми хареса. Обаче казаха, че филмът няма нищо общо с книгата и няма и да го гледам. Иначе чета музикални списания. И гледам много телевизия – новини например. Много обичам да гледам Discovery, Cartoon Network, Turner Classics… Чета, когато тръгнем на път, когато няма какво да правя, но то вече дори в колата на Денис има телевизор. Преди всеки тръгваше с по две книги и до края на турнето минаваха през ръцете на всички. Но тогава имаше много време за губене – докато стане сцената и ако хотелът е скапан, отиваш някъде и сядаш да четеш, какво друго да правиш.

- Какво очакваш от бъдещето?

- Искам за в бъдеще да се пробваме с Ахат да прескочим границата – този път възможно най-успешия начин. Да изнесем продукта навън, ако е възможно, защото тук е ясно – ние повече от това не можем да постигнем, но онова си е предизвикателство. Да даде Господ, да постигнем това, което искам, хората ще обърнат поглед насам. Тогава може би онези тъпаци, които се опитват да ни управляват, ще видят, че културата на този народ е важна. Когато отвън започнат да търсят таланти, това довежда до някакви инвестиции, може и да променят закона за спонсорството, което е толкова важно. Когато имаме успели хора навън, това повдига самочувствието ни и започваме да мислим по друг начин. Вече можем да се обърнем към тези, които ни управляват и да им държим сметка за това, какво правят те за нас. А българинът е с толкова подтиснато национално самочувствие. Видях навсякъде по концертите, как е достатъчно да развееш един български флаг и публиката полудява. Ние си обичаме страната. Въпросът е, че тези, от които зависи това, трябва да направят това прекрасно кътче земя, едно чудесно място за живеене.

- Какво мислиш за българските награди за музика? За каква награда мечтаеш?

- Мисля, че нямат нищо общо с това, което трябва да са. Не можеш да наградиш някого, че му въртят песните по радиото. Защо му я въртят? Защото е във формата на това радио. А радиата в България са основно с два формата - чалга и поп/денс. Аз бях против да се качва, която и да е песен на Ахат в “Българският ТОП 100”, защото той не е обективен за мен. Няма награди тук. Аз винаги казвам, че ако има класация, свързана с рок музиката, това е предизвикателство – да се състезаваш с другите, но ти никога не се състезаваш с публиката. За мен наградата е да виждаш развълнувани лица пред себе си, по възможност повече. Понякога ми се струва, че прекалявам с това, че благодаря толкова много на публиката, но наистина концертите се получават заради тези, които са дошли. А те идват заради Ахат, заради това, което сме направили през годините и заради това, което не са виждали отдавна или за което само са чували. Тези хора са най-голямата награда. Нищо друго няма значение, ама абсолютно нищо!

Интервюто проведоха Цветелина Костова и Виктория Йонова, 07.10.2003

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=834






Допадна ли ви този материал? (3) (0) 8416 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (13) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.