Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Ференц Лист (1811-1886) (статия) - Биография, Класическа музика
Ференц Лист (1811-1886)

Автор: Александър Арсов, събота, 28 юли 2007.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Гледна точка: След едно прочитане на Уокър: Ференц Лист от Александър Арсов


Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

“Какво е нашият живот, ако не серия от прелюдии към тази непозната песен, чиято първа тържествена нота е смъртта.”

След кратко умуване на кого да бъде посветена тази статия, реших това да е Ференц Лист – велик унгарски композитор, пианист и диригент, една от най-ярките звезди на небосклона на музикалния Романтизъм през XIX в. и вероятно... един от най-недооценените хора, които историята на музиката познава. Затова реших да се опитам да поправя тази чудовищна несправедливост с няколко реда за живота и творчеството на този, без никакво преувеличение, велик човек.

В началото обаче искам да ви представя един друг човек – австралийския пианист Лесли Хауърд (Leslie Howard). През не чак толкова далечната 1985 г. той си постави колосалната задача да запише за Hyperion абсолютно всички творби на Ференц Лист за пиано – соло и с оркестър. Четиринадесет години по-късно Лесли беше записал 95 диска, а в следващите няколко години към тях се прибавиха и още два – с новооткрити, след дълго ровене из архивите във Ваймар, от мистър Хауърд творби. Сухата статистика за най-големия звукозаписен проект предприеман някога от един артист говори, че Лесли е изсвирил общо 1377 различни пиеси – най-кратката е пет секунди, а най-дългата е около 36 минути. Ако решите да изслушате всичко това, ще са ви необходими пет дена или около 117 часа. Простата аритметика показва, че Лесли Хауърд е изсвирил около 16 000 страници музика, а броят на нотите се изчислява на 9-10 милиона.

Така и не разбрах дали Лесли влезе в книгата на Гинес, но това, както и фактът, че е президент на Британското Листовo общество и е получил множество награди за записите си, няма никакво значение. Прекрасно е, че има хора като него, които да популяризират клавирната музика на Лист, защото, знаете ли, че допреди няколко десетилетия тя не се смяташе за нещо повече от ужасно виртуозни блъсканици без никаква стойност като композиции. Едва в последно време, благодарение на хора като Лесли, Лист бе признат за един от най-великите композитори на по-миналия век, творбите му взеха да се изпълняват все по-често и в тях да се откриват много по-стойностни неща от техническите трудности. В интеграла на Лесли има множество произведения, които се записват за първи път и вероятно дори не са били изпълнявани от друг, освен от самия Лист.

В тази статия аз съзнателно няма да споменавам имена на артисти, за да не ви манипулирам повече, отколкото е необходимо. Лесли беше необходимото изключение, поради титаничното си дело. Дано хора като него да се появят и на диригентския подиум, защото ако клавирните творби на Лист се радват на все по-голяма популярност, то симфоничната му музика се изпълнява и записва много рядко, а кантатно-ораториалните му творби са потънали в почти пълно забвение.

Накрая на това подобие на увод две думи за каталозите с творби на Лист. Рядко ще срещнете добре познатите опусни номера (opus или op., от лат. – дело, творба и цифра след него) – има ги само при някои композиции от детските и юношеските му години. След останалите му творби можете да видите обикновено буквите “S” или “G”, които отговарят на каталога направен от британския композитор Humphrey Searle (1915–1982). Това е най-често използвания каталог и той съществува в различни издания, тъй като все още се откриват нови творби на Лист. Тематичен и лесен за употреба е, тъй като множеството редакции на едни и същи творби са събрани на едно място и може да се проследи тяхното развитие. Общо съдържа около 1000 номера. По-рядко се използва по-ранния каталог на Peter Raabe, в който цифрите вървят с буквата “R”. А сега преминавам към далеч по-интересните въпроси около живота, творчеството и личността на Ференц Лист – един от хората, с които Унгария може заслужено да се гордее, въпреки че той до края на живота си така и не е научил добре унгарски език.

На 22 октомври 1811 г. в семейството на Адам и Анна Лист се родил син. Това се случило в унгарското селце Доборян (днес в Рединг в Австрия), тогава в пределите на огромната Австрийска империя, както и цяла Унгария. Католическото кръщение го нарекло, разбира се, на латински – Францискус, но през целия си живот той бил известен с немската – Франц, – или с унгарската форма на името си – Ференц. Баща му бил от т. нар. “немски унгарци” (Ungarndeutsche) – немски говорещи малцинства в Унгария. Служел при известната унгарска аристократична фамилия Естерхази и редовно участвал в концертите организирани в имението им в Айзенщад, тъй като бил добър пианист и челист, макар и аматьор. Анна Лагер (по баща) била австрийка. Малкият Ференц показал забележителни музикални заложби още от ранна възраст. На пет години получил първите уроци от баща си и още тогава пианото го привличало неудържимо. На седем вече бил завършен пианист, на осем – започнал да композира, на девет – дебютирал пред публика, на десет – вече бил във Виена и бил ученик при най-големите музикални светила на своето време.

Обучението на малкия Ференц във Виена било спонсорирано от местните унгарски търговци в Шопрон и Пошони (днешна Братислава), които били толкова впечатлени от дебюта на деветгодишния пианист, че чак си отворили портфейлите. Лист учил пиано при един от любимите ученици на Бетовен, Карл Черни, и композиция при капелмайстора на императорския двор – Антонио Салиери. От тези виенски години датира и историята, че след един негов концерт, Бетовен се качил на сцената и целунал малкия Лист по челото. Въпреки че е разпалвала въображението на мнозина, тази история най-вероятно е легенда, макар че Лист със сигурност е срещал Бетовен във Виена.

През 1823 г. младият унгарец, заедно с цялото си семейство, вече бил в Париж. Там учил при Антон Рейха – забележителен теоретик, ученик на Михаел Хайдн и Фердинанд Паер – шеф на Италианския театър в Париж, известен композитор на леки опери, подходящи за местната публика. В Парижката консерватория му бил отказан прием поради “основателната” причина, че е чужденец. Едва ли това има някакво значение, защото дебютът му като пианист в Париж на 7 март 1824 г. преминал с огромен успех. На 12 години не знам дали е минавал за дете, но Лист определено бил чудо. Последвали продължителни турнета из Европа. През 1825 г. вече бил в Англия, където свирил за Джордж IV в замъка Уиндзор, следващата година обикалял Франция и Швейцария. Успехът обаче, макар и огромен, не можел да компенсира умората, която в комбинация с крехката възраст едва не се оказала фатална.

В крайна сметка Лист заминал с баща си на морски бани в Булон-сюр-Мер, които трябвало да облекчат нервното му разстройство. Той дори обмислял сериозно идеята да стане свещеник. Бил израснал в силно религиозно семейство, главно благодарение на баща си, който на младини бил прекарал две години във Францисканския орден и, както ще видим по-късно, религията заемала основно място в живота и творчеството му. Курортът помогнал на младия пианист и неговото състояние значително се подобрило, но не и това на баща му – Адам Лист починал от коремен тиф. Синът се завърнал в Париж, като изпратил писмо на майка си, която се била върнала в Австрия докато траели турнетата му, да дойде да живее при него.

В края на 20-те години на XIX в. Лист си изкарвал прехраната главно с даване на уроци по пиано в Париж. За нещастие се влюбил в една от ученичките си. След като връзката им била прекратена по неумолимото настояване на баща й, Лист изпаднал в нервна криза и из главата му отново взели да се въртят мисли за религиозна кариера. Към тях сега се прибавили тежка депресия и купища съмнения по отношение на бъдещата му кариера като пианист-виртуоз. Повече от година не се докоснал до пианото. Идеята да бъде дресирано куче, което изпълнява евтини номера на пианото за перверзното забавление на тази сбирщина сноби, публиката, му се струвала непоносима. В един момент дори се появил некролога му из парижките вестници. Наред с религиозния фанатизъм и артистичния песимизъм, тези смутни времена имали и добра страна за Лист. Той четял много, за да навакса липсата на обучение през детските и юношеските си години и се запознал с някои от водещите писатели на своето време – Ламартин, Юго, Хайне.

За излизането от тази черна дупка, освен постоянната подкрепа на майка му, имало голямо значение и запознаването му с трима велики композитори, оказали огромно влияние върху него.

В края на 1830 г. Лист се среща за първи път с Хектор Берлиоз и присъства на премиерното изпълнение на неговата гениална Фантастична симфония. От него Лист научава много за романтичния оркестър и неговите огромни възможности да рисува картини. Интересно е, че от тази години датират и първите скици на Лист за неговия Първи Клавирен концерт, който ще бъде завършен около две десетилетия по-късно. Неговата премиера е във Ваймар през 1855 г. с Лист на пианото и Берлиоз на диригентския подиум. Какъв концерт ще да е бил този!

През март 1831 г. Лист присъства за първи път на концерт на Николо Паганини. Смайващата техника на генуезкия цигулар го впечатлява силно и възражда интереса му към виртуозността като начин да се манипулира тълпата (да се чете “публиката”). В следващите години възхищението му от Паганини се изразява в написването през 1831-32 г. на Grande Fantaisie de Bravoure sur La Clochette de Paganini – голяма фантазия върху прочутата Кампанела (La Campanella), което в превод означава „Камбанката”, а в оригинал всъщност представлява финала на Втория концерт за цигулка и оркестър на Паганини. Освен това, Лист транскрибира за пиано и пет от прочутите му капричии за соло цигулка и отново Кампанелата. Така през 1838 г. се раждат Etudes d'Execution Transcendante d'apres Paganini, а през 1851 г. и тяхната последна редакция под името Grandes Etudes de Paganini, S. 141 – шест етюда, изключително техническо и художествено предизвикателство за всеки пианист, в които виртуозните ефекти на цигулката са пренесени по изумителен начин върху пианото.

През това време Лист се запознава и с Фредерик Шопен, с когото го свързва дълбоко приятелство нататък през годините. Поетичният стил на композиране и изпълнение на Шопен оставя дълбок отпечатък в сърцето на Лист. Шопен страдал (освен от туберкулоза) от тежка сценична треска и се възхищавал на Лист, за когото публиката била като наркотик. Великият полски пианист и композитор веднъж дори заявил: “Обичам музиката си, когато я свири Лист”. Малко известен е фактът, че именно Лист представя Жорж Санд на Шопен през 1836 г. и така неволно слага началото на една от най-прочутите любовни истории сред композиторите на XIX в., но това е... друга история.

Шопен е посветил една от най-прекрасните си творби на Лист – 12 етюда, опус 10. Носят се легенди, че Лист e свирил на prima vista Шопенови етюди, при това от ръкопис. Случаят с Едвард Григ обаче, много години по-късно, съвсем не е легенда и заслужава да бъде споменат. Норвежецът бил композирал наскоро своя великолепен Клавирен концерт в ла минор, но и той самият, макар и талантлив пианист, имал известни технически трудности при изпълнението му. Представете си колко е бил смаян, когато Лист изсвирил перфектно концерта му на prima vista!

През 30-те и 40-те години творчеството на Лист се изразява почти изключително в огромно количество преработки за пиано на симфонична и камерна музика от други композитори – някои останали известни и до днес, други – напълно забравени. Макар че в по-късни години тази негова дейност отстъпва място на авторските му композиции, той не я прекратява напълно до края на живота си. Броят на тези преработки е доста трудно да се определи, те са стотици. Впечатляващи са клавирните му транскрипции на деветте Бетовенови симфонии, Фантастичната симфония на Берлиоз, за която се смятало, че е невъзможно да се транскрибира за пиано, множеството песни от Шуберт и още много, много други. Съществуват и транскрипции на оперни откъси от различни композитори, както и почти неизброими фантазии, парафрази и реминисценции по теми от популярни по онова време опери на Белини, Доницети, Майербер и кой ли още не. Много от тези произведения съществуват в няколко редакции и освен смразяващата кръвта виртуозност, заплашваща да счупи нечии пръсти или китки, те са и на много високо художествено ниво. Например Реминисценциите из „Норма” (Reminiscences de Norma, S. 394) или „Дон Жуан” (Reminiscences de Don Juan, S. 418), и двете от 1841 г., приличат толкова на композиции съответно на Белини и Моцарт, колкото и на самия Лист. Той всъщност е правил тези обработки и транскрипции, освен за да впечатлява публиката на собствените си концерти, най-вече за да популяризира музиката на велики композитори, която не е била оценявана особено високо по онова време. Виртуозността на тези творби рядко е била самоцел за Лист, макар че на концертите си той понякога се изкушавал да „украсява” дори оригинални композиции на Бетовен.

През 30-те години се случват още две важни неща. Лист публикува своята клавирна пиеса “Поетични и религиозни хармонии” (Harmonies poetiques et religieuses, S. 154). Това е може би първата авторска творба, вдъхновена от Ламартин между другото, в която напълно се разкрива неговия композиторски гений. Нейният лиричен характер ярко се различава от по-ранните му композиции в стила на Карл Черни. В по-късни години Лист използва това име и за един цикъл от десет прекрасни пиеси. За съжаление само една от тях се изпълнява сравнително често днес – Funerailles, известна на български обикновено като “Траурно шествие” – забележителна комбинация от поетичност и демоничност. Второто важно нещо през тези години е... една жена.

През 1834 г., посредством Алфред дьо Мюсе и Жорж Санд, Лист се запознава с Мари дьо Флавини, графиня д’Агу. Следващата година Мари напуска 20 години по-възрастния си съпруг и двамата с Лист заминават да живеят в Женева, което предизвиква нечуван парижки скандал. Резултатът от четиригодишната им бурна връзка са три деца – две дъщери, Бландин и Козима и един син – Даниел. Тези години с Мари д’Агу, прекарани предимно в Швейцария и Италия, са сравнително щастливи за Лист. Той преподава в новооткритата консерватория в Женева и публикува серия есета “За позицията на артиста”, в които се опитва да издигне артиста до нещо много повече от висш прислужник, за какъвто е бил смятан по онова време. В края на 1839 г. отношенията им се обтягат и Мари се връща с децата в Париж, а Лист подновява кариерата си, за да събере пари за издигането на паметник на Бетовен в Бон. През следващите години той прекарва с Мари и децата само летните си почивки на рейнския остров Ноненверт. И така до 1844 г., когато окончателно се разделят. Въпреки че Мари д’Агу се изживявала като писател и всъщност е написала доста книги под псевдонима Даниел Щерн, днес тя е известна предимно като любовница на Лист и майка на децата му.

През 40-те години на XIX в. Ференц Лист прави една от най-невероятните артистични кариери, които са познати в историята на музиката. Изнася огромно количество концерти от Урал на изток до Ирландия на запад и прави истинска революция в клавирното изкуство. Той е първият, който показва, че концерт може да бъде изнесен само от един човек и едно пиано. Така изобретява най-популярния днес концертен жанр в класическата музика – клавирния рецитал. Дотогава изпълненията на пиано винаги били съпровождани с нещо друго – симфонични или камерни произведения. Освен това, той бил и първият, който свирел изцяло по памет, без да използва никакви ноти – нещо често срещано днес, но не и тогава. Репертоарът му бил огромен – негови транскрипции и преработки на откъси от популярни по онова време опери на Белини, Доницети, Майербер, собствени композиции и произведения на много други композитори – от Бах до Берлиоз, всичко най-значимо от тогавашната клавирна литература. Той бил и първият, който имал дързостта да посвети цяла вечер на един композитор – Бетовен, Берлиоз,... себе си. Във всички случаи публиката, която често достигала до няколко хиляди души, била докарвана до екстаз. Светът дотогава не бил виждал клавирна виртуозност и размах от такъв мащаб. Седнал на пианото и вдигнал ръце, Лист приличал повече на граблива птица готова да сграбчи жертвата си, отколкото на пианист. Производителите на пиана също не били виждали такова чудо – често по време на негови концерти се случвало да се отпускат някои струни, понякога направо се късали. Подаръци и отличия валяли навсякъде, където се появявал – самата му поява била достатъчна, за да предизвика неистова еуфория. Самия Лист съвсем не бил скромен човек и ясно осъзнавал величието и властта си. Веднъж, на един концерт пред руския цар Николай I, той внезапно спрял да свири и когато го запитали защо, отговорил: “Когато царят говори, всички трябва да мълчат!”. Освен това, привлекателният външен вид превърнал Лист в своеобразен секссимвол. Висок, слаб, с фини черти и дълга коса, той действал като неустоим афродизиак за дамската част в залата и вероятно е разбил не по-малко женски сърца, отколкото рояли. През тези години е имал неизброими любовници, сред които са били известната танцьорка Лола Монтес, която се наложило да бъде заключена в една хотелска стая, за да се отърве Лист от нея, и още по-известната куртизанка Мари Дюплеси, за която се смята, че е първообразът на Маргарита Готие от “Дамата с камелиите” на Дюма-син, а оттам и на Виолета от “Травиата” на Верди.

Днес е трудно да си представим как са изглеждали неговите концерти по онова време и до какво състояние са докарвали публиката, но ако трябва да потърся аналогия с по-съвременни изпълнители, бих се изкушил да прескоча границите на музикалните стилове и да посоча Бийтълс или Лед Цепелин. Разправят се истории за истински физически саморазправи между дами, за да се сдобият с негова кърпичка или с копринените му ръкавици като сувенир. Цялата тази истерия около личността му се приемала от някои като неприлична и дори вулгарна, което му е спечелило не малко врагове и презрение. Обожателите обаче били значително повече. Мнозина очевидци разказват, че в свиренето му, освен зашеметяващата виртуозност, имало дълбочина и поетика недостижими за съвременниците му, които можели да разчувстват до сълзи и най-коравосърдечния човек. Днес Ференц Лист се определя безспорно като един от най-великите титани в историята на клавирното изпълнителско изкуство, мнозина отиват дори по-далеч и го смятат за най-великия пианист на всички времена, въпреки че не съществува нито един запис на негово изпълнение.

Тук е мястото да ви кажа две думи за прочутото му състезание със Сигизмунд Талберг – единственият пианист по онова време, който можел да се мери с него. Доколкото тези неща въобще могат да се мерят, разбира се. Двамата се гонели известно време из Европа, докато накрая се срещнали на „дуел” в двореца на графиня Белджойозо в Париж. Вместо да бъде излъчен победител, двубоят само подчертал величието и индивидуалността на двамата. “Резултатът” бил обобщен от една духовита дама, която произнесла прочутите думи: „Талберг е първият, Лист е единственият”.

През 1847 г. Лист най-неочаквано слага край на блестящата си кариера като пианист виртуоз. Последния си концерт изнася малко преди да навърши 36 години – през септември в Кировград. Тук феминистките сигурно биха се изкушили да издигнат своя лозунг “Зад всеки велик мъж стои жена!”, защото зад това съдбоносно решение на Лист наистина стои жена, и то принцеса – Каролина Зайн-Витгенщайн. Той се запознава с нея в Киев през февруари 1847 г., а по-късно същата година прекарва четири месеца в приказното й имение във Воронинце – някъде в безкрайните степи между Киев и Одеса. Тя е полякиня и княгиня, има десетгодишна дъщеря и живее разделена от съпруга си, руски офицер, който гони вълци из степите или жени из крайморските градове. Принцесата е основната движеща сила, която убеждава Лист да се откаже от повърхностната кариера на виртуоз и да се концентрира върху една далеч по-стойностна дейност – композирането. Тя е идеалното допълнение към душата му, едно страстно вдъхновение, което Мари така и не успява да бъде. Самият Лист описва Каролина така: “...другарката на моя живот, небосводът на моята мисъл, живата молитва и небето на душата ми”. Мисля, че е време за едно лирично отклонение, в което да ви представя едни от най-великолепните му композиции. Едно музикално отражение на неговата душа.

Трансцедентните етюди на Лист са едни от най-известните му творби. Те са удивителен пример за неговото развитие като композитор, което е било свързано с неуморна работа дълги години. Малцина познават историята на тези 12 изключителни пиеси. Техният първообраз са Etude en douze exercices, които са издадени още през 1826 г., когато Лист е едва 15-годишен. Тези сравнително леки технически упражнения се развиват в ужасяващо виртуозните Douze Grandes Etudes, публикувани през 1837 г., които според Шуман можели да се свирят „най-много от 10-12 души в целия свят” по онова време. Третият вариант на тези етюди – Etudes d'execution transcendante, S. 139, последен и най-често изпълняван днес, Лист завършва през 1851 г., като опростява до известна степен предишната им редакция. Чудесен пример как виртуозността отстъпва за сметка на дълбочината. Някогашният виртуоз се е превърнал в зрял композитор.

Дори и в тази последна редакция Трансцедентните етюди са изключително предизвикателство за всеки пианист. За съжаление тяхната популярност има отрицателната страна, че се свирят от много хора, които ги приемат само като инструмент за евтина виртуозна изява. Тези етюди са много повече от октави и арпежи „на кило”, които трябва да се изпълняват колкото се може по-бързо, както някои хора си мислят. От 12-те пиеси десет имат заглавия дадени от самия Лист – на няколко различни езика и разкриващи богата гама от чувства, мисли, вълнения и картини изразени брилянтно с музика.

Първият етюд от цикъла всъщност e „Прелюд” (Preludio). Въведение в какво? Бих казал в един вълшебен свят. Следва Molto vivace – един от двата безименни етюда, чиито заглавия са само традиционните означения за темпото (другият е № 10 – Allegro agitato molto) и всичко е оставено на фантазията на слушателя или изпълнителя. По-нататък можете да направите една лирична разходка сред природата и да се възхитите на прелестния „Пейзаж” (№ 3 Paysage) или да станете съпричастен към необикновената съдба на „Мазепа” (№ 4 Mazeppa), за когото Байрон и Юго са писали поеми. Не липсва и мистицизъм, тук под формата на „Блуждаещи огньове” (№ 5 Feux Follets). За шестия етюд се смята, че Лист е бил вдъхновен от коронацията на Наполеон III, но човек с малко фантазия може да създаде свое собствено „Видение” (№ 6 Vision). Интересна концепция за героизма в “Героичния” етюд (№ 7 Eroica), бясното препускане на „Дивият лов” (№ 8 Wilde Jagd) или ледената стихия на „Снежната виелица” (№ 12 Chasse-Neige), случайно връхлетелият ни „Спомен” (№ 9 Ricordanza) или прелестните „Вечерни хармонии” (№ 11 Harmonies du Soir), които се долавят от биенето на камбани в нощта, са само част от преживяванията, които прави достъпни слушането на тази, бих казал, клавирна поема в 12 части.

През 1848 г. Лист приел поканата на Великата херцогиня Мария Павловна и решил да се установи за постоянно във Ваймар, където малко по-късно към него се присъединила и принцесата. Той самият бил назначен за капелмайстор в двора още през 1843 г. с правото да дирижира местния оркестър в симфонични концерти и оперни постановки, което пък правел от 1844 г. През тези години Лист се издига и до едни до най-големите висоти на диригентското изкуство. Макар че стилът му на диригентския подиум бил сравняван с ръкомахане на удавник, под неговата палка нов живот живеели Моцарт, Бетовен, Шуберт, Шуман и още много гениални творци. Той дирижирал също много творби на Вагнер и Берлиоз – тогавашните модерни композитори, – яростно критикувани от консерваторите, чиито водач бил Йоханес Брамс. За 13 години, благодарение на Лист, Ваймар се превърнал от незначителен музикален център в символ на модерната музика. През 1860 г. Брамс и един от най-големите цигулари на онова време, Ханс Йоахим, дори публикували един злобен манифест срещу Лист и всички модернисти от т. нар. Нова Германска Школа. Интересно дали Брамс си е спомнял този епизод 22 години по-късно, когато е изпратил на Лист партитурата на Втория си клавирен концерт за коментари и забележки!

Ваймарският период от живота на Лист съвсем не бил лишен от проблеми. Още през 1853 г. починал Великият херцог на Ваймар, който бил назначил Лист на поста капелмайстор, а неговият наследник не се интересувал особено от музика, което естествено направило положението на композитора доста несигурно. Освен това, Ваймарският двор бил разстроен от неговата постоянна подкрепа по отношение на Рихард Вагнер. Лист не само често дирижирал негова музика – например триумфалната постановка на “Танхойзер” през 1849 г. и премиерата на “Лоенгрин” (28 август 1850 г.), – но и с негова помощ Вагнер избягал от Германия в Швейцария заради политическия си активизъм през 1849 г. Освен това, пуританските граждани на Ваймар открито се възмущавали срещу това, че Ференц и Каролина живеели заедно, тъй като принцесата била омъжена и всичките й опити да получи развод се оказвали неуспешни. В крайна сметка това довело до малък дипломатически скандал и Великата херцогиня, по настояване на брат си, руския цар Николай I, лишила Каролина от всякакви дворцови функции. През 1858 г. Лист официално напуснал поста си на капелмайстор, но останал във Ваймар, въпреки че положението му там ставало все по-несигурно.

В самия край на 1859 г. животът на Лист бил белязан и от една лична трагедия – само на 20 години починал синът му, Даниел. В негова памет покрусеният баща композирал ораторията Les Morts (“Мъртвите”). В разгара на неговата мъка се появила и една надежда – най-после дългогодишната му връзка с принцесата да бъде узаконена. През май 1860 г. Каролина напуснала Ваймар и заминала за Рим, където се надявала най-после да получи развода си одобрен лично от папата. Безконечните процедури се проточили повече от година. През време на тази раздяла Лист изпаднал в тежко душевно състояние. Чувствал се изтощен и самотен, нямал сили и желание за нищо. Дори написал едно покъртително завещание, бих казал неотстъпващо по сила на Бетовеното от Хайлигенщад. Не успели да го разведрят нито шестте седмици в Париж, където се видял с Мари за пръв път от 14 години, нито прегръдката на немска земя с Вагнер, който се бил завърнал след дългогодишно изгнание. Ваймарските му години били преброени. През август 1861 г. той напуснал Ваймар и последвал принцесата в Рим. Тя била получила благоволението на папата за развода си. Двамата възнамерявали да се оженят на 50-тия му рожден ден. Всичко било подготвено. Той трябвало да пристигне в Рим на 20 октомври и два дни по-късно да се венчаят в църквата “Сан Карло ал Корсо”. На 21 октомври вечерта били заедно в трепетно очакване на щастливия ден. И тогава надеждите им били разбити! Пристигнало писмо от Пий IX, което им известило, че в последния момент Светият отец си е променил решението да одобри развода и случаят щял да се преразгледа изцяло. Лист и принцесата останали да живеят в Рим, но в различни имения. След 12-годишен съвместен живот и всеотдайна любов всеки тръгнал по своя път. Любовта този път била безсилна.

Годините във Ваймар са време най-вече на активно композиране за Лист. Той най-после има достатъчно време, за да разгърне идеите си, коя от коя по-грандиозни. Макар че през тези 13 години преработва някои от ранните си творби и прави множество клавирни транскрипции на музика от други композитори, той композира предимно собствени творби и макар че някои от тях са скицирани още през 40-те години, продуктивността му през този период е забележителна. Главната героиня в творчеството му през тези години е Нейно Величество Симфоничната Поема.

Лист композира общо 13 симфонични поеми (S. 95–107), 12 от които във Ваймар между 1848 и 1857 г. (последната се ражда доста по-късно – през 1881-82 г.). В тези грандиозни оркестрови творби геният на Лист е в своя пълен блясък. Той използва огромните възможности на симфоничния оркестър на своето време и довежда до съвършенство това, което често се среща и в клавирните му творби – монотематичния принцип, а именно една тема (или най-много две), която чрез множество трансформации изгражда цялото произведение. Винаги съм смятал Лист за един от най-гениалните симфоници на всички времена. За съжаление това мое мнение очевидно не се споделя от много хора, защото днес симфоничните му поеми (а и другите му симфонични творби, за които ще стане дума след малко) са почти забравени – изключително рядко се изпълняват и записват.

Какво всъщност е симфонична поема? Това е едночастна симфонична (естествено!) творба, която има някаква програма – извор на вдъхновение за композитора при написването на произведението и основа за развитие на фантастични душевни приключения от слушателя. Честно казано никога не съм бил голям почитател на програмната музика, просто защото не ми допада особено идеята да ми казват какво да мисля и чувствам докато слушам дадено произведение. Изключения, обаче, има много и симфоничните поеми на Лист са едно от тях. До голяма степен той може да се нарече „изобретател на симфоничната поема”, макар че преди него има редица увертюри, които, малко или много, имат програмен характер – „Хебриди” на Менделсон, „Римски Карнавал” на Берлиоз, дори донякъде „Кориолан” и „Егмонт” на Бетовен. Лист обаче е човекът, който първи придава на симфоничната поема нейната истинска същност – един музикален поток, леещ се без никакви паузи и чрез безкрайни тематични трансформации, изразяващ съвършено всеки нюанс на човешката душа. Така Лист павира пътя, по който по-късно ще преминат Бедржих Сметана, Ян Сибелиус и Рихард Щраус.

Ще ви дам за пример само три от поемите на Лист, но мисля, че те са доста по-красноречиви от общите приказки.

Така например Втората от тях – Tasso, Lamento e Trionfo, S. 96 – е посветена на Торквато Тасо (1544–1595) – психически нестабилен, но несъмнено гениален италиански ренесансов поет. На него Байрон е посветил поема, Гьоте – пиеса, Доницети – опера. А Лист – симфонична поема. И то каква! Грандиозна, около 20-минутна композиция – доста мрачна и описваща предимно нещастните години на поета в лудницата, но съдържаща и някои изключително нежни моменти, тя завършва с бляскав финал посветен на заслужената му, но уви, посмъртна слава.

„Прелюдиите” (Les Preludes, S. 97) е може би най-известната симфонична поема на Лист. Вдъхновена е от Meditations Poetiques на Ламартин, като четирите части на партитурата съответстват на отделните части на поемата. Ярката оркестрация и многообразните превъплъщения на основната тема предизвикват към дълбок размисъл, който допълнително се утежнява от философския и риторичен (или не?) въпрос, който Лист задава чрез Ламартин. Това е същият въпрос, който се явява подзаглавие на тази статия. Тъй като сигурно сте го забравили, върнете се в началото и си го припомнете. После остава само да слушате.

Шестата симфонична поема е Mazeppa, S. 100. В първата й част е използвана същата тема от едноименния Трансцедентен етюд, тук зловещо изпълнявана от медните инструменти, моментално набиваща се в съзнанието и отказваща да го напусне. Разказва се полулегендарната история на младия благородник Мазепа, който трябвало скъпо да плати за забранената си любов. Бил завързан за един кон, който препускал из безкрайните украински степи докато не издъхнал. Мазепа обаче оживял. Спасили го косаците, сред които впоследствие толкова се издигнал, че им станал даже предводител. Финалът на поемата наподобява звуково цунами и оставя в недоумение, понякога в шок.

През годините прекарани във Ваймар се раждат още две симфонични композиции, които непременно трябва да бъдат споменати – програмните му симфонии. Тук Лист отново не е първият – Фантастичната симфония на Берлиоз и Пасторалната на Бетовен са може би най-ярките примери за програмен симфонизъм преди него. И тук отново той не върви по утъпканите пътища на предшествениците си.

Eine Faust-Symphonie, S. 108 и Eine Symphonie zu Dante's Divina Commedia, S. 109 са не по-малко гениални композиции от литературните си вдъхновения – „Божествена комедия” на Данте и „Фауст” на Гьоте. Използвайки огромните възможности на оркестъра и хора (че даже и един солист, тенор, за малко) Лист е сътворил нещо невиждано преди него, а смея да твърдя, че и след него симфонична музика с повече демонизъм и адски пламъци не е създавана. Зловещи композиции, определено тежки за слушане и още по-тежки за разбиране, ако такова нещо въобще е възможно. Интересно е, че двете части на “Данте-симфонията” са „Ад” (Inferno) и „Чистилище” (Purgatorio), което преминава в един великолепен Magnificat. Раят липсва! Разправят, че Вагнер убедил Лист, че никой композитор на земята не може да пресъздаде Рая с музика и затова частта Paradiso отпаднала. Може и така да е било. А може би Раят е твърде скучен за толкова сложна личност като Лист? Или пък е толкова прекрасен, че е оставен изцяло на въображението на слушателя? Представяте ли си какво чудо е Раят, ако той наистина съществува и е пълна противоположност на описания от Лист Ад! По-класически пример за гениална недовършеност – здраве му кажи! Спомням си, че веднъж имах щастието да слушам тази симфония на живо. Дълго време след това не знаех къде се намирам – в Рая ли, в Ада ли, в Чистилището ли, на Земята ли, на Луната ли. Вървях като в мъгла и идея си нямах какво въобще става около мен. “Фауст-симфонията”, вярвате ми или не, е не по-малко въздействаща. Нейните три части са посветени на трите основни характера във великата творба на Гьоте – Фауст, Гретхен (Маргарита) и Мефистофел. И тук отново нещо изумително – в третата част Дяволът се представя като другото лице на злочестия доктор! В музиката звучат темите на Фауст – дяволски изродени до неузнаваемост, стигащи до пределите на атоналността. Бих казал един най-ярките примери за тематично вариране в цялото творчество на Лист. В крайна сметка побеждава невинността на Маргарита – нейната тема остава непокътната и някак неусетно преминава в мистичен, но спокоен финален хор.

Как се развива Лист като композитор за любимия си инструмент през годините във Ваймар? Отдаването му на симфоничната музика през този период се отразява върху пианото с раждането най-прекрасните му произведения за пиано и оркестър – Клавирни концерти № 1 и № 2 (S. 124-25), великолепната “Фантазия върху унгарски народни мелодии” (Fantasie uber ungarische Volksmelodien, S. 123) с колоритното означение на едно място в партитурата alla zingarese (“по цигански”) и особено “Танц на смъртта” (Totentanz, S. 126) – един от най-тежките му и въздействащи шедьоври. Тази творба, която всъщност представлява вариации върху григорианското песнопение Dies Irae, е кулминацията на неговото обсебване от смъртта. Тя, Нейно Величество Смъртта, присъства в много от неговите творби, през целия му живот, но тук е по-многолика и по-могъща от всякога – адска, зловеща, смазваща и задушаваща, но в същото време мамеща, изкусителна и съблазнителна.

Клавирният концерт и сонатата за пиано в няколко части с отделни теми всяка са доведени до съвършенство от Моцарт и Бетовен и са може би най-характерните жанрове за епохата на Класицизма. През Романтизма на тях вече започва да се гледа като на остарели форми и те постепенно губят популярността си сред композиторите. Една от основните движещи сили за това е Ференц Лист. Неговите Клавирни концерти всъщност представляват симфонични поеми с пиано и разделянето им на части е повече от условно. Подобна е и ситуацията с клавирната соната. Макар че е един от най-отдадените на пианото композитори, Лист има официално една единствена соната. Една, но каква!

Сонатата в си минор безспорно е най-грандиозното произведения на Лист за соло пиано. Трудно може да се намери нещо сходно между нея и сонатите на неговите съвременници. Тя представлява титанична композиция с продължителност около 25-30 минути, без никакви паузи, която поставя пред изпълнителя не само страховити технически проблеми, но е и истинско художествено предизвикателство. С почти необятното развитие на съвсем скромни тематични мотиви и с изключителната емоционална градация, сонатата се нарежда сред най-великите творби за пиано на Романтизма.

Лист композира своята Соната в си минор през 1852-53 г. и я посвещава на Роберт Шуман, за да му върне жеста – много години преди това немският композитор посвещава на Лист своята великолепна Фантазия в до мажор, оп. 17. Премиерата била осъществена на 27 януари 1857 г. в Берлин от Ханс фон Бюлов – един от най-големите пианисти и диригенти на XIX в, както и любим ученик на Лист. Около сонатата се разгоряла истинска война – никой не бил в състояние да прозре гениалното новаторство (може би думата “революция” е по-точна) в нея. Известният по онова време консервативен критик Едуард Ханслик, руският пианист и композитор Антон Рубинщайн, Йоханес Брамс (който дори заспал на едно нейно изпълнение) я критикували безмилостно. Самият Шуман (макар и вече душевно болен) заявил, че в сонатата “се правят мили очи на всеки стил и на всеки майстор”, а неговата изгора, Клара, била къде-къде по-директна: “Наистина е твърде ужасна”.

Един от много малкото, които посрещнали възторжено сонатата бил Рихард Вагнер. Двамата открай време били свързани от сърдечно приятелство – лично и най-вече музикално. Всъщност, Вагнер е може би най-сродната музикална душа от всички съвременници на Лист. Никак не им пречело и религиозното разделение – Лист бил католик, Вагнер – протестант. Това са може би двамата най-големи музикални революционери на Романтизма – единият в симфоничната музика и концертната зала, другият – в музикалната драма и оперния театър. Двамата най-ярки музикални гении, които безкрайно се възхищавали на Бетовен, но отказали да следват неговите стъпки и да се развиват по пътя, посочен от него. По онова време Лист и Вагнер творели Zukunftmusik – музика на бъдещето. Интересно е, че в едно писмо до Лист от 6 декември 1856 г. по принцип доста скъпия на комплименти (но не и към Лист!) Вагнер пише: “Чувствам се напълно презрян като музикант, докато ти, както вече се убедих, си най-великият музикант на всички времена”. По онова време обаче, Лист въобще не предполагал, че само две години по-младият от него Вагнер един ден ще му стане зет!

Ханс фон Бюлов бил ученик на Лист от 1851 г., шест години по-късно се оженил за дъщеря му Козима, а през 1860 г. на Лист се родила първата внучка – Даниела фон Бюлов. Пет години по-късно Козима родила още една дъщеря, която била наречена Изолда и оттук вече трябва да ви е ясно кой е бил баща й... Рихард Вагнер, разбира се. Трудно е да се определи кога точно започва нейното прелюбодейство, но раждането на незаконното дете води до много сериозно охладняване на отношенията между двамата велики композитори за години напред. През 1868 г. Козима окончателно напуска Бюлов, с когото бракът й никога не е бил истински щастлив и заживява с Вагнер. През 1870 г. двамата се оженват, след като Козима най-накрая получава развод. Лист никога не успява да прости на дъщеря си тези постъпки и до края на живота му техните отношения са източник предимно на огорчения за него. Козима единствена от трите му деца го надживява (Бландин умира през 1862 г.). След смъртта на Вагнер през 1883 г., тя поема ръководството на ежегодния Байройтски фестивал в негова чест и остава на този пост до 1908 г. Умира през 1930 г. в Байройт, на 92 години и напълно сляпа.

А какво става със самият Лист? Ако си спомняте, оставихме го в Рим през 1861 г., току-що напуснал Ваймар и неуспял да се ожени за може би единствената жена, която някога истински е обичал – Каролина. Следващите осем години Лист прекарва главно в Рим и композира все повече религиозна музика. Завършва ораториите си “Легендата за Св. Елизабета” (Die Legende von der heiligen Elisabeth, S. 2) и “Христос” (Christus, S. 3), както и множество по-малки произведения. Лист бил един от малкото композитори на XIX в., които се интересували от григориански песнопения. Той се надявал да създаде един нов вид религиозна музика – по-директна и по-вълнуваща за обикновения човек, – но си спечелил само ненавистта на църковните авторитети. Повечето от религиозните му творби не са публикувани много години след смъртта му. Днес са напълно забравени.

През 1864 г. умира съпругът на Каролина, но никой вече не говори за брак. Макар че двамата остават близки приятели до края на живота му, през тези години основната движеща сила за него е религията. Той прекарва доста време в един манастир на Монте Марио, в околностите на Рим, където се отдава на композиране in alta solitudine (в дълбоко уединение). През 1865 г. дори влиза в ордена на миноритите – тонзура, расо, покои във Ватикана. Спокойствието на манастира, Вила д’Есте или Асизи обаче се редуват с пътешествия, концерти, композиции, триумфи и провали, защото абат Лист все пак е преди всичко Ференц Лист.

През 1867 г. Лист написва “Унгарска Коронационна Меса”, предназначена специално за коронацията на австрийския император Франц Йосиф I за крал на Унгария, т. е. за раждането на Австро-Унгария върху политическата карта на Европа. А през 1869 г. започва неговият “троен живот” – зима и пролет в Будапеща, лято във Ваймар и есен в Рим. Е, с известни изключения, разбира се. Той посещава изпълнения на свои творби (не са много, но все пак ги има), понякога свири лично – с все същата проникновеност, – като например на концерта през 1877 г. по случай 50 години от смъртта на Бетовен. От цяла Европа се стичат негови ученици, жадни да попият поне капчица от величието му. През 1872 г. отношенията му с Вагнер, с когото от пет години не са си казали нито една дума и не са си писали нито един ред, възстановяват добрия си тон и оттогава Лист е чест посетител на фестивал в Байройт. През 1883 г. дирижира възпоменателен концерт в чест на своя приятел. Непрекъснато композира.

Дори и през тези късни години, като възрастен абат, Лист не се отказва от някой и друг флирт отвреме-навреме. Понякога тези истории се оказват и доста опасни, като в случая с една откачена казачка, Олга Янина, негова ученичка, която, след като била любезно зарязана, се заканила да убие първо него, а после и себе си. В крайна сметка всичко завършило с изгарянето на няколко партитури и написването на две книги пълни с глупости. Въпреки че през тези години Лист прекарва значително време от годината в унгарската столица и с негова помощ там е открита местната Музикална академия „Ференц Лист”, с родината му го свързват най-вече двете най-важни неща в живота му – музиката и пианото.

Може би най-популярните произведения на Лист за соло пиано са неговите 19 унгарски рапсодии. Първите 15 от тях са публикувани през 1853 г., а последните четири – между 1882 и 1885 г. Кои теми в тези рапсодии са унгарски народни мелодии и кои – творби на унгарски композитори от онова време, е доста трудно да се определи, а и няма особено голямо значение. Всички те са звучали сред циганските катуни, кръстосващи необятната унгарската пуста. Оттам ги е чул и Лист, след което ги е преработил във великолепни клавирни пиеси – смайващо шеметни и виртуозни пасажи се редуват с прелестни лирични мелодии в стила на унгарския вербункош. Със сигурност сте чували прочутата Втора рапсодия, марша “Ракоци” (№ 15) или 14-тата рапсодия, която е послужила за основа на вече споменатата Фантазия за пиано и оркестър. За съжаление и тук популярността води след себе си тежки злоупотреби. Често тези пиеси се изпълняват без капка чувство, само и единствено с цел виртуозен блясък. Попитайте някой пианист как се свирят финалните октави на Шестата рапсодия и той ще ви изгледа с очи като яйца на очи. Техническата трудност на унгарските рапсодии безспорно е голямо предизвикателство, справянето с което буди възхищение, но освен нея – колко много поезия има в тези пиеси... и колко е жалко, когато тя липсва в нечие изпълнение.

В късните си творби Лист все повече се отдалечава от виртуозността на ранните си години. Музиката му става по-дълбока, по-философска и... по-експериментална. Най-прочутото му произведение в това отношение е композираната през 1885 г. „Багатела без тоналност” (Bagatelle sans tonalite, S. 216a). Всъщност Лист спокойно може да се смята за един от предшествениците на импресионизма и атоналността в музиката, при това десетилетия преди да се появят техните най-ярки представители – Дебюси и Шьонберг съответно.

През късните си години Лист завършва своя най-грандиозен клавирен цикъл, който композира през една доста голяма част от живота си и на който бих искал да ви обърна специално внимание. Става дума за Annees de Pelerinage, което на български можете да срещнете по много различни начини. Като че ли най-популярният от тях е „Години на странстване”, а и той най-точно отразява характера на творбата. Тя представлява три сюити („години”) за пиано, като първата е посветена на Швейцария (Premiere Annee: Suisse, S. 160), втората – на Италия (Deuxieme Annee: Italie, S. 161), а третата (Troisieme Annee, S. 163) няма специално посвещение в това отношение, макар че и тук Италия е основното вдъхновение. Към „Втората година” има и едно много важно „допълнение” (supplement), което е посветено на “Венеция и Неапол” (Venezia e Napoli, S. 162). То се състои от три части – Gondoliera, Canzone и Tarantella, в които Лист е използвал музика на други композитори – Перукини, Росини и Котро съответно. Интересното е, че въпреки това те звучат напълно Листовски! Няма да ви отегчавам с всички години на написване и издаване на отделните части, нито пък с различните версии, в които съществуват повечето пиеси. Само ще ви кажа, че началото на този великолепен цикъл е поставено още през 1835-36 г. с Album d'un voyageur, S. 157 – 20 пиеси, музикална картина на времето прекарано с Мари д’Агу, – по-късно, през кариерата си на пианист виртуоз и годините във Ваймар, Лист завършва първите две „години”, а композирането на третата приключва чак през 1877 г. Тук се съдържат едни от най-известните му пиеси, за които повечето хора дори нямат представа, че са част от цикъл.

Смея да твърдя, че в своето творчество за соло пиано, съвсем отделно от техническата революция, Лист разкрива по-богат душевен свят от когото и да било през своето време, преди или след него (може би само Рахманинов може донякъде да се “сравнява” с него в това отношение). Великолепно доказателство за това е именно този цикъл. Той съдържа 26 шест изключителни пиеси (всичките с програмни заглавия), които варират от най-нежната и откровена лирика, която можете да си представите до демонизъм в най-чист и зловещ вид. Понякога дори само в една единствена пиеса!

Тук за пореден път се разкрива сложната личност на Лист, която черпи вдъхновение от Рафаело (Sposalizio), Микеланджело (Il Penseroso) или Петрарка. Три сонета от последния са предадени с музикална поезия, а най-известният от тях, 104-тият (Sonetto 104 del Petrarcа), е сред най-красивите композиции, които въобще някога съм чувал. Прочутата “Данте–соната” (чието пълно име е Apres une Lecture de Dante: Fantasia Quasi Sonata, “След едно прочитане на Данте – соната-фантазия”) е поредният пример за преклонението на Лист пред синьор Алигиери – грандиозна композиция, която ви люшка между Ада и Рая, но след последните акорди се оказвате в Чистилището. Спомням си, че веднъж имах изключителната възможност да слушам тази соната на живо два пъти за един ден, като двете изпълнения бяха почти едно след друго. Трябва да ви кажа, че Чистилището не е шега работа! А какво да кажем за природата? Колко мощен вдъхновител може да бъде тя? Лесно можете да установите това като се разходите сред „Кипарисите на Вила д’Есте” (Aux Cypres de la Villa d'Este) или преживеете една могъща „Буря” (Orage). Ако не ви отнесе – пак добре! Когато става въпрос за разходки обаче, препоръчвам ви най-вече „Долината Оберман” (Vallee d'Obermann). Чакайте, оставете атласите, няма да я намерите там тази долина. Тя е измислена, за да ви накара на мечтаете! Само внимавайте, защото и из нея вилнеят бури! Фантастичното в „Параклиса на Вилхелм Тел” (Chapelle de Guillaume Tell) се преплита с реалното във „Фонтаните на Вила д’Есте” (Les Jeux d'Eaux а la Villa d'Este, май „Игра на водата” е по-добър превод от „Фонтаните”, но така е известна пиесата). Ако вече изтерзаната ви и отчаяна душа се е уморила от емоционалното препускане, винаги можете да си починете с нежните пасторални хармонии (Pastorale, Eglogue или Au Lac de Wallenstadt – „Валенщадското езеро” го има на картата вече, в Швейцария, макар че е известно повече под името „Вален”, но това е друга история), да се помолите на вашия Ангел Пазител (Angelus! Priere aux Anges Gardiens) или да се насладите на “Женевските камбани” (Les Cloches de Geneve). Накрая остава едно философско прозрение за живота, което е толкова тъжно, колкото и неоспоримо – Sunt Lacrymae Rerum. Свободен превод: „Има сълзи в живота”!

През 1886 г. 74-годишният Лист е все така неуморим, макар че през последните години, откакто се строполява по една стълба през 1881г., здравето му не е съвсем добро. Напуска Рим и посещава концерти със свои творби в Будапеща, Лиеж, Париж и Лондон (негово първо посещение там от 45 години насам). Пътят му след това минава през Антверпен, отново Париж, Ваймар, Люксембург, където на 19 юли свири на концерт. Два дни по-късно вече е в Байройт за Вагнеровия фестивал, управляван с желязна ръка от Козима, с която отношенията му са спокойни, но не и сърдечни. В края на месеца се разболява тежко от пневмония и е на легло, обграден от многобройните си ученици. Въпреки че посещава още два спектакъла от фестивала, състоянието му се влошава. Може би то се утежнява и от студеното отношение на Козима, която освен това забранява всякакви посещения на когото и да било при него. На 31 юли 1886 г., около 11:30 вечерта, Ференц Лист напуска този свят и се отправя към безсмъртието. Смъртта, която винаги го е вдъхновявала, най-после го взима в своята прегръдка. Погребението му е в Байройт. На органа свири Антон Брукнер. След това фестивалът продължава. Около половин година по-късно принцеса Каролина се присъединява към него.

Накрая на тези няколко реда за Ференц Лист си мисля, че той е едно идеално олицетворение на Романтизма, неговото може би най-ярко проявление сред композиторите на XIX в. Ако Бетовен беше човекът, който с титаничното си дело осъществи революционния преход от Класицизма към Романтизма, то на Лист беше писано да доведе това ново течение в музикалното изкуство не само до неговите най-големи висоти (това сториха също мнозина преди и след него), но и да развие в пълна степен неговите възможности по-смело и по-дръзко от когото и да било. И това също беше революция! Всичко, до което се докосваше Лист, избуяваше с енергията на гения му до такива мащаби, че в крайна сметка се оказваше непреодолимо препятствие за ограничените мозъци на консерваторите – изпълнителското клавирно изкуство, композирането за пиано, симфоничната музика, църковната музика, диригентското изкуство. Всичко! Странен, необикновен, сложен и труден, но несъмнено брилянтен ум, който въплъщаваше в себе си много повече от музиката, макар тя да бе най-мощното му оръжие. Той беше забележителен педагог. Трудно е да се определи колко са всичките му ученици, но грубите сметки посочват около 400. Сред тях се открояват имена като Ханс фон Бюлов, Александър Зилоти, Карл Таузиг, Мориц Розентал. Това което днес се нарича благотворителност и е най-честия начин за задоволяване на човешката суета, беше неделима част от неговата душа. Никога и за нищо не пестеше време, усилия и средства – Консерваторията в Будапеща, Музикалното училище във Ваймар, паметникът на Бетовен в Бон, жертвите на придошлия Дунав, катедралата в Кьолн... а колко млади композитори разчитаха на неговата помощ и я получаваха – Григ, Дебюси, Сен-Санс, Балакирев, Бородин, ако трябва да споменем само няколко имена. Музиката на колко гениални хора популяризираше неуморно с транскрипции и изпълнения? Шуберт, Шуман, Вагнер, Берлиоз, Паганини, Шопен, Бетовен и Бах има за какво да са му благодарни. Музикалната публицистика също имаше в негово лице един от своите колоси – биография на Шопен, изследване върху мелодиите на унгарските цигани, статии, есета, писма и още, и още. И все пак неговата най-голяма любов беше Нейно Величество Музиката! Той я обичаше повече от Каролина, повече от Вагнер, повече дори от Бога. Ненавистта на музикалните консерватори никога не го обезкуражи да композира и да върви напред към все по-дръзки музикални идеи... и тяхното осъществяване. Днес музиката му за пиано заема полагащото й се място в съкровищницата на световното клавирно изкуство. Останалата му музика предстои да бъде открита. Забележете – казвам „открита”, а не „преоткрита”. Каролина обаче го е казала далеч по-поетично: „Лист хвърли своето копие далеч в бъдещето”. Eljen Liszt!

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=9464






Допадна ли ви този материал? (34) (0) 14384 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (6) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.