Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Из пиратските хроники: I. Буканиерите през XVII в. (статия) - История, Мореплаване, Пирати
Из пиратските хроники: I. Буканиерите през XVII в.

Поредици: Из пиратските хроники

Автор: Александър Арсов, петък, 07 септември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

“Война, пиратство, търговия света владеят с тройна власт.“

Така възкликва Мефистофел във „Фауст” на Йохан Волфганг фон Гьоте. Прав е бил. Сега нека да оставим войната и търговията настрана. Целта на тези хроники е да представи обективно, безпристрастно, исторически достоверно и колкото се може по-увлекателно историята на пиратството. Не, не става дума за компютърното пиратство и ограбването на интелектуалната собственост. Ще ви разкажа за пиратството по море – един феномен стар колкото света, или поне колкото човешката цивилизация. Откакто човекът е вдигнал ветрила и започнал да пътешества (и търгува) по море, оттогава се е зародило и пиратството. Във времето и пространството то е почти необхватно – пиратите са били напаст за древния Рим, във водите край Индонезия ги има и днес. Разбира се, доста подробности са се променили, но не и същността – морско разбойничество.

Вляво: Френски буканиер от ранния период на Хиспаньола. Забележете мускета и ловните кучета.

Реших да не спазя историческата хронология и да започна веднага от най-големия разцвет на пиратството, който историята на мореплаването познава – Карибско море през XVII и началото XVIII в., т. е. реших да хвана бика за... рогата. Първите няколко десетилетия на XVIII в. дори са получили сред историците забележителното название „Златната епоха на пиратството”, защото тогава то достига наистина невероятен размах и се разпростира не само в Карибския басейн, но и далеч извън него – Източното крайбрежие на Америка, Западна Африка и дори Индийския океан. Само за около един век пиратството е дало на историята цяла поредица забележителни личности, които човешкото въображение и склонност към преувеличения са превърнали в легенди. Не е лесно сред толкова много митове да се открие тънката нишка на историческата истина, но аз ще се опитам. Както ще видите, романтичната представа за пиратството създадена от хора като Емилио Салгари, Рафаел Сабатини и Чарлс Мун Бенет – еретични хронисти, но гениални писатели – не е лишена от преувеличения. Що се отнася до Седмото изкуство... надявам се, че след тези редове под „Карибски пирати” ще разбирате нещо повече от маймунджилъците на Джони Деп. Стига толкова празни приказки, качвайте се в машината на времето и да потегляме. Затегнете добре коланите, че малко друса. Да се отпраши за XVII в. не е шега работа. Там ще ви запозная с едни от най-дръзките и амбициозни морски разбойници живели някога, владетелите на Карибско море преди „Златната епоха на пиратството” – буканиерите.

В началото на XVII в. Испания все още била водеща колониална сила, която повече от век се радвала на несметните богатства, които се леели от Новия свят. Едва достигнали европейските брегове, златото от Колумбия и среброто от мините в Перу и Мексико се стопявали в мащабни военни кампании и диви политически интриги. Испанците гледали на експлоатацията на Американския континент като на свое право, в което никой друг не можел да се меси. Договорът от Тордесиляс – подписан малко след откриването на Америка и одобрен от Негово Римокатолическо величество – давал на Испания изключителни права на колонизираща сила. Естествено, запазването на този монопол им струвало скъпо. Още през XVI в. пиратството в Карибско море, в лицето на дръзки англичани и предимно французи, процъфтявало и нанасяло сериозни щети. Богато натоварените със съкровища испански галеони, които никога не достигнали Испания никак не били малко. Легендарният Френсис Дрейк дори се осмелил да удари испанските пристанища по западното крайбрежие на Южна Америка. Испанците обаче нямали представа какво ги чака през следващия XVII в. В неговия край, след век и половина напразна борба, Испания най-после загубила монопола си над Карибския басейн.

Увлечени във вихъра на колонизацията, през XVII в. испанците почти напълно изоставили множеството острови в Карибско море и основали редица градове по крайбрежието на Южна и Централна Америка. В същото време из островите като гъби след дъжд никнели колонии на французи, англичани и холандци. Първоначално там се установили заселници, които отглеждали тютюн, който впоследствие се продавал нелегално в испанските колониални градове. Два от тези островите в Карибско море и колониите, които били основани на тях са особено важни за нашия разказ – Хиспаньола и Ямайка.

Испанците, след като изтребили почти напълно коренното индианско население, напуснали остров Хиспаньола (Хаити). Оставили само града и форта Санто Доминго в южната му част. Скоро в ненаселената западна част на острова се появили различни заселници, предимно французи. Те получили в наследство от испанците гигантски стада подивели свине, коне и говеда, които се оказало, че можели да служат чудесно не само за прехрана, но и като източник на прилични доходи. Тъй като по онова време нямало хладилници, за да може месото на убитите животни да се съхранява по-дълго, ловците го режели на ивици и го опушвали на открит огън, като за целта използвали специални скари. На местния език те се наричали букан и оттук ловците станали известни като буканиери. Разни хронисти – разни мнения обаче. Други смятат, че опушването на месото е ставало в специални хижи, които се е наричали букан, според трети – това било името на самото опушено месо и думата била френска. Така или иначе, скоро в западната част на Хиспаньола буканиерите установили трайни търговски взаимоотношения с контрабандисти и минаващи кораби, като заменяли опушеното месо за оръжие, барут, сачми и разни други благини.

Ала животът на буканиерите съвсем не бил идилия сред тропическата природа. Напротив – те водели непрестанна битка оцеляване, пред която Survivor много сериозно бледнее. Испанците били на принципа “Тоя остров не е населен от нас, но и от никой друг няма да бъде”. Над буканиерите, които по едно време наброявали към 600 души, постоянно бил надвиснал Дамоклевия меч на испанските хайки, които действали по крайбрежието и навътре в острова. Повечето буканиери нямали постоянни места за живеене, защото рано или късно добитъкът си отивал или испанците идвали. Към испанското чувство за собственост се прибавяла и гореща религиозна омраза, тъй като повечето буканиери били протестанти и съответно – според фанатични католици като испанците – еретици, заслужаващи да умрат. Те разчитали на същата тактика, както при индианците – убийство или пленяване из засада. Ала буканиерите съвсем не били индианци. Отлични стрелци, тези дръзки мъже (жени сред тях кажи-речи нямало) отвръщали на удара с удар и заплащали жестокостта с жестокост. Всички буканиери – на Хиспаньола или на някой от многобройните Антилски острови, англичани, французи или холандци – се обединявали от своята омраза към Испания и всичко испанско.

В крайна сметка част от буканиерите били изтласкани от Хиспаньола и потърсили убежище на едно малко островче – 300 квадратни километра, какво му плащаш? – на 10-15 км северно от големия остров. То се наричало Тортуга, тъй като една планина му придавала формата на костенурка – на испански tortuga. Около 1630 г. там била основана първата голяма буканиерска колония, в която преобладавали французите. Това бил преломен момент в историята на буканиерите, защото той предоставил точно под носа им един нов и къде-къде по-богат източник на доходи – пиратството.

Вдясно: Пристанището на остров Тортуга с добре укрепения форт построен от французите и охладил набезите на испанците.

Тортуга се намирал на една крачка от пролива между островите Хиспаньола и Куба, а оттам пък минавали важните морски връзки на Северна Куба и Флорида с останалите испански пристанища на Карибско море. Освен това, през този пролив преминавали и някои от корабите на т. нар. flotas. Това представлявали военно защитени конвои, които плавали веднъж годишно от Карибите към Испания, отнасяйки лъвския пай американски съкровища. Една ескадра от галеони отивала до Картагена и Порто Бело, където прибирала докарания с мулета годишен добив на сребро от Перуанските мини, друга минавала през Вера Крус в Мексико със същата задача, а множество единични съдове обикаляли по-малките испански пристанища. В крайна сметка всички се събирали при Хавана, откъдето отплавали за Испания – затънали над водолинията от натоварените богатства и строго охранявани. Тази тактика испанците открили още през XVI в. и оттогава я използвали непрекъснато, тъй като тя се оказала изключително успешна. Само ако, по невнимание или поради буря, някой кораб се отделял от конвоя, той ставал жертва на морските разбойници, но това се случвало сравнително рядко. Обикновено всички кораби се прибирали успешно в Испания. Самотниците обаче, които минавали между островите Хиспаньола и Куба, на път за Хавана, за да се присъединят към конвоя, лесно ставали плячка на буканиерите от Тортуга.

Макар че и след 1630 г. из островите имало доста буканиери, които се занимавали с ловуване и опушване на месо, към 1650 г. думата “буканиер” вече се отнасяла изключително за морски разбойник. През 1655 г. англичаните завладели остров Ямайка, чието основно пристанище, Порт Роял, станало главна база на английските буканиери – това, което остров Тортуга (и западното крайбрежие на Хиспаньола) бил за френските им колеги. В средата на XVII в. испанците държали в ръцете си само Куба и най-бедната част на Хиспаньола. Върху колониите на повечето острови из Карибско море се веели британски, френски или холандски знамена. Към 1660 г. ерата на морските буканиери била в своя разцвет, който продължил няколко легендарни десетилетия.

Буканиерите бързо увеличили значително броя си. Примамени от измамни видения за хем лесна, хем богата плячка (пък защо не и безсмъртна слава), в техните редици се стичала всякаква измет – избягали слуги и роби, дезертирали матроси и войници или просто луди авантюристи – утайката на Европа и света. Буканиерското общество бързо загубило и чисто мъжкия си облик, тъй като към него се присъединили доста жени. Обикновено те се омъжвали за ловци, а ергените отпрашвали по море, за да пиратстват. Въпреки намесата на нежния пол, буканиерите наричали себе си братя от брега – доста романтично име за сурови и жестоки мъже.

Тук ще си позволя едно лирично отклонение във връзка с терминологията на пиратството. След като вече сте наясно (поне горе-долу) какво се разбира под буканиер, нека да кажем две думи и за пират, корсар, флибустиер и капер. Пират е обобщено наименование за морски разбойник, който напада каквото, където и както му падне. Kорсар има абсолютно същия смисъл и се използва ако искате да придадете изящно френско звучене на едно престъпление. Флибустиер е понятие с твърде ограничено приложение, което е добило широка известност главно благодарение на Емилио Салгари и по-специално на неговия прочут роман “Черният корсар”. Исторически то се отнася изключително за френските буканиери от Тортуга. Предполага се, че името идва от френската дума flibotes, т. е. “леки лодки”, тъй като в началото са използвали такива за своите нападения. Съществено е да се разбере значението на термина капер. Това е човек (или кораб), който действал под флага на определена държава и имал право да напада кораби на вражеските страни по време на война. За целта каперът сключвал договор (т. нар. каперско писмо) със съответната корона, която, разбира се, получавала не малка част от плячката.

Естествено, тези термини са до голяма степен условни и често се припокриват. Така например буканиерите са действали почти изключително като капери, тъй като през по-голямата част от XVII в. Испания е била във война с Англия, Франция или Холандия. Колониалната администрация била упълномощена да издава каперски писма и в десетилетията след 1650 г. наемането на буканиери – като един вид помощни войски за разрушаване на вражеската, а защо не и подпомагане на собствената, икономика – била често срещана национална политика. Плячката обикновена била достатъчна и за двете страни. И като дума за плячка, позволете ми още едно малко отклонение, за да ви дам малко икономическа и валутна информация.

Плячката на буканиерите се състояла предимно от сребро, което към 1660 г. било почти изключително под формата на монети – песос. Всъщност, песо е придобилата легендарна слава в пиратските хроники монета от осем реала – известна още като пиастър или испански долар, тази монета съдържала точно една унция сребро, като така чрез нея се измервала стойността на скъпоценния метал. През 1682 г. де Грааф сложил ръка на 120 000 песос като ограбил един единствен военен кораб (който носел войнишки заплати), а превземането на Порто Бело донесло на Морган два пъти повече монети. Като се има предвид, че по онова време един матрос получавал средно по 6, а един испански морски капитан – по 24 песос на месец, можем да добием представа за феноменалните размери на плячката и какъв катастрофален ефект са имали буканиерите върху испанската икономика. Към 1680 г. английската колония на Ямайка имала годишен доход от около 750 000 песос – буканиерски набези и плантации, – а испанската валута била толкова често срещана из улиците на Порт Роял, че песото било направено официална парична единица. Сред заграбеното от буканиерите имало и голям брой лични вещи – луксозни стоки, скъпоценности и др., – които чрез черния пазар бързо достигали до Европа. Макар че някои от тях се връщали дори при испанците, това съвсем не било достатъчно и в самия край на XVII в. Испанската империя била в икономически упадък, от който никога нямало да се възстанови.

Самото понятие буканиер съвсем не е лишено от известна доза разтегливост. По принцип с него се означават главно английските и френски морски разбойници, които са оперирали в Карибско море през втората половина на XVII в., често като капери. Пиратската терминология, разбира се, е далеч по-богата – например холандците наричали своите морски разбойници (включително и буканиери) zeerovers, което в превод означава “морски скитници” – но аз не бих искал да ви отегчавам повече с този въпрос. Все пак, трябва винаги да се помни, че пиратът е човек извън всякакви закони, докато каперът действа от името на определена държава. Що се отнася до братя от брега, историците не могат да се разберат по въпроса за произхода на тази фраза. Някои смятат, че е възникнала след ерата на буканиерите, за да подчертае братския дух помежду им, други твърдят, че се е използвала още в средата на XVII в., макар че не се среща в писанията на тогавашните хронисти. В крайна сметка, не е съвсем сигурно, че буканиерите са се наричали така, но малко романтика в хрониките няма да ни навреди.

Вляво: Карта на Карибския басейн, натисни за по-голям размер

Източниците от ерата на буканиерите са малко и оскъдни. Днес не е лесно да се добие представа за това как точно е изглеждал техният живот в Порт Роял, на Тортуга или Хиспаньола. Затова всички сме изключително благодарни на колегата хронист Александър Ексквемелин – холандски хирург, живял 12 години (1666–78 ) сред френските буканиери на Тортуга и описал подробно наблюденията си в книгата Americaensche Zee-Rovers (“Американските буканиери”). Тя е публикувана за първи път в Амстердам през 1678 г. (на английски – през 1684 г.). Живият и увлекателен разказ за едно твърде екзотично общество я правят един от най-големите бестселъри на XVII в. Все още се издава и днес. Ето един великолепен откъс, който илюстрира живота на буканиерите “по двойки”, съществувал докъм средата на 70-те години:

„Уседналите на остров Хиспаньола французи се отдават на три занимания: те са или ловци, или земеделци, или морски разбойници. Щом уволнят от служба някой чирак (буканиерите държали чираци, които вземали от френските пристанищни градове или от корабите и които трябвало да прослужат три години, преди да ги приемат в общността), той си намира другар. Събират наедно цялото си имущество и съставят един документ, в който си обещават един другиму, че преживелият ще получи всичко, придобито дотогава от двоицата. След като се сключи такъв договор, единият потегля на каперско плаване, другият на лов или да отглежда тютюн, според наклонностите на всекиго.

Буканиерите-ловци стоят из горите и гъсталаците по цяла година, понякога дори и две. Сетне отиват на остров Тортуга да попълнят запасите си от барут, олово, пушки, ленено платно и тем подобни. Щом пристигнат, за един месец прахосват и изгуляват всичко, което са спечелили за една или две години. Пият ракията като вода, купуват си цяла бъчва вино, избиват чепа и го излокват до дъно за най-късо време. Денем и нощем се лутат из селото и честват бога Бакхус, докато им стига парата за пиене. Когато всичко е профукано до сантим и са направили и борчове, те се връщат обратно в гъсталака и отново стоят там една или две години.“


Един друг колега хронист, абат Жан Батист дю Тре, описва доста картинно изключителната миризма, която се носела от ранните буканиери на Хиспаньола. Той ги оприличава на “най-отвратителните слуги на касапина, които са прекарали осем дена в кланицата без да се мият”. Буканиерите сами разсичали труповете на убитите животни, след което следвало опушване дни наред. Обикновено спели край огньовете, за да се предпазват от несметните облаци комари. Като се има предвид, че говорим за време и място, когато личната хигиена е била нещо кажи-речи непознато, можем лесно да повярваме на френския абат и неговите обонятелни рецептори.

Ексквемелин описва подробно вътрешната организация на буканиерите при потегляне на каперско (или просто пиратско) плаване, която била изненадващо демократична за толкова диви и брутални хора. Е, поне такава била на думи – колко са се спазвали е отделен въпрос. Капитаните сами вербували екипажите си. Ако били достатъчно прославени и обещавали богата плячка, нямали проблеми с бройката – от горите и таверните по крайбрежието на Ямайка и Тортуга идвали всякакви типове. Обикновено буканиерските екипажи били със смесена националност. Обединявали ги две неща – жаждата за плячка и омразата към Испания. Каперското писмо било от голямо значение, защото осигурявало закрилата на някоя европейска монархия. Не било проблем капитанът да се сдобие с него, независимо от каква националност бил – така или иначе, всички водели война с Испания. Поне до 1670 г., когато бил подписан Мадридския мирен договор, но това е друга история. Малко избързах...

Когато целият вербуван екипаж и капитана се съберели на едно място, съставяли договор, в който се уточнявали всички подробности на плаването – разделянето на плячката; дяловете на дърводелеца, хирурга и други такива, които не вземали пряко участие в плячкосването; премиите за тези, които гепят заложници, обещаващи богат откуп; компенсациите за различни осакатявания (дясната ръка вървяла най-скъпо в това отношение, докато загубата на око се обезщетявала доста мизерно; защо мислите черната превръзка на окото е запазена пиратска марка?). След това всеки се подписвал върху документа или слагал някакъв знак там, ако не го бивало особено с писането. В договора имало специална клауза против укриването на каквато и да било плячка. Тежко и горко на този, който посмеел да мами – чакало го заточение на пустинен остров. Лоша работа, защото по онова време Даниел Дефо все още не бил написал “Робинзон Крузо” – книга, която би могла да послужи като идеално ръководство по въпроса. Всеки от буканиерите носел собствено оръжие (сабя, мускет, патрони, кама), корабът и въоръжението на едро се поемали от капитана. Хранителните провизии се делели по равно независимо от ранга.

При вербуването на екипажа всичко зависело от авторитета на капитана. Имало нещастници, които непрекъснато били преследвани от лош късмет и при тях подписвали само шепа отчаяни бандити. После се качвали на някой мизерен пинас и отплавали към съдбата си. Капитан с прославено име и трипалубен кораб лесно можел да събере 200 души екипаж от висококвалифицирани главорези. Малцина, като Хенри Морган например, имали властта да организират истински походи с дебаркиране на сушата на големи отряди. В тези случаи обикновено първо се организирала среща само на капитаните. При събирането на цялата флота впоследствие се подписвал договора.

Само за няколко десетилетия през XVII в. буканиерите – французи, англичани и холандци – направили истинска пиратска революция, която заслужено им е отредила много оригинално място в историята на мореплаването. През 30-те години те нападали предимно минаващи кораби, като за целта използвали съвсем малки лодки (piraguas) или леки пинаси (малки ветроходи, обикновено използвани за търговски цели). Незабелязаното прокрадване, изненадата и убийствената доза дързост били ключови за успеха им над доста по-големите испански галеони. След развитието на Тортуга и Ямайка като основни буканиерски пристанища, нападенията взели да се насочват главно към малки испански пристанища. В края на 60-те години буканиерите вече щурмували някои от най-силните (и най-богатите) испански крепости в Новия Свят, като организирали мащабни десанти, пред които този в Нормандия изглежда като невинна разходка по плажа. Поради големия брой дезертирали войници от Европа, буканиерските отряди често приличали повече на армия, отколкото на пиратска шайка. Морските разбойници се възползвали по най-добрия възможен начин от бойните тактики на сухоземните си приятели – войниците. След завземането на даден град обикновено следвало опожаряване, грабеж и изнасилвания на поразия. Богатите граждани били жестоко изтезавани, за да признаят къде са скрили скъпоценностите си. Били страшни времена.

Системата с конвоите била желязна, но пристанищата били слабото място на испанците. Само Картагена и Хавана били достатъчно добре защитени. Всички останали важни точки в испанската система за събиране на американски богатства – Порто Бело, Панама, Вера Крус – станали жертва на буканиерски атаки. Те притежавали могъщи крепости, които обаче въобще не се поддържали. Испания хвърляла всичките си богатства в многобройните европейски войни, а за колониите не оставало почти нищо. Местните гарнизони обикновено били зле въоръжени и още по-зле обучени. Едва през 70-те години на века Испанската корона отделила средства за защита на колониите си – редовни войски, обучение на гарнизоните, подсилване на укрепленията. Ала вече било късно.

Към края на века испанските колонии в Америка били в по-тежко състояние от всякога, а Испания слизала от пиедестала на колониална сила, за да не се възкачи никога повече на него. Ерата на буканиерите също залязвала. Мадридският мирен договор между Англия и Испания от 1670 г. сложил край на каперските писма, които до този момент щедро се раздавали от губернатора на Ямайка. Нещо повече – през 1681 г. там бил приет закон против пиратството, който окончателно направил Порт Роял недостъпен за буканиерите. Някои от тях продължили да плават под френски флаг, тъй като инициативата сега била у “петлите”. През тези години френските буканиери организирали някои от най-големите си походи – срещу Маракайбо (1678), Вера Крус (1683) и Кампече (1685). Мирът от Рисвик (1697) обаче им „отрязал крилата”. Много буканиери участвали като капери във Войната за Испанското наследство (1701-14 г.), но самостоятелно и независимо един от друг. Ерата на големите буканиерски походи дала на морската история някои от нейните най-дръзки и прочути морски разбойници – Хенри Морган, Лолонуа, генерал Грамон, Кристофър Мингс (за тях ще ви разкажа друг път) – и в самия край на XVII в. изчезнала завинаги от историческата сцена.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=187978#187978






Допадна ли ви този материал? (3) (0) 7366 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (19) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.