Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Тур Хейердал (1914–2002) (статия) - Биография, Изследователи, Мореплаване, Открития
Тур Хейердал (1914–2002)

Автор: Александър Арсов, неделя, 15 юли 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

„Граници? Никога не съм виждал такива, но съм чувал, че съществували в умовете на повечето хора”

Често си мисля за съвременното общество, в което технологията се развива с главоломни темпове, а информацията започва да измества Бог от съзнанието на все повече хора. Питам се... докъде ще ни доведе това? Несъмнено телефонът и калкулаторът са велики изобретения, променили човечеството завинаги, но накъде водят техните днешни превъплъщения – мобилният телефон и компютърът? Машините, особено компютрите, не е необходимо да правят бунтове и да ни превземат в стил „Терминатор 2” или „Матрицата”, защото ние сами, доброволно, се поробваме. Аз май малко се отнесох. За какво щях да пиша? А, да! Тур Хейердал!

Искам да ви разкажа за този човек по няколко причини. Първо, той събуди в мен огромен интерес към морето и най-вече към нашия предшественик – Древния човек. Този интерес бързо се превърна във възхищение и ме убеди, че морето свързва, а не разделя хората, че Древният човек не е бил недодялан дивак, а велик изследовател, по-всяка вероятност далеч по-безкористен от много други след него. Второ, той е един от хората, на които искрено се възхищавам. Малцина са имали щастието да прекарат толкова голяма част от живота си в пътешествия из най-екзотичните места по света, а още по-малко са имали куража да изказват теории, противоречащи на цялата научна общественост и да ги доказват на практика с дръзки експерименти. Сигурно ви се струва глупаво да се възхищаваш на някого, когото въобще не познаваш. Може и така да е. Трето и последно, Тур Хейердал е един от най-увлекателните писатели, които някога съм чел. Неговите книги открай време разпалват романтичното ми въображение към далечни пътешествия и непознати земи. Не мога да си представя по-блестяща комбинация от научни сведения, завладяващ приключенски разказ и лирични отклонения, граничещи с поезия. Да се излегна на дивана с книга на Хейердал в ръка винаги е било истинско откровение за мен. И все така си задавам въпроса „Накъде вървим от Древността насам – нагоре или надолу?”. И все така не мога да си отговоря.

Затова реших да ви разкажа за безкрайния низ от експедиции, който представлява животът на този човек, като прибавя към това неговите научни теории (накратко!) и собствените си впечатления от книгите му. Ако успея поне за малко да ви пренеса във времето и пространството и да ви накарам да почувствате света на Древния човек, значи ще съм постигнал повече, отколкото съм се надявал.

По призвание гражданин на света, по рождение Тур (или Тор, понякога, макар и рядко, можете да го срещнете и така) Хейердал е норвежец дошъл на бял свят в градчето Ларвик на 6 октомври 1914 г. Като дете се увличал по всичко свързано с дивата природа и мечтаел да стане изследовател. По-късно изучавал зоология и география в университета в Осло. Още по време на следването си живо се интересувал от полинезийска история и култура, като имал привилегията да ползва най-голямата частна колекция от книги за Полинезия в света – тази на Бярне Крьопелиен, заможен търговец на вина от Осло. Познанството с този човек било от решаващо значение за живота и кариерата на Хейердал по-нататък. По време на Първата Световна война Крьопелиен обикалял Полинезия, включително и Таити, където дори се сгодил за една от дъщерите на вожда със звучното име Терииероо. Върнал се в Норвегия през 1917 г., когато Испанският грип минал през Таити и отнесъл половината му население, включително и годеницата му.

След седем семестъра следване, Хейердал изготвил проект, който имал за цел да изследва разпространението на животинските видове в отдалечените райони на тихоокеанските островни групи. Той бил одобрен от неговите професори по зоология и от баща му, който го финансирал. Така първата крачка към сбъдването на мечтата му била направена. На Коледа през 1936 г. Тур се оженил за Лив, студентка по социология в университета и достатъчно луда глава, за да го последва в една дива авантюра. Още на следващия ден двамата поели на дълъг път, който в крайна сметка ги отвел до перлата на Полинезия – Таити. Там прекарали един чудесен месец при вожда Терииероо, който, благодарение на препоръките на Крьопелиен, ги приел като стари приятели и дори ги осиновил като дал на Хейердал туземното име “Тераи Матеата Мане”, а на Лив – “Тераи Матеата Вахине”. След това дошло време за истинското приключение и “господин и госпожа Синьо Небе” заминали за Маркизките острови – една от най-изолираните и слабо населени островни групи в Полинезия.


Приключенията им са описани в книгата Pе Jakt efter Paradiset, която излиза от печат през 1938 г. в Норвегия, но, поради избухването на Втората Световна война малко по-късно, не се превежда на друг език освен норвежки и бива напълно забравена. Повече от 35 години по-късно, през 1974 г., Тур Хейердал, вече прочут изследовател и писател, я преработва основно и така се ражда Fatu-Hiva – Back to Nature („Фату Хива – назад към природата”) – великолепно описание на едно необикновено приключение.

Тур и Лив пристигнали на Маркизките острови в началото на 1937 г. и прекарали на тях около осем месеца, като първоначално се установили на остров Фату Хива. Официално имали научна задача – да изследват как са се разпространили животинските видове между тихоокеанските острови. В действителност, обаче, целта им била да избягат от цивилизацията и технологиите на ХХ в., да се върнат към природата, от която съвременният човек все повече се опитвал да се отдалечи. Искали да намерят Рая в едно пълно сливане с нея. През целия си престой те водели възможно най-примитивния начин на живот – живеели в бамбукови колиби и пещери, хранели се с планински банани (феи), папая, захарна тръстика и каквото още можела да им предложи джунглата, дрехите им се състояли от едно парче плат увито около тялото (пареу)... ако въобще носели нещо. В една много хубава песен се казваше, че Раят бил място на Земята. Може и така да е, но за Тур и Лив той определено не бил на Маркизките острови. Те се сблъскали с множество трудности – малобройно, но често враждебно местно население, болести като чума или елефантиазис (слонска болест), несметни пълчища комари и мравки – които ги накарали да се преселят на съседния остров Хива Оа, при което за малко не загинали в бурния океан и крайна сметка да се завърнат към цивилизацията, ако не с желание, то поне с известно облекчение. Въпреки това, не липсвали красиви моменти на благодатно сливане с природата и особено колоритни образи, като например “религиозните водачи” – местния протестантски пастор Пакеекее и живеещият от 33 години на Маркизките острови католически мисионер Патер Викторин, “контрабандистът” Вили, благодарение на когото Хейердал се сдобил с дърворезба върху приклад дело на самия Пол Гоген, стария Теи Тетуа – сам незнаещ годините си, надживял 12 съпруги и един от малкото все още живи туземци, за които се знаело, че на младини е участвал в канибалски ритуали или гущера Гарибалдус, който живеел „на тавана” в бамбуковата им колиба. Самият Хейердал изглежда изключително колоритно на една снимка със старинна полинезийска корона и сам се пита дали не е бил първия хипи. На мен лично ми прилича на „Горският цар” на Шуберт, но това е друга история.

За Хейердал това „връщане към природата” било съдбоносно. Интересът му към зоологията, който започнал да отслабва още по време на годините в университета, окончателно отстъпил място на етнографията и антропологията, които се превърнали в негова страст за цял живот. На Маркизките острови младият учен открил останки от древна култура. Поразителните сходства между статуите в долината Пуамау на остров Хива Оа и тези в Сан Агустин, Северните Анди, за първи път породили у него мисли за презокеански контакти между Южна Америка и Полинезия в предколумбови времена, които по-късно щели да разтърсят света на науката. За това несъмнено повлияли и разказите на стария Теи Тетуа за древни легенди, според които Тики е бил легендарен полинезийски бог и главатар, който е довел дедите му на тези острови от далечна земя отвъд океана. Тики бил син на Слънцето.

След завръщането си в Норвегия той започнал старателно да изучава всички теории по отношение на една от най-големите загадки в историята на човечеството – как е била заселена Полинезия? Как са достигнали хората до последната девствена земя на планетата? Той винаги е смятал, че белият човек, европееца, под формата на испански, британски ли холандски мореплавател, съвсем незаслужено се нарича откривател на редица тихоокеански острови, които са били населени много преди Христофор Колумб да види бял свят: „Не съм видял европеец да е открил нещо друго освен Европа”.

На картата с името „Полинезия” (от гр. – „много острови”) е означен триъгълника между Хавайските острови на север, Нова Зеландия на юг и Великденския остров на изток. Макар и до голяма степен условни, тези граници са едно много полезно разделение. Тук е мястото да ви кажа, че западната граница на Полинезия съвсем не е такава хубава права линия, а е и доста спорна. Обикновено островите Фиджи се приемат за “преходна зона” между Полинезия и съседна Меланезия (от гр. – “черни острови”, поради преобладаващото черно население на тях). Не бива да забравяме, обаче, че зад „безобидните” разстояния на картата в действителност се крият огромни водни пространства със свои собствени закони – течения и ветрове. Именно те навеждат Хейердал на идеята, че Полинезия може би е заселена от изток, от Америка, а не както се приемало тогава – от Югоизточна Азия, т. е. от запад. Той публикувал теорията си за първи път още през 1941 г. ("Did Polynesian Culture Originate in America?", International Science, New York) докато работел в университета във Виктория, Британска Колумбия, но проклетата война го принудила да прекъсне работата си и да се върне в Норвегия, където постъпил в Норвежката народна армия като парашутист, преминал школа за радиотелеграфисти и накрая се озовал във Финмарк, където “докато слънчевият бог отсъстваше, господстваше военният бог на техниката”.

Втората Световна война свършила, но друга започнала – тази на етнолозите и антрополозите срещу теорията на Хейердал, според която Полинезия е била заселена на две вълни, и двете дошли от Америка. Първата е била от Перу през Великденския остров и е била осъществена с балсови салове. Няколко века по-късно тя е била последвана от втора, осъществена от друг народ, който с двойни канута е преплавал разстоянието от Британска Колумбия до Хаваите. Хейердал се основавал на редица солидни според него сходства в културите от двете страни на Пасифика, но най-вече на законите на океана и на вярата си в Древния човек. Смятал тогавашната теория, че полинезийците са потомци на неизвестен народ от Югоизточна Азия, преплавал с канута хиляди километри срещу ветровете и теченията, за несериозна. Според него е било възможно част от полинезийците да са дошли от Югоизточна Азия, но като първо са достигнали до Америка през Северния Пасифик по законите на океана и после са поели на запад – още по-невероятно звучащо твърдение за ограничените люде от света на науката. Основното възражение срещу него от страна на научните среди била догмата, че плавателни съдове от древна Америка не са могли да преодолеят огромния Тихи океан. Жестоките критики, обаче, не само не го обезкуражили, но и го амбицирали да докаже теорията си на практика.

През 1947 г. Тур Хейердал решил да прекоси Тихия океан на балсов сал, максимално точно копие на плавателните съдове от древна Америка. „Корпусът” се състоял от девет балсови трупи с дължина от 10 до 14 метра и диаметър 60 см, които се държали заедно „на магия” – с конопени въжета. Мачтата, във формата на буквата „А”, била направена от мангрово дърво. „Каютите” представлявали всъщност една сламена колиба с дължина 4,25 м, ширина – 2,4 м и височина около метър и половина. „Ветрилното стъкмяване” пък се състояло от едно ветрило с размери 4,6 на 5,5 м, изплетено от бамбук. В цялата конструкция не бил използван нито един метален елемент, нито един гвоздей дори. Естествено, обявявили го за луд. Дори хората, които го подкрепяли и вярвали в теорията му за преселението на древните народи, се опитвали да го разубедят от това безумие.

Името на този великолепен „ветроход” било „Кон-Тики”, чийто образ бил изрисуван и на ветрилото. Но кой е Кон-Тики? В митологията на инките той е едно от най-важните божества – богът на Слънцето. На езика кечуа инките го наричат Виракоча, което в превод означава „морска пяна”, а негови по стари имена са Кон-Тики или Ила-Тики – съответно Слънце-Тики и Огън-Тики. Според легендите на инките, разказани на испанците при първите им срещи с тях, в древни времена земите им са били владени от загадъчен народ, който оставил след себе си монументалните каменни строежи край езерото Титиката. Тези хора били мъдри и миролюбиви учители и физически съвсем не приличали на индианците – имали бяла кожа, бради и червеникави, дори руси коси. Кон-Тики бил техният крал-слънце и върховен жрец. Легендата разказва, че той бил нападнат от главатаря Кари, който дошъл от долината Кокуимбо. В крайна сметка белите хора били избити почти напълно. Само Кон-Тики и неговите приближени успяли да се спасят, достигнали брега на Тихия океан и изчезнали на запад. Превърнали се в “морска пяна”.

Впечатляващото е, че предания за тайнствени бели хора се носели из цяла Полинезия. Когато европейците достигнали до тихоокеанските острови, те били крайно изненадани да открият туземци със светла кожа и бради, червеникава коса, сивосини очи и почти семитски лица. Те коренно се различавали от останалите туземци, наричали себе си “Урукеху” и твърдяли, че са потомци по права линия на първите главатари на островите – белите богове Тангароа, Кане и Тики. Когато холандският мореплавател Рогевеен “открил” Великденския остров през 1722 г., той също бил сащисан да открие там бели хора. Те можели да изброят всички свои деди чак до времето, когато Тики и Хоту Матуа доплавали през морето “от една планинска страна на изток, която била изсушена от слънцето”.

Тур Хейердал вече не се съмнявал, “че белият главатар-бог Слънце-Тики, когото, както твърдят инките, дедите им са прогонили от Перу и принудили да избяга през Тихия океан, е същият бял главатар-бог Тики, син на слънцето, почитан от жителите на всички източни тихоокеански острови като техен праотец и родоначалник.” Но това е абсурдно. Древните американски салове не са били способни на такива пътешествия. Така ли?

На 27 април 1947 г. „Кон-Тики” напуснал перуанското пристанище Каляо сред окуражаващи мнения, че до няколко седмици (най-много!) ще потъне или ще се обърне. През първите 50 мили бил теглен от един влекач, след което го оставили на милостта на океана и на волята на своя екипаж. Той се състоял от Тур Хейердал, шеф на експедицията, и още 5 сухоземни плъха, чиито имена заслужават да бъдат споменати. Ерик Хеселберг бил артистът – художник (автор на образа на Кон-Тики върху ветрилото), китарист, певец и навигатор, тъй като съвсем между другото бил завършил Морско училище. Бенгт Даниелсон бил единственият швед сред бандата норвежки пирати и единственият, говорещ испански, оказал се безценен преводач при подготовката на южноамериканска земя, на „лайнера” – своеобразен стюард. Той се интересувал от теорията на преселението и малко преди да се представи на Хейердал и да бъде приет в екипажа на последното шесто място, бил в състава шведско-финландска експедиция из горите на Амазония. Кнут Хаугланд и Торстейн Раби – специалисти по радиото, едно от малкото технически устройства на сала, което най-вероятно не е било познато на древните мореплаватели – били ветерани от войната, в която взели дейно участие като радиотелеграфисти. Оттам ги познавал и Хейердал. Херман Вацингер, инженер и отговорник за събирането на метеорологични и хидрографски данни, бил още един нов познайник за ръководителя на експедицията. Той се запознал с него в дома за норвежки моряци в Бруклин, малко преди да започне подготовката за това щуро приключение.

Напук на всички песимистични прогнози „Кон-Тики” се оказал великолепен плавателен съд. Обикновено балсовото дърво (Ochroma lagopus) се използвало изсушено, тъй като тогава има уникалното свойство да е два пъти по-леко от корка, а е и доста трайно. Тук обаче решаващ се оказал фактът, че балсовите трупи били използвани веднага след отсичането си, а не били оставяни да изсъхнат. Така соковете, на които те са богати, служели като естествена бариера, за да не може морската вода да се просмука в трупите и те да загубят своята плаваемост. „Кон-Тики”, заедно с шестимата смелчаци на борда си, прекарал 101 дена в Тихия океан, изминал 4300 мили (около 8000 км) и на 7 август 1947 г. се разбил в рифовете край атола Раройа от архипелага Туамото в Полинезия, за щастие без жертви от страна на екипажа. Шестимата били откарани до Таити, където Хейердал се срещнал отново, след десетгодишна раздяла, със своя “баща” Терииероо. По-късно „Кон-Тики” бил старателно реставриран, за да бъде възстановен оригиналния му вид и днес се намира в собствения си музей в Осло.

Цялата одисея – теорията, подготовката, плаването – е описана блестящо от Тур Хейердал в книгата му „Кон-Тики – със сал през Южното море” (Kon-Tiki: Across the Pacific by Raft, 1950), която го превръща светкавично в световна знаменитост. Разказът му, винаги гарниран с лек хумор, прилича повече на приключенски роман, в който плаването през Тихия океан е само кулминацията. Раждането на експедицията станало едва ли не случайно – с дейното участие на известния датски полярен изследовател Петер Фройхен и Ню Йоркския “Клуб на изследователите”. Следват безкрайните коридори на Пентагона, дипломатическите афери на ООН и какво ли още не, докато накрая Хейердал се озовава на територията на Южна Америка. Там го убеждават, че за да намери балсови трупи, трябва да отиде във вътрешността на континента, което през настоящия дъждовен сезон било невъзможно поради калта, а и било опасно – човек можел да отнесе някоя и друга отровна стрела от местните индианци или да стане жертва на bandidos. За Тур Хейердал обаче никога не е имало невъзможни неща. Малък товарен самолет го отвежда до колоритната еквадорска столица Кито, откъдето следва изумително пътуване с джип – първо през фантастичната страна на планинските индианци, където цивилизация е нещо много далечно и после шеметно спускане до еквадорските джунгли и балсовата плантация в Куиведо. В крайна сметка трупите са отсечени и доставени на пристанището в Лима, където за първи път от стотици години насам започва да се строи балсов сал. Нямам намерение да ви разказвам цялата книга, разбира се, но не мога да пропусна куриозната ситуация с митническите власти и Бенгт Даниелсон – дошъл в Перу с кану, щял да го напусне на сал, как пък не! Що се отнася до самото плаване, то е описано така, че на моменти можех да усетя океанските пръски по лицето си.

До ден днешен тази книга е преведена на 67 езика и от нея са продадени около 20 000 000 копия. Има и едноименен филм, издаден през 1950 г. Техническото му ниво не е от най-високите, разбира се, тъй като е сниман през 1947 г., от хора, намиращи се на сал в Тихия океан, които съвсем не са професионални оператори. Като исторически документ, обаче, той е безценен, защото показва това, което наистина се е случило по време на това невероятно пътешествие. Няма специални ефекти, нито декори, но най-важното е там – истинският изследователски и приключенски дух! Той дори печели Оскар за най-добър документален филм през 1951 г. Понякога се случва тази награда да отиде където трябва.

В книгата си “Древният човек и океанът” (Early Man and the Ocean, 1979), която не е художествено описание на пътешествие, а сборник статии от специализирани научни издания, подбрани и преработени така, че да се четат с лекота, Тур Хейердал прави преглед на всички опити след него (до 1973 г.) да се прекоси Тихия океан на сал. Те са цели 12! Десет от тях успешно достигат полинезийските острови, а някои продължават чак до Австралия, изминавайки два пъти по-голямо разстояние от “Кон-Тики”. Въпреки че никой от тези смели хора няма славата на “първия”, която прави плаването на Хейердал наистина велико, те доказват, че неговият успех съвсем не е бил случаен.

Въпреки че експедицията с „Кон-Тики” убедително доказала способности на древните американски салове да преодоляват огромни водни пространства, теорията на Тур Хейердал не получила особено голямо признание. Всъщност – никакво. Скептиците останали неубедени и от 800-те страници на American Indians in the Pacific: The Theory behind the Kon-Tiki Expedition., в които през 1952 г. авторът-пътешественик описал подробно своите възгледи за двете вълни на заселване на Полинезия (ако някой ми я намери тази книга, на английски или на български, ще го позлатя!). Сега основният аргумент на изолационистите бил: „Защо липсват останки от праевропейски селища на най-близките острови до Южна Америка, Галапагоските, след като балсовите салове са били способни на много по-дълги пътешествия?” Вече било ясно къде ще е следващата експедиция.

През 1952 г., със средствата от книгата и филма „Кон-Тики”, Тур Хейердал, организира и провежда, заедно с двама професионални археолози, експедиция на Галапагоските острови. Въпреки че те са посещавани многократно преди това, сега за пръв се правят археологически разкопки. Те потвърждават, че е имало предколумбови пътувания от Южна Америка, а липсата на постоянни селища е лесно обяснима, като се има предвид, че на островите, с изключение на дъждовния сезон, няма питейна вода. Тази експедиция е първата, която тласва южноамериканската археология навътре в Тихия океан. Както се оказва по-късно – това е само началото.

Тук е мястото за едно кратко лирично отклонение – ода за т. нар. гуара. Гуарата представлява подвижен кил. Всъщност, това са най-обикновени дъски, които се закрепват вертикално между балсовите трупи, като известна част остава под водата. В горния си край имат приспособление за хващане. Големината им може значително да варира, а понякога са толкова богато резбовани, че са истински произведения на изкуството. На “Кон-Тики” са използвани пет чамови дъски с дължина 1,8 м и ширина 60 см. Екипажът установява, че посредством повдигане и спускане на гуарите при носа и кърмата салът може да се управлява по вятъра или почти под прав ъгъл спрямо него, като дори не е необходимо кърмово весло за тази работа. Но само толкова. През 1953 г. Хейердал провежда експерименти с балсов сал, подобен на “Кон-Тики”, снабден с шест гуари и установява, че те му дават възможност дори да лавира срещу вятъра – нещо, което със сигурност е било познато на древните американци и което европейците постигат чак през златната ера на ветроходството – XVIII в.!

През 1955 г. Тур Хейердал организира първата археологическа експедиция до следващото стъпало от Южна Америка към Полинезия, най-отдалеченото и самотно място на света, но и най-близката до Южна Америка годна за обитание земя – Великденския остров, известен още като остров Пасха или с туземното си име Рапа Нуи. Този път мащабите са грандиозни. Финансирането отново е дело на Хейердал, но патрон на експедицията е самият норвежки престолонаследник принц Олаф. Тя се състои от 23 души, петима от които са професионални археолози, и продължава цяла година. Резултатите са публикувани в три огромни тома, дело на всички членове на експедицията, заснет е и филм.

Отделно от тях Хейердал написва в своя типичен научно-популярно-приключенско-поетичен стил книгата „Аку-аку – Тайната на Великденския остров” (Aku-Aku: The Secret of Easter Island, 1958). Тя представлява истинско литературно приключение под знака на загадъчните каменни великани на остров Пасха. Литературният талант на Хейердал отново му е помогнал да обрисува цяла галерия от ярки и въздействащи образи. Те са много, но може би най-добре сред тях се откроява отец Себастиан Енглерт – некоронованият крал на острова, който можел да ти отвори всички врати, ако се сприятелиш с него, но можел и да превърне престоя ти в ад, ако не те хареса. Освен че изглеждал като библейски пророк с дългата си брада, бялото расо и достолепието, което се излъчвало от вида и личността му, отец Себастиан бил и човекът, който знаел най-много за “Те Пито о те Хенуа” – древно и поетично име на острова, което означава “Пъпа на света”. Сам отецът бил обикалял навред и номерирал всички статуи, които успял да открие – общо над 600. В книгата е отделено значително място на каменните колоси, но тя далеч не се ограничава само с тях. Остров Пасха поднася на Тур Хейердал редица необикновени приключения. Сред тях се открояват преходите в множество семейни пещери, в които след купища перипети, по убеждаване на местното население и чисто физически, успява да проникне. Описанията му на тези подземни одисеи са толкова въздействащи, че понякога са ми докарвали пристъпи на клаустрофобия и задух, докато съм ги четял. В крайна сметка упоритостта и смелостта на изследователя са възнаградени с безценни исторически находки, макар че трябва да води истинска борба за тях. Има за преодоляване от всичко по малко – природни препятствия, почти криминални истории с изкусни фалшификати и множество туземни суеверия. Именно от последните идва и името на книгата. Ако се чудите какво означава аку-аку, трябва да ви кажа, че това е едно много мъгливо и изчанчено суеверие, което и на мен не ми е особено ясно. В общи линии, според туземците аку-аку са духове, които населяват целия остров – могат да бъдат добри и да помагат на хората, могат да бъдат лоши и да им пречат. Абе, добре е човек на Великденския остров да си има аку-аку, което да го закриля, иначе лошо му се пише. Ако има повече от едно – това вече е прекрасно! “Собственото” аку-аку на Тур Хейердал е постоянен извор на комични ситуации, описани блестящо от перото му. Между другото, не бъркайте аку-аку с аху – така се наричат каменните площадки, на които са били поставяни каменните колоси.

Несъмнено загадката свързана с каменните гиганти на остров Пасха е една от най-популярните мистерии на нашата планета. Кой, кога, как и защо ги е създал? Трудни въпроси. Какви отговори им дава първата археологическа експедиция на острова? А какви въпроси поставя тя?

Всички тези около 600 каменни колоса са изваяни от един и същ камък, сивкавожълт с черни зърна, който се среща само на едно място – кратера Рано Рараку. Тук е била гигантската каменоделна, където са се раждали статуите. Най-малките тежат от 2 до 10 тона, някои от по-големите достигат умопомрачителните 50 тона. След като били напълно готови, с изключение на очите, те били транспортирани до различни места на крайбрежието. Най-отдалеченото се намира на около 16 км от Рано Рараку. На въпроса на Херйердал как са били пренасяни колосите, туземците съвсем сериозно отговаряли: “Сами са ходели”. Иди че разбери! След това били изправяни с гръб към морето на своите аху и “проглеждали”, а върху главите им били поставяни т. нар. пукао – блокове от червен камък, тежащи по десетина тона. Те пък били дялани в кратера Пуна Пау, отстоящ на около 11 км от Рано Рараку и след това пренасяни до готовите статуи. Около 150 каменни великана, в различни стадии на работата по тях, все още се намират по склоновете на вулкана-каменоделна, сякаш ваятелите внезапно са прекъснали работа и са изчезнали. Сред тези незавършени статуи е и най-голямата на острова – дължината й е 23 м.

Твърде интересен е въпросът защо е било необходимо пукаото да се прави от различен камък, и то с червен цвят. На старинен език “пукао” означава “възел” – така се е наричала обикновената мъжка прическа на остров Пасха при откриването му. Хейердал смята, че тези огромни червени блокове върху статуите са символизирали косите. А аз се питам възможно ли е това да са били онези белокожи и червенокоси хора, които са видели първите европейци достигнали острова? Дали това не са били потомците на превърналия се в “морска пяна” Кон-Тики?

Наистина е изумително как древните жители на Великденския остров са успели да осъществят подобно колосално дело със средствата на каменната ера. Но по-голямата загадка на каменните великани е тяхната уникалност. Освен че изглеждат почти еднакво – един вид бюстове, удължени до бедрата, – те не се срещат никъде другаде по света. В зората на човешката история древни цивилизации са оставили големи статуи с човешки облик от Мексико чак до Перу и Боливия, а също и по някои острови в източна Полинезия (Питкерн, Раиваеае, Маркизките острови), които Хейердал посещава през 1956 г., непосредствено след експедицията до остров Пасха. Никъде обаче няма статуи, които да напомнят осезаемо гигантите от “пъпа на света”. Именно тук идва най-сериозното откритие на експедицията, което поне донякъде разбулва мистерията, давайки една доста вероятна хипотеза.

Тур Хейердал и неговите спътници откриват нов вид статуи, напълно непознати на острова до този момент. Те не са гигантски по размери, често са изработени от друг вид камък и най-важното – приличат повече на каменните статуи от други области на Полинезия и древна Южна Америка, отколкото на прочутите великани от острова. Освен това, за прочутото аху при Винапу, една от най-известните развалини на острова, се доказва, че принадлежи към най-стария строителен период на острова. Необикновената прилика на тази забележителна творба на зидарското изкуство с каменните строежи от предински времена в Южна Америка и преди е поразявала изследователи и пътешественици. На базата на тези открития Тур Хейердал формулира своята теория, според която историята на Великденския остров се разделя на три ясно разграничени епохи.

Първa на острова е съществувала високо развита култура оставила монументални зидарски строежи и сравнително малки статуи твърде сходни с тези в древна Южна Америка. Дали тази култура не е донесена от древни американски мореплаватели? През втория период по-голямата част от тези строежи били разрушени, а от Рано Рараку били донасяни и изправяни огромните каменни статуи, с които островът е най-прочут. Точно когато грандиозното ваятелство било в разгара си, настъпила третата епоха, която се характеризирала с упадък, постоянни войни и канибализъм. През нея всички каменни колоси били съборени от своите аху. Всичко, което се създало през този период, било посредствено и напълно лишено от художествена стойност. Именно през тази епоха първите европейци посещават Великденския остров.

По време на експедицията до Великденския остров мореплавателят в Хейердал започнал да се интересува от тръстикови лодки и техните мореходни качества. За първи път му хрумнала идеята, че освен с балсови салове, древните прединкски мореплаватели са могли да преодолеят Пасифика и чрез тръстикови лодки. Мнозина изследователи вече били посочили забележителни сходства между тръстиковите лодки от Мексико и Перу и папирусовите плавателни съдове използвани от древните цивилизации по Средиземноморието. След като Тихият океан бил прекосен на балсов сал, идвало времето и на Атлантика – Хейердал бил решен да го преплава на тръстикова лодка. Поредното диво пътешествие, което, ако се окажело успешно, щяло окончателно да го изведе начело на „дифузионистите” – хората, които вярвали в техническия гений на древните мореплаватели, в техния несломим изследователски дух и кураж да преодоляват привидно необятните океански простори, но най-вече вярвали, че удивителните сходства между древните цивилизации не са случайни. Успехът на начинанието щял да бъде и изстрел право в сърцето на техните противници – „изолационистите”. Те пък вярвали, че древните народи са се развивали самостоятелно, а всеки опит да се докаже какъвто и да културен обмен между разделени от огромни водни пространства цивилизации си е чиста проба арогантна псевдонаука. А сега ще ви разкажа какво се крие зад това, което на повечето хора е известно само от тъпите кръстословици като „лодката на Тур Хейердал с две букви”.

През пролетта на 1969 г. в древното финикийско пристанище Сафи в Мароко била спусната на вода тръстиковата ладия „Ра” – построена от местните жители на езерото Чад, които използвали тръстика от планините на Етиопия. Този път Хейердал избрал да плава под флага на ООН с интернационален екипаж – 7 души от 7 различни страни, за да покаже, че хората могат да работят заедно и да преодоляват трудности независимо от култура, религия или политика. Тръстиковите снопи, отново противно на скептичните очаквания, се оказали с изключително добра плаваемост и с помощта на Северното Екваториално течение „Ра” изминала около 5000 км за 8 седмици. За съжаление редица други проблеми принудили Хейердал да прекрати експедицията малко преди да достигнат Барбадос. Той обаче бил последният човек, когото неуспехът можел да сломи – само десет месеца по-късно, в същото мароканско пристанище, се появила „Ра II”. Тя била построена от индианците Аймара, които пристигнали по молба на Хейердал от родните си места край езерото Титикака. Там те открай време строели тръстикови лодки, като използвали същата техника, която вероятно е била използвана в древен Египет и Месопотамия. Три метра по-къса, но значително по-здрава от своя предшественик и с един човек повече на борда, „Ра II” изминала 6100-те км от Сафи до Барбадос само за 57 дни. Ужасяващото е, че през 43 дена от това плаване, екипажът ставал свидетел на катранени петна и всякакви нечистотии в океана, което направило Тур Хейердал ревностен природозащитник. Днес „Ра II” се намира в музея “Кон-Тики”.

Успехът на това приключение разгорял с нова сила споровете около евентуалния предколумбов културен обмен между цивилизациите на Средиземноморието и Америка. Кой кого и кога е открил? Възможно ли е великите индиански цивилизации от Централна и Южна Америка да са произлезли изцяло от онези първобитни хора, прекосили Беринговия проток (ходейки или плавайки) преди 15 000 (според някои 30 000!) години? Или тези цивилизации са получили решителен тласък за развитието си от древен Египет посредством мореплаватели прекосили Атлантика на тръстикови кораби много векове преди Колумб? Има ли някаква истина в индианските предания за бели брадати богове, които в отдавна отминали времена дошли, посветили местните народи в тайните на цивилизацията и си заминали с обещанието да се върнат един ден? Съвсем прости въпроси с не чак толкова прости отговори.

И тази експедиция е съпроводена с документален филм и великолепна книга – The Ra Expeditions, излязла през 1970 г. Тя е поредното невероятно пътешествие във времето и пространството. Освен, че описва подробно построяването на двете лодки и пътешествията с тях, книгата съдържа и огромно количество научни данни за древните цивилизации на Америка и Средиземноморието, умело вплетени в действието. Особено внимание е обърнато на чисто човешките взаимоотношения на борда. Наистина добивам повече вяра в човека, когато чета как толкова различни по език, вяра и култура хора могат да си помагат взаимно и да посрещат всякакви опасности заедно. Забележително е общуването между американеца Нормън (навигатора) и руснака Юри (корабния лекар), за които насред Атлантика Студената война или космическата надпревара между САЩ и СССР далечни, нереални, лишени от смисъл неща. Както винаги не липсват и куриозни ситуации, като например негърът Абдулах от Чад, който така и не можал да се начуди, че океанът е солен. Не, той не можел да се мие с такава вода преди мюсюлманските си молитви; трябвала му задължително сладка.

Когато ви разказвам за невероятна дарба на писателя Хейердал, въобще не преувеличавам и едно от най-убедителните доказателства е именно в тази книга. Тъй като се оказва, че папирусовата тръстика отдавна е изчезнала от Египет, се налага за нейното добиване в големи количества да се достигне чак до изворите на Нил в Етиопия – голямото езеро Тана в легендарните Лунни планини. Самото езеро е на около 1800 метра надморска височина, но е заобиколено с планини високи по 3000–4000 метра. Там човек попада в друго време, в друг свят, заобиколен от черни монаси, изповядващи коптската християнска вяра. Боси, с дълги до земята раса и кръстове на гърдите си, тези хора живеят простичко – земеделие, риболов, кръстосване на езерото с папирусови ладии. Молят се, пеят, съзерцават. Вероятно великото тайнство на християнската религия им е по-близко и познато, отколкото на повечето православни, католици или протестанти. Тяхната вяра е по-истинска, защото датира от времена, когато тези изкуствени разделения не са съществували.

Плавателните съдове от тръстика или папирус са били широко разпространени в Древността – от Близкия Изток до Атлантическото крайбрежие. Във връзка с тях било и последното голямо морско приключение на Тур Хейердал. Този път бил наред единственият останал непокорен океан – Индийският, или поне част от него. Целта била да се докаже, че и в дълбока древност е било възможно да се осъществи морски контакт между Египет, Месопотамия и цивилизацията по поречието на река Инд.

През 1977 г. в блатата между Тигър и Ефрат, малко преди двете реки да се слеят в една – Шат-ал-Араб, била построена 18-метровата тръстикова лодка „Тигрис”, отново от същите индианци Аймара, които били построили „Ра II”. Този път те работели с потомците на древна Месопотамия, като следвали тяхната препоръка, че, за да запази своята плаваемост, тръстиката берди трябва да се сече през август. Екипажът отново бил интернационален, включвал трима ветерани – Нормън Бейкър (САЩ), Юри Сенкевич (СССР) и Карло Маури (Италия) – от двете плавания през Атлантика, флагът отново бил на ООН, но приликите с предишните плавания свършват дотук. Експедицията с „Тигрис” била първата, в която се разчитало основно на навигация, а не на природните стихии. Тя била най-дългата и изпълнена с най-много премеждия, а и с най-тъжен край, от всички предишни. За пет месеца „Тигрис” изминал около 6800 км – през Шат-ал-Араб до Персийския залив и Индийския океан, през него до долината на река Инд и после обратно до Африканското крайбрежие. Забележителното пътешествие приключило в Джибути, на входа на Червено море, където „Тигрис” се оказал в центъра на военния конфликт между Етиопия и Еритрея. Екипажът му взел тежкото решение той да бъде изгорен в знак на протест срещу изпращането на оръжия и воденето на война в земите, където са били положени корените на човешката цивилизация. На 3 април 1978 г. славният тръстиков кораб се превърнал във факла. Не му било писано да намери вечен покой в музея “Кон-Тики”.

„Експедицията „Тигрис” (The Tigris Expedition, 1979) е поредният литературен шедьовър на Тур Хейердал. В него също е обърнато значително внимание на човешките взаимоотношения на борда. В най-мащабната си морска експедиция норвежкият изследовател събира на един тръстиков кораб 11 души от 8 различни държави – САЩ, СССР, Италия, Дания, ФРГ, Япония, Ирак, Мексико и, разбира се, Норвегия. В случая допълнителна драматична нотка се внася и от “агента” на Националното Географско дружество, кинооператора Норис Брок, който имал за задача безпристрастно да заснеме на кинолента всичко, което се случва на кораба. Разбира се, лични конфликти не липсвали, но в крайна сметка експедицията завършва по вече описания тъжен начин съвсем не заради тях.

Основната тема в тази книга, обаче, е Началото. То е поставено някъде там, между величествените реки Тигър и Ефрат. Оттук започват писмената история на човечеството, митологията и трите най-могъщи религии в света – юдеизмът, християнството и ислямът. Всеки, който разтвори страниците, е поканен на едно удивително пътешествие в зората на човешката история. В своите летописи шумерите споменават, че са пристигнали в Двуречието като мореплаватели (!) от страната Дилмун, с която впоследствие била водена и активна морска търговия. И тук отново възникват куп въпроси – от онези лесните, дето отговорите им не са чак толкова лесни. Къде се намира загадъчната прародина на шумерите Дилмун? А сега де. Дали не е в днешен Бахрейн с неговите загадъчни погребални могили, които наброяват около 100 000 и където при разкопки са разкрити храмове и цели градове? А може би е в днешен Оман, където е била открита терасовидна култова могила, подозрително напомняща месопотамски зикурат? А защо пък тази мистериозна страна да не се е намирала в Мохенджо Даро? Експедицията успява да достигне и до този великолепен град в долината на река Инд, рожба на цветуща цивилизация възникнала около 25 века преди раждането на Спасителя. А може би някое от тези места е Макан или Мелуха, с които древните шумери са поддържали оживени търговски връзки? Въпроси колкото искате. Едно, обаче, е сигурно – за Древния човек Светът съвсем не е бил толкова голям, колкото ние, съвременните хора, арогантно си мислим.

Приключенията с „Тигрис” били последната морска одисея на Тур Хейердал, който вече карал 64-тата си година, когато тя приключила. Активността му обаче съвсем не намаляла, просто се концентрирала повече върху разкопки в различни краища на света, а към нея се добавила и дейността му като борец за световен мир и срещу замърсяването на околната среда.

В началото на 80-те вече бил на Малдивите – верига от около 1200 коралови острова, простиращи се на 960 км южно от полуостров Индустан, които го привличали като неизбежно препятствие пред древните мореплаватели, заобикалящи Индийския полуконтинент. През 1981-84 г. Тур Хейердал провежда на някои тези острови археологически разкопки, които разкриват множество богато украсени руини на храмови постройки, включително и една астрономически ориентирана по Слънцето, пирамидоподобна структура с височина девет метра. Радиовъглеродното датиране показва приблизително 550 г. сл. Хр., т. е. около 1000 години преди европейците да навлезнат в Индийския океан. Изследванията показват, че е много вероятно високата култура на Малдивските острови да е била в постоянен контакт с цивилизациите от континента, а те самите да са служили като междинно пристанище на плавания през Индийския океан. Във връзка с тази експедиция Тур Хейердал написва поредната си книга – "The Maldive Mystery."

През 1991 г. великият изследовател вече е на остров Тенерифе от групата на Канарските острови и изследва тамошните пирамиди край селцето Гуимар. Всъщност, именно Тур Хейердал доказва, че това наистина са пирамиди изградени от вулканични останки, а не просто купчини от камъни натрупани от местните фермери и утъпкани като тераси със селскостопанско значение, както се смятало дотогава. Той открива и тяхната астрономическа ориентираност и въпреки че не успява да отговори на въпроса кой и кога ги е построил, излага теорията си, че Канарските острови са били междинно пристанище при древните пътувания между Средиземноморието и Америка, които съвсем не са невъзможни, както вече стана ясно от одисеята с двете лодки „Ра”.

Годините си летят, Тур Хейердал остарява все повече, но не спира своите търсения. Последният му проект е описан в книгата „Тhe search for Odin”. Малко преди смъртта си започва разкопки в руския град Азов, край едноименното море, за да търси отговор на въпроса си дали скандинавският бог Один не се основава на историческа личност. Не успява да завърши това свое начинание. Причината е мозъчен тумор, който не може да бъде опериран. Въпреки всичко той е неуморим – близките му твърдят, че само през последната година от живота си пътувал със самолет около 70 пъти! В началото на април 2002 г. Хейердал се оттегля в дома си на Италианската Ривиера – градчето Кола Микери, отказва да приема повече всякакви лекарства и се подготвя за среща със смъртта. И тя идва. На 18 април 2002 г. от този свят си отива един от неговите най-велики изследователи. Надживяват го четири деца, осем внука, шест правнука и последната му съпруга.

Тур Хейердал се жени три пъти през живота си. От първата си съпруга, Лив, има двама сина, а от втората, Ивон, за която се оженва през 1948 г. – три дъщери, една от които умира преди него. Жаклин е актриса, мис Франция за 1954 г. и негова съпруга от 1996 г. Двамата се срещат на остров Тенерифе, където прекарват голяма част от последните му години, тъй като Хейердал си купува къща там. След неговата смърт Жаклин получава съболезнователни телеграми от Михаил Горбачов и Фидел Кастро.

Последната експедиция не му донася нещо различно от предишните – остри критики и обвинения в псевдонаука от цели армии историци, археолози, етнолози и лингвисти. Теориите на Тур Хейердал са му спечелили много повече врагове, отколкото приятели. Въпреки това, през целия си живот той не се уморява да задава въпроси и да търси техните отговори – с фантастични теории или с дръзки експедиции, а най-често и с двете. Безспорно най-известен го правят трансокеанските му пътешествия с копия на древни (но не примитивни!) плавателни съдове и теориите му за контакти между древните цивилизации, станали основа на културния дифузионизъм. Не се уморява да пише великолепни книги, които игнорират критиките на повечето учени и запознават милиони обикновени читатели с етнологията и археологията, както и със смайващите постижения на Древния човек, като ги повеждат по неведомите пътеки на авторовите приключения. Свят ми се завива като си представя картините, които този човек рисува! Разпространение по море на цивилизации от Близкия изток и Средиземноморието, през Атлантика до Америка и оттам през Тихия океан до Полинезия – и всичко това преди десетки векове! Много преди Великите географски открития, в които впрочем няма нищо велико, да дадат на европейците неоправдано високото самочувствие на (псевдо)откриватели. Какви са били наистина събитията от историята на човечеството ние можем само да предполагаме, защото „историята е наука, която почива на предположения” (Даниел-Роп). Възможно ли е всички тези фантастично звучащи на пръв поглед теории да са вярни? Определено! А къде са границите? Нека на този въпрос да отговори самият Тур Хейердал: „Граници? Никога не съм виждал такива, но съм чувал, че съществували в умовете на повечето хора”.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=6835






Допадна ли ви този материал? (25) (0) 13198 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (52) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.