Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Домашен любимец (статия) - Творчество
Домашен любимец

Автор: Ивайло Петров Иванов, петък, 03 август 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Горещ следобед. Едно малко по чистичко място в тоя голям и мръсен град, съответно – задръстено с хора. И кучета, разбира се. Абе какво да ви говоря за обстановката. Има я във всеки квартален парк.

Да срещнеш на такова място познат човек не е чак толкова невероятно.
-Я виж ти! Обзавел си се?
-Да... – отвърна Васето. – Кефи.

-Не можа ли да си намериш нещо по така. Някое лаби, овчарче... Това, честно, ми прилича на обикновено помиярче. И каишка с надпис си му сложил. Как въобще ти остава време за това?

Васето е заклет геймър. Да го видиш просто така в парка е по-странно от слънчево затъмнение. Явно се е сдухал, нещо...
-Проблеми с нашите, сещаш ли се... Компютъра... щял да ми изпие мозъка! По-скоро не им се дава пари за една проста Х300... Ама... Кво`а ти кажа, пич...
-И си взе куче, вместо Х300? – ей това вече е върха, викам си. Васето се смахна тотално.
-Не бе! Дъртия мрънчи. Води някакъв у дома, съученици били... Каза, че ще съм си съсипел нервите...
-Водил те е на психиатър?!!
-Не бе, не! Той дойде у дома, да цапнат с баща ми по едно. И покрай другото... сещаш ли се...
-Сещам се. Довел ти е чичко с бяла рокля и те е освидетелствал. А кучето?
-Баща ми го взе. Каза да го извеждам всеки ден и да се грижа за него. Инак ще ми дръпне щепсела...

Васето все така се изразява. Някаква смесица от ар`ен`би жаргон и компютърна терминология. Да му дръпнат щепсала означава да му спрат джобните, да му приберат компютъра в килера, да го заведат на село. В тоя порядък. Последното предизвиква направо пещерен ужас във Васко. Не беше такъв пич, какво му стана?

Аз не че си нямам какво да правя в такъв един скапан следобед, но ми стана интересно. Васето не ми е точно приятел, но от време на време движим по малко. Разменяме филмчета, игрички, говорим си за видеокарти... В скапаното училище няма много готини пичове, а квартала е още по-зле.

Тръгваме по една алейка и му слушам душеизлиянията. Закъсал е, горкият. Може да се случи на кого ли не. Кучето обаче е доста симпатично. Прост помияр, но е едно такова мило, иска ти се да го погалиш, да го почешеш зад ушите...
-Изкъпал ли си го? – питам.
-Абсолютно! Няма проблем, чиста е гадинката.
-Да не вземе нещо да ръмжи...
-Не бой се, даже котките не закача.

Един такъв мил помияр. Много е приятно да го галиш. И на него му харесва.
-С какво го храниш?
-Всичко яде. Круши най-вече.
-Круши! Ти си се скапал бе. Как така круши ще му даваш?
-Ами... обича и си иска... Кво да го праиш?
-Как така си иска? Споделило ти е че обича круши?
-Ще паднеш, ако видиш какви работи умее тая гадинка. Гледай сега...

Васето взема една клечка и я хвърля на капака на една кола.
-Забранил съм му да пикае на гумите на колите и въобще да докосва кола. Гледай...

Помиарчето небрежно се отдалечава и в момента в който си мисля че е загубил всякакъв интерес към клечката, стопанина си и света като цяло, се втурва като куршум към задницата на колата, скача и прелита над нея, като във въздуха прави винт. Точно когато минава над капака на колата извръща челюстта си, захапва клечката и пада на крака. Направо ме застреля. Сигурно съм стоял с отворена уста поне десет секунди. После помиярчето културно носи клечката на стопанина си, оставя я в краката му и маха щастливо с опашка
-Я пак!

Васето повтаря същия номер, тоя път закрепва клечката на огледалото на някакъв опел. Като се метна гадинката във въздуха, направо ми събра очите. Прелетя над две коли и със салто захапа клечката.
-Ебаси! Откъде го намери това животно?
-Пред блока си беше...
-И ти ли го научи на такива мурафети?
-А... това нищо не е... Да видиш как се ебава с големите кучетии... Оня ден направи луд един булдог. Отива до него, захапва му леко малката опашка и ходи така с него. Тъпото булдогче не се усеща, стопанина му дойде, разкрещя се, понечи да го срита, ама булдога като го залая... Все едно са първи дружки с моята помиярка... Понякога ми носи и вестници от будката. Как ги свива, не знам...
-Хехе! Що не го пратиш в Мост, да ти донесе една Х300?

Васето обаче не захапва бъзика.
-Знаеш ли, от време на време влачи у дома една камара странни работи. Акъла ми не го побира за какво са му и откъде ги взема. Тая заран, представи си, довлече един комутатор за форд. Чисто нов. Аз даже не знаех какво е...
-Ако питаш мен – казвам му сериозно – това не е куче, а извънземно.
-Да...

Ей това не го очаквах от Васето. Очаквах да каже нещо пиперливо, да ме напсува, да ме погледне накриво поне. Много хора си мислят, че заклетите геймъри са изперкали по принцип, че не правят разлика между виртуалната и истинската реалност. Нъц! Изобщо нищо вярно няма в това, геймърите са възможно най-критично гледащите на реалността (независимо коя) хора. Един дребен бъг, една несъобразност и веднага ще я забележи. А сега ми казва просто едно „да”, все едно че си вярва за кучето-извънземно. Смахнал се е, няма начин.

Постепено стигаме до блока му и той се кани да се прибира. Ама някак не бърза, рови с крак, гледа облаците, чопли си копчетата на фанелката. Иска му се още нещо да сподели.
-Е? – подканвам го.
-Искаш ли да го видиш?
-Кое?
-Пришълеца. Извънземното.
-Нали го гледам? – и за всеки случай обръщам поглед към псето.
-Истинското...
-Ще излезе от устата на кучето? Или през...
-Сериозно те питам!

Ми кво. Най-много ще видя какви филмчета си е свалил, ще взема няколко, няма да си загубя времето. А може и да поиграя малко Doom3 на неговата 9800...
-Добре. Вашите из вас ли са?
-Ами, преселиха се на село.
-Как така се преселиха? – питам докато вече се качваме по стълбите.
-Ами така, извънземното не ги харесва.
-Кучето няма ли да се качи? Нали щяхме да го...
-То там си живее, край входа, зарежи го...

Решавам да не питам повече. Влизаме в неговата стая и аз тутакси се лепвам за компа.
-Искаш ли да го видиш? – пита ме Васето.
-Нали го оставихме долу, какво да гледам?
-Ти пък с това куче... Кучето е само за камуфлаш, схващаш ли? Пришълеца прихваща някое помиарче все едно че ми е куче, за да имам повод да се мотая около езерото. То въобще обича да се логва в съзнанието на някоя гадинка. Я куче, я накоя маца... Веднъж дори един гълъб накара да лети с опашката напред...

„Да се логва в съзнанието” Непоправим е тоя Васко, плаче направо за четвърти километър.
-... а всъщност, то си живее в раницата ми. Заделил съм му един джоб, само на него. Ето...

Измъква от джоба на раницата си една зелена буца и я слага тържествено на бюрото.
-Кво е това? – питам, докато цъкам из папките му.
-Сега изглежда така. Пусни му малко Хелоуин, ще видиш как ще се промени... Само двата пазача обича, другите не. Има линк на десткопа...

Пускам Хелоуин. И аз ги харесвам, не ги бях слушал от сто години. А Васето има хубава уредба.

Зелената буца още на първите мощни акорди взе да се издължава. Като пластелинена анимация от едно време. Изведнъж от меко и безформено започна да става на едни сини кристалчета, които стърчат във всички посоки, с някаква много сложна форма. Прилича малко на снежинка.
-Чакай да почне „Little time” да видиш... Не, не скипвай, не обича да му прекъсваш музиката.

Аз, да си призная, мина ми мисълта направо да скипна на трета песен, но всъщност само съм се облещил и гледам невероятното зрелище.
-И това, викаш, е извънземно? – питам недоверчиво аз.
-Разбира се. Не видя ли помияра?
-Мда... А кучето наистина ли е домъкнало някакъв си алтернатор?
-Комутатор! Да бе, нали ти казвам. Цял ден се мъчих да го разглобя.
-И за какво му е?
-Ба ли го, де да го знам. Сигурно му е интересно...

Третата песен най сетне започна с весело игриво соло. Снежинката тутакси отново се събра в буца и от нея на бърза ръка се оформи оранжева тиква. Изрязана с очи и зъби, отвътре свети, същински Хелоуин. Че и прави физиономии с кривата си уста. Направо онемях.
-А сигурен ли си, че е разумно? Може просто...
-От`де да съм сигурен? Ти можеш ли да си сигурен за такова нещо?
-Мда... А пробвал ли си да му направиш нещо?
-Кво да му правя?
-Да го разрежеш, например.
-Ти луд ли си? Ай съм направил нещо, което не му харесва... Ай... Всичко може да направи. Това е извънземно бе пич! Как не чаткаш.
-Може така да се размножава и да очаква от теб...
-Може. Ама не ми се рискува. Пускам му Хелоуин, разхождам го вечер, разглобявам нещата дето носи помияра, чета вестниците...
-Чакай, чакай! Вестниците защо ги четеш?
-Знам ли? Явно там нещо го интересува, инак защо ще ги носи.
-Искаш да кажеш... Че то ти рови из тиквата?
-Ами... – Васето вдигна отчаяно рамене. – Всъщност нищо не знам.
-И е разкарало вашите на село?

Цялата работа взе много да загрубява.
-А това нещо не се ли крие? Нали уж влачи помияра за прикритие?
-Да. И на мен ми е странно как така ме остави да ти кажа на теб. Обикновено не ми дава. Пробвах най-напред на дъртия да кажа. Слуша ме като пън половин час, после стана и каза – „Отивай да вечеряш”. И това е. Все едно, че бях говорил на стената. И с други е така, ама с теб...
-Да не вземе да се лепне и за мен? – питам подозрително, а едновременно една такава малка паранойка ми се прокрадва и ме гризе отвътре. Някак си не ми се нрави да съм обект на извънземно внимание.
-Не бой се. Нищо лошо не ми е направило. Даже е симпатично. Понякога ми се лепва вътре в компа. Не знам какво му прави, ама после върви като хала.
-Добре де, защо все пак ме остави да го видя? Сигурно ще иска нещо от мен?
-Ей богу, не знам – разперва ръце Васето.
-Ще си ходя. Не ми се нрави тая работа.

Излизам от стаята му, Васето тръгва да ме изпраща. Пътьом хвърлям последен поглед към нещото. Седи си мирно кротко на бюрото и се кълчи на Future world.

На другия ден се обзаведох с котка. Една такава мила маца, сама дойде. И с МРЗ плеър се обзаведох. От малките, само 128 mB. Напълно достатъчни за два албума на Пантера, другите не ме кефят... Така и на разбрах откъде ми се появи тоя внезапен интерес към социологията. Ама е приятно, лежиш си вкъщи, не ти се ходи абсолютно никъде, четеш някакъв тъп учебник без нищо да разбираш, връткаш Пантера нон стоп и ти е гот...

Трябва да си купя нова раница, тая старата нещо не ме кефи.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=185276#185276






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 2783 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (9) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.