Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Жажда за плът (статия) - Творчество
Жажда за плът

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, сряда, 05 септември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Селцето Шато дьо Меру бавно потъваше в пазвите на падащия мрак. Наглед обикновено, като всяко едно провинциално селце в Нормандия, с открояващ се господарски замък върху близкия хълм, но макар случайния пътник да не би забелязал нещо странно от пръв поглед, то трескавата дейност по залостване на вратите нарушаваше покоя на настъпващата нощ. В пълно мълчание прибиращите се от полето работници бързаха да се вмъкнат в скромните си къщи, да затворят капаците на прозорците и да коленичат пред скромните домашни олтари, редейки молитви пред образа на Светата Дева, нерядко образ, надраскан с въглен върху глинените стени. Случваше се някоя отчаяна майка да издирва закъснялото си дете, обикаляйки улиците в забързан, но все така безшумен ход, или пък някоя бабичка да реди тихи клетви по адрес на Господаря, но като цяло в Шато дьо Меру всякакви разговори на висок глас прекъсваха с изчезване на първите слънчеви лъчи.
Отдавна си бяха отишли времената, в които младите момци се прокрадваха през плевните и шептяха мили слова на избраниците си, а момите се събираха пред някоя къща и се кикотеха весело на някакви си свои шеги. Отдавна бе затворена и кръчмата, в която изнурените селяни отпиваха по глътка червено вино и на висок глас обсъждаха тънкостите в земеделието. Нямаше дори и вино, защото лозята бяха изсъхнали първи, поразени от незнайна болест. Отдавна си беше отишла и надеждата...
Подобно мрачно настроение, обхванало цяло едно селце в топлата лятна вечер силно притесни Дидие Песо, известен още като Дидие Плешивия, по принцип веселяк, отдал живота си на служба на Бога и странстващ проповедник, който вече бе достигнал централното площадче и в недоумение наблюдаваше това, което се случва около него. Първоначално реши, че причината за странното поведение се корени в присъствието му, но след това осъзна, че всъщност никой не му обръща внимание. Почти отчаян, че няма да има възможност да обърне няколко чаши живителна течност и да сложи някоя мръвка в празния си стомах, след което да се опъне на някоя пейка и да посрещне новият ден, отпочинал и готов за път, свещеникът взе твърдото решение поне да опита късмета си на една или две врати, с надежда да намери подслон.
Едва при третия опит се отвори една врата и пред него застана въз-едър мустакат мъж на средна възраст, облечен в груби, окъсани дрехи и с мрачен поглед.
- Добра среща, стопанино. Дали един прост пътник като мен би могъл да намери някой стол и комат хляб, за да отдъхне, преди да продължи по нелекия си път.
- Добра да е, луди човече! Не знам какво те води насам освен безмерната ти глупост, но няма да те оставя да произвола на Божията милост.
Дидие Плешивия се промъкна през тясната врата и хвърли бърз поглед на скромната обстановка, след което се настани на посочения му стол и зачака прегърбената баба, може би майка на домакина да му поднесе скромна вечеря и дай Боже някоя и друга глътка вино или пък бира, с които да прочисти гърлото си от прахта. Селянинът се настани срещу него и зачака гостът да привърши с предложеното му. Каквото и да се случваше в Шато дьо Меру, гостоприемството не беше забравено.
След като с мъка прокара коравият хляб, главно благодарение на възкиселата напитка от ферментирали някакви си плодове, Дидие най-сетне реши, че е време да си изясни какво се случва тук.
- Кажи ми, добри стопанино, защо е затворена кръчмата и защо не срещнах хора, вървящи по улиците? Нима жителите на това селце не обичат да се забавляват и да намират утеха от живота в непринудени разговори.
Селянинът запази спокойствие, макар в очите му да се усещаше някакъв страх. Заговори бавно и ясно, но с напрежение, което заплашваше да избухне в паника.
- Ще направиш добро на себе си и нас, ако тази нощ прекараш в тишина, тук, в моята къща, а с изгрева напуснеш прокълнатото ни село и се моли Те да не разберат.
- Но какво е станало, добри ми човече? Какви ги говориш и кои са Те? Нима един хрисим служител на Господа наш Бог трябва да се страхува, когато посещава, кое да е мирно поселище във владенията на добрия ни Крал?
- Шато дьо Меру отдавна е извън властта на краля...

**

Дидие Плешивия с уверена крачка приближаваше господарската къща, твърдо решен да изпълни дългът си на Божи служител и да освободи Шато дьо Меру от прокобата, която тегнеше над него. Разказът на селянина го беше покъртил дълбоко, толкова дълбоко, че дори не дочака да разбере цялата история, преди да потъне в мрака на нощта и да забърза по прашния път, поне доколкото му позволяваше умората и трупаните с години телеса. Нямаше демонско изчадие, което да може да бъде търпяно по тази земя и той бе готов да се остави на милостта Божия и да се възправи с цялата си вяра срещу скверните създания, що бяха населили каменната грамада върху хълма.
Така улисан в справедливия си гняв, монахът не забеляза сенките в спусналия се мрак, нито дочу шумоленето в гъстата растителност край пътя. След това дълго щеше да се убеждава, че това е била Волята Божия, но последствията, уви, бяха твърде тежки за него. Дребните космати създания го нападнаха отведнъж, сякаш бяха едно цяло, от всички посоки като лавина от зъби и нокти. Ако допреди малко бяха тихи като самата нощ, то сега дяволският им кикот и тракане на челюсти можеше да подлуди дори човек безстрашен и с много здрава психика. Едно от тях успя да се докопа до дървеното кръстче на Дидие и да показва ужасяващи неща с него, а докато горкият човечец се опитваше да го достигне, друго му подложи крак и го събори, а трето впи остри зъби в глезена му. Плешивия с отчаяние гледаше, как малкото кръстче, символ на вярата му се покрива с нечистотии, а през това време, прикован от жилави ръце за земята, създанията изтеглиха езика му и го забучиха с два гвоздея към някаква раздрънкана каруца. Болката беше неописуема, а кръвта шуртеше на топли струи, но Дидие все така безмълвен и с ужас с погледа търсеше кръстчето.
Накрая създанията се наситиха на мъченията и подкараха каруцата, подкарвайки горкия монах към замъка, докато същевременно го налагаха по оголения гръб с пръчки и бодяха петите му с остри като игли предмети. Но никаква болка не можеше да се сравни с тази от оскверняването на кръста на Спасителя, затова Дидие допусна в душата си черни мисли за отмъщение.
Скоро въведоха бедния монах в залата на замъка, където пред очите му се разкри ужасяваща гледка. На огромната маса местния граф устройваше пир за най-приближените си. Мъжете бяха мъртво пияни и се тъпчеха със сурово месо, а по брадите им капеше кръв и лой. Ведно с тях от масата уродливи псета разкъсваха остатъците и се хапеха жестоко за някоя по-сочна мръвка, разгонвайки многобройните мухи.
Още по-ужасна картина се разкри в края на залата, където за вериги от тавана висяха голите тела на няколко девойки, бели като сняг от обезкървяване. От бедрата им, разрязани в областта на артерията капеха капки кръв и се събираха в няколко златни бокала. Господарят, явно обезумял, си говореше с отрязаната глава на някаква старица, поставена върху поднос, и се смееше гръмовно, неприлично облечен само с омазан с кръв халат.
Единствено виновникът за цялата тази лудост стоеше неподвижен и безмълвен и следеше с поглед процесията, която въведе Дидие в залата. Съществото приличаше на човек, но зловещ, със синкавата си бледа кожа, прорязана от изпъкнали вени, дупките, лъщящи от секрет, които заместваха носа и липсата на ясно изразен пол. Устните почти липсваха и откриваха ужасяващи жълти зъби, а котешките зеници сякаш пронизваха монаха и караха сърцето и душата му да горят в адски огън.
- Ха! Косматите копеленца са довели още прясно месо – изсмя се на висок глас Господарят и изтръгна от дървения под някакъв ръждясал нож.
- Той е мой, глупако...
Думите на демона бяха спокойни, изречени с равен тон, но графът внезапно спря, огледа се към своите приятели, след което наведе глава и безмълвен седна на някакво столче в другия край на залата. Съществото престана да му обръща внимание в момента, в който изрече думите. Бавно, спокойно, но с едвам доловимо напрежение стана и се приближи до Плешивия, продължавайки да го гледа втренчено.
- Къде е?
- Какво искате от мен, изчадия адови? Какво искате от тези бедни хора? – езикът на Дидие беше подут и още кървеше, но въпреки това вярата и гневът успяха да му дадат сили да изговори тези слова.
- Кръстът, нищожество, Кръстът!
Тонът на създанието като че ли се повиши съвсем слабо, а очите продължаваха да изгарят душата на Дидие. “Господи, дай ми сили да унищожа това гнездо на злото. Дай ми огненият си меч, за да покося демонът и да разплисна кръвта му пред олтара на твоята милост”.
В този момент ужасяващ трясък прекъсна скверните разговори на мъжете, първите талази дим от бушуващия пожар буквално избухнаха в залата. Паниката, която биде предизвикана даде възможност на монаха да се отскубне от слугите на демона и бързо да се насочи към вратата, докато гоблените се разгаряха с невероятна скорост. Мъжете търсеха спасение от пламъците, каквото нямаше да намерят.
По-късно разбира се Дидие Песо щеше да разбере, че след като тръгнал съвсем сам да се бори с голата си вяра срещу демона за спасението на хората от селото, приютилият го за кратко селянин събрал всички здрави мъже и с вдъхновена реч успял да ги убеди сами да вземат съдбата в ръцете си. Щеше да разбере също, че в господарската къща нямало достатъчно трезвен мъж, който да им се опълчи, а демонът и слугите му изчезнали без следа. Но в този момент Дидие Песо, наричан още Плешивия имаше много по-важна работа.
След дълго търсене монахът най-сетне успя да открие малкото дървено кръстче. Вземайки го с благоговение в ръце обаче, той усети остра, изгаряща болка и се принуди да го захвърли. Гледа го с недоумение, след това погледна към озареното от близкия пожар нощно небе и разбра. Той вече не беше достоен да носи частица от своя Бог със себе си, защото бе допуснал гневът да завладее сърцето му и желанието за отмъщение да го води по пътя му. А парченцето дърво от самия кръст на Спасителя щеше само да си намери носител.

--
За коментари: http://sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=187877#187877






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2124 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



Читателите на тази статия се поинтересуваха от:
Българското вино. Технология, региони и сортове
AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.