Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Една история с четири лица. I глава (статия) - Творчество
Една история с четири лица. I глава

Автор: Черно слънце, понеделник, 24 септември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Да се родиш в съня си е първото и последното, то е щастие и копнеж, порив за лудост – отново и отново да вкусваш живота с върха на небцето. Светът е кладенец в пустинята, чакал сянката ти да падне върху него. Небето е сълзи – плакало ги е хиляди нощи за тебе, за твоите питащи очи без зеници. Реките са мъртви – положили са своите устия в сърцето на пустинята, все търсейки с шепот спящото ти под скалите сърце. Вкаменени са горите – превърнали са се в замръзнали черни пламъци, избликнали от забравените следи на древните ти стъпки!

Ала не плачете Тъмни Планини, че ето буден, завърнах се при вас.
Буден съм, аз – Сиснерос – и със стъпки на малко момченце изкачвам четирите хиляди стъпала от дъното на моята бърлога и ето, пресичам всички незрими паяжини от заклинания и защити, изпълзявам под ярката слънчева светлина и си спомням кой съм.
Демон съм, буден демон и сърцето ми бушува в пламъци, ръцете ми треперят от нетърпение, нозете ме носят сами. Идвам от дълбок сън и крача към друг по-дълбок, ала за миг, за дихание само аз съм буден.

Пляскам с ръце и се плезя на слънцето жадно – жив съм, роня стихове с рими от мъртви езици и се смея на вятъра, с пръсти разрошващ перчема ми див. И тъй, както ми е леко отвътре, приижда в мен нещо неизразимо, неописуемо – занемявам! Онемявам, преизпълнен от щастие и неистовост, от възхита разтърсваща, впил поглед в на хълмовете гънките меки.

Блажени са очите ми, че виждат това! Слънцето жълто хълмовете капе с алена мед по облите им хълбоци, с огнена сладост, стичаща се към основите им, женствено разливащи се под нозете ми. То е безмълвна пчела, пияно жужаща върху назъбените цветове на планинските върхове, то е златист водовъртеж от любов, целуващ моята нежна земя, то е огън и похот, съзидание и смърт. То ме събужда, то!
Земята е пурпурен сън и сладострастно пулсира под воалите на маранята, тя ме обгръща в родните си пазви – препечена до смърт, спотаена и влажна в своите клисури и кладенци, прошарена от бръчките на упоритите пътеки. Тя ме въздига и събужда. Тя.

Жаждата за живот е неистова болка - да съществуваш на границата на безумието, жаден за всяка глътка от тъй синия въздух, да се гмурваш в потока на поривите си, в бездната на любопитството и желанието, да разтвориш с пукот през гърба гарвановите си криле, докато очите ти се разтеглят настрани по издължаващото се в клюн лице. Да се плъзнеш във вихрите от нажежен въздух и усукани около върховете ветрове – ето това, това е любов. Когато Земята се изопва под теб – вечно млада и стара, безвременна и пълна с живот. Бременна с вечност и страсти, ширнала се под гарвановите ти криле, под смеха и копнежа ти да я избродиш, нацелуваш, налюбиш, да докоснеш всяка нейна дъщеря от плът и кръв, да разпръснеш семето си в прозрачната кръв на дъждовните облаци, пропадащи надолу към нейната равна, безкрайна кожа от скали, пръст, дървета и реки, пясък и камък.

Слънцето жълто зад Запада се потапя в море от сияеща кръв и се превръща в изплъзващо се обещание за вечност, за недостъпни градини със забранени плодове – то е всичко, което искам да следвам. И в захладняващите пръсти на прииждащия източен вятър долавям ласкавия смях на Нощта, усещаща моето желание да се рея, губя и скитам из друмищата на тъмните небеса, да преследвам Златистото Сърце на Живота, да го настигна и изпия. Тя ме целува, гонейки към аления облачен хоризонт на Запада, тя ме прегръща, тя ме обича – мен, тъмната искра, устремена към Залеза.

Изгряват звездите над мен – вечни светулки, танцуващи около света. Изгряват звездите под мен – ръкотворни безумия от творчески екстаз, разпръсната жарава от воля за любов и сътворение. Нима не е красиво до плач?! Просияват с бледа светлина спящите силуети на тези вечни деца – градовете, побрали в своите крехки, каменни шепи трескавия танц на живота, забързаното му дишане, поривите и страстите на своите обитатели. Те са ръкотворни планини, одушевени планини от камък, стъкло и желязо, глина и злато, къщи и раними човешки същества.

Спирам лудия си бяг по небето и кацам, щом съзирам улиците – реки от светлина и от усмихната плът, опиянение от викове на среднощни комарджии, които проиграват вселени от надежди и отчаяние, стичащи се между протегнатите им за чуждото злато пръсти. Въртоп от миризми, храна, погледи, опипващи раменете и джобовете му ръце – малки и женски или бързи и неприятни. Тътен от звуци на живот, дишане, допиране, целуване, убиване, тичане, докосване на хиляди красиви предмети, сътворени за докосване. Град. Стълпотворение от човешки същества, уязвими и прелестни, изпълнени със соковете на живота, на емоциите си, очарователни със своята съсредоточеност във всяко дихание, вкусване, бързане, любене, желание. Тъй ослепителни в излъчвания от тях аромат на живот, че се засмивам с разперени пръсти насред главния площад, завъртайки се около себе си с детски смях и кикот.

Нощта се превръща в накъсани отблясъци и видения, в хаос от вино, целувки на щедри жени с лукави усмивки, в отблясъци на ножове, викове и търкалящи се до безкрая кокалени зарчета. Вечерта се преражда в лудост, необуздани танци и безумни игри, където сред тълпа красиви жени и мъже хвърлям златни монети в нажежен тегел, обзалагайки се колко монети ще се паднат ези, преди да потънат. Има музика – диви ритми и разголени певици със сладострастни гласове, викащи с пълно гърло тъпанджии и подскачащи полуголи цигулари. Хаос от разхвърляни пурпурни образи, разлитащ се в опияненото ми съзнание като цветни стъкълца към детска зеница.

....Черни граници в тъмната нощ, счупена бутилка, студ, стичащ се по гърдите, алено-черен студ, парене и болка, женски писъци .... и гняв. Гняв избухва в гърдите ми и помита гърчещото се в нега сладострастие, опиянението и радостта, запокитва ги в езерото от лава, наречено ярост.
Изведнъж полудявам от ярост към тези жалки човешки същества! Да се опитат да убият мен, древния, могъщия, дошлия да им се порадва – на тях, красивите и крехки, очарователни и злобни създания. Да нападнат от алчност мен – вихрушката от гняв и ярост... Как смееха, как смееха да пищят, след като вече ме предизвикаха, как можеха да съществуват?!

Аз, Сиснерос, се превръщам в петметрова колона от тъмночервен пламък и сърцевина от черен огън, безглав, само с бронирана безуста и безноса маска, смъкната между изригналите нагоре и настрани рамене. Титанични щипци вместо ръце, бронирани в шипове тежки нозе, безумно дълга скорпионова опашка, в чието жило се крие не просто отрова, а първичен мрак и хаос.
Аз Съм Демон И Те Ме Предизвикаха !!
И аз съм ярост, лудост, Сиснерос Е ГНЯВ. Лудоооост – помитам ги, размазам ги с чудовищни удари, превръщам техните жили, кости, плът и брони в безформени, разпилени, кашести парчета, сграбчвам пищящ мъж с безполезна срещу мен гарота в ръцете му и със замах го вграждам в близката стена, освирепял от вбесяващите ножове и двете стрели, възпламеняващи се без следа, щом се опитват да потънат в тялото ми.....

Тръгвам си, когато Гневът ми утихва и остава само пепеляв вкус по върха на небцето. Ароматът на вино и възбудени жени вече го няма и не ми остава друго, освен да изчезна, да се стопя в сенките на нощта, тъй както съм дошъл. И ето, на съдбата покорен, - отивам си, ала някой ме следва тихо и решително, с безумната смелост на смъртните и неговата воля ме кара да се засмея отново щастливо.

В тази ясна нощ под самотните звезди и студената луна, някой все още мисли за мен и всяко негово дихание изтласква тичащото му тяло към мен, към мен, към мен. Усещам прииждането на волята му, грохота на мълчаливото му присъствие, обещанието за екстаза на битката. Неговият търсещ в мрака поглед събужда в мен забравени спомени за радост, по-могъща от съвкупление и по-изпепеляваща от ревност, по-силна от смъртта и по-нежна от неизлечима рана, родена с проклятие.

Удължавам радостта, удължавам предвкусването от сблъсъка, изплъзвам му се и спирам нарочно, подлагайки на изпитание неговото умение да проследява следата от присъствието ми, отстъпвам надалеч и в следващия миг се опитвам да го докосна с пръсти между плешките. Превръщаме се в котка и в мишка, в тигър и в ловец, в чудовище и в безумно смела жертва, търсеща сама развръзката.

Накрая осъзнавам, че самият аз копнея за сблъсък, за мигновението на бойния екстаз, за върховната радост да погледнеш през очите на своя противник в зениците на Смъртта. Мога да си тръгна, ала неговият копнеж за мен ме обвързва след всички безбройните крачки, които поделихме по плътта на земята. Неговата воля, неговата кръв, бликаща в това тъй измамно крехко и дребно тяло ме мами за сблъсък и разрушение. Заставам срещу своя преследвач и се наслаждавам на вятъра, който люлее неговите тънки и леки, бели одежди, пропускащи свободно нощния пустинен студ. Отвръщам с буен смях на неговата състрадателна усмивка, с презрение на жалостта му към мен - древния, могъщия, неистовия... Ала щом изважда своя тънък и привидно безобиден меч, се намръщвам – съзирам острието, върху което е нишката на живота ми! То жадува за мен, но аз няма да му дам да ме посече. Не, няма!

Време е за смърт и ярост, за безумие и бързина. Безсмислени са всички думи за пощада и мир, за доброволно предаване, лишени са от смисъл човешките ти думи за справедливост - нима аз, вестителят, имам нужда от свидетели, които да доказват... какво.... как смешно звучи... самозащита.

Не се нуждая от думи и слова, ала ти говори, говори, докато се затичвам с крясък на радост към теб, към готовото ти за изтръгване сърце, към крехкия ти череп. Мълви, докато изпадам в безумната радост от убиването ти.... Хаос, енергия, движение, удари, бяла искра, трептяща около стъпките ми, ослепителна светлина срещу мътните води на моята първична ярост, удрям, удрям, удрям и ти се изплъзваш, а мечът ти танцува в гърдите ми - леден и черен, съкрушаващ и бял.
Аз съм петметрова колона от златист пламък, в която дрехите ти горят, а пръстите, с които стискаш неистовия си меч, почерняват и димят в сиянието на лъвската ми грива, изтъкана от гърчещ се огън. Опитвам се да те прегърна и прехапя с лъвската си паст, ала ти се изплъзваш, оставяйки чудовищно дълбоки разсичания по мордата ми, по отрязаните ми лапи, избухващи в пламъци, докато израстват наново, по взривяващите се в огън нозе, които съсичаш отново и отново...

Боли ме, вия, крещя, ръмжа, рева от ярост и копнеж да те притисна - да те обвия в огнената си прегръдка, да смажа твоите кости и да преглътна смъртния ти череп, да сдъвча жилавата ти плът. Освирепял, правя гигантски скокове и запращам срещу врага си всичко, което имам - силата, бързината и болката си, първичната хаотична енергия, бушуваща в черното ми сърце, своите рани, зъби, нокти, паст, плът и огън.
Проклинам го с крясък – “умри, умри, умри, изпусни меча си, разпадни се и умри – ти, танцуващо танца на смъртта, измамно дребно и крехко създание.”

Не мога повече, болката, изтощението и гневът взимат връх над воина в мен и лъвските ми лапи се превръщат в щипци, опашката става съчленена и отровно жило се пресяга към ловкия ми мъчител, ала той избягва и нея, съсича ме между раменете - там, където е потънало дълбоко навътре и надолу бронираното ми лице. Ударът е тъй могъщ, че залитам назад - аз, могъщият, неистовият, несломимият. Ударът е тъй велик, че чувам - през алената пелена от болка, страх, ярост и гняв - нечие ръкопляскане.

Жена. Красива жена се е облегнала на шията на коня си и поздравява с длани и с усмивка моя противник. Мръсницата се е приближила, докато сме се били с него, дошла е, за да се наслади на поражението ми - мразя я. Намразвам я за миг, за дихание, за един поглед и тръгвам към нея. Ще я убия, каквото и да ми коства, ала войнът срещу мен се жертва заради нея и прекрачва право в моите пламъци, право в мен, право в гърдите ми.
Обезумелите ми от гняв очи пронизват смъртната, а моите щипци се впиват дълбоко в магическия щит, обвиващ тялото му. Достигам с тях до плътта и мачкам, разполовявам, убивам, раздирам и унищожавам – докато в същия миг върхът на неговия меч пронизва самия център на сърцевината ми от черен пламък.

Останалото е нощ и тъма. Предвечен мрак.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=189098#189098






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3081 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (13) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.