Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Една история с четири лица. II глава (статия) - Творчество
Една история с четири лица. II глава

Автор: Черно слънце, събота, 06 октомври 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Най-гибелните битки водим със себе си – сподели Мармаис с реката, извиваща гърбици в праговете пред него. Рече го на снега, женствено заоблящ извивките на неравната поляна, и на изящно носещите се във въздуха снежинки, меко докосващи потрепващите му от напрежение рамене. Пред погледа му млади елхи се полюшваха под ласките на едва доловимия ветрец и с гъвкави потрепвания на тънките си клони отмятаха от себе си белите шалове на сипещия се сняг – зелени момичета, събличащи с внезапни въздишки белоснежните си рокли...

- Стига!- изстена мъжът и възклицанието му се понесе из майчински затворените в шепи стени на планинската клисура, запулсира в тясното пространство и се сля с въздишките на отърсващите се от прегръдката на снега елхи. Той падна на колене и притисна юмруци към слънчевия си сплит, разтърсвайки се в конвулсии, тръгващи от слабините и преминаващи в спазми, в изпепеляваща болка, която го изопна по гръб и изтръгна от гърлото му предсмъртен крясък.
- НЕ! - Мармаис се изправи със залитане и нагази в ледените води на реката, навлезе с решителни стъпки и застана потопен до шията в гърбицата на плиткия, но мощен речен праг. Водната стихия се опита да го смрази и повлече, но той й се противопостави само с напрежението на своята воля и мускули, без помощта на магическата си мощ. Облегна се на ледения й напор, присви колене и протегна напред и надолу ръце с изопнати длани. Възправи се срещу бучащата й сила, срещу неумолимото й присъствие, опитващо се да унищожи крехкото му човешко тяло.

Болката и слабостта, изгарящия студ на стремително втурващата се покрай него стихия впиха прозрачни обръчи в неговото тяло и се опитаха да спрат сърцето му, но те беше силно и дори не трепна. Тогава болката и слабостта, и изгарящия студ на бучащата около него река се впиха в издръжливостта на мускулите му и твърдостта на волята, вкопчиха се в секундите, диханията и минутите и започнаха да разрушават живота в него, да отнемат дъха от посинелите, треперещи устни, да се просмукват в костите и дори под тях. Мразът проникна толкова дълбоко, че престана да бъде усещане и се превърна в присъствие, в което чувството за собственото му съществуване започна да се разтваря.

И в този миг - когато издръжливостта на тялото му секна - Мармаис усети как изборът между смъртта и живота заставя болката и слабостта, набъбнали в слабините му, да се превърнат в сила. Невъзможната, неописуема топлина между краката му се превърна в студена и непреодолима, синееща светлина - усети нейната прозрачност и неизразима синкавост да се разлива в мускулите и да преражда остатъците от волята му. Почувства как Мощта го изпълва от петите до темето, от вкочанените, мазолести върхове на пръстите до всеки дъх в гърдите му, до всеки порив за вдишване, как го превръща в онова, което е - войн на светлината*.

Промълви сам на себе си:
- Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение – усмихна се, защото тук, в този миг и в това дихание, отново беше преоткрил смисъла на тези шест думи. Понечи да сподели още нещо с реките, скалите, снега и елхите, но замълча, усещайки как в него израства могъщо спокойствие и тишина. Осъзна, че местността наистина притежава красота - несъмнена и естествена изтънченост - но не и сладострастието, усещано от него до преди миг. Липсваше дори стаената страст, която понякога се излъчваше от стая, прекалено грижливо подредена от чувствена жена. Прозря, че неговите емоции и страсти са се наслагвали върху хармонията на околното пространство - но победата му над самия себе си слагаше карай на тази духовна слепота. Беше минал в по-горно ниво на съществуване и усещаше как овладяната и пренасочена жизнена енергия преобръща смисъла на нещата, променя сетивата и чувствата му. Тялото му се превърна в съвършен, жив амулет, в безупречен инструмент за улавяне на скритата същност на природата около него, на скритото и видимото...

Снежинките все така се сипеха по поляната и водите на реката, елхите се полюляваха леко под поривите на ветреца и внезапно, чрез своето възвърнато свръхсъзнание, ферундалът с абсолютна яснота осъзна, че скоро ще умре. Спокойствието му остана съвършено като повърхност на спящо езеро, защото пророческото усещане за предстоящия край не се появи в душата му като заплаха, нито дори като предупреждение... дойде като обещание за завършеност!!

Усмихна се радушно на едно подскачащо под елховите клони врабче и излезе на брега, взе в ръка своя ферундален меч и потегли в равномерен бяг по полите на планината, спускаща се на изток към потъналата в преспи равнина. Силният му, равномерен бяг го изведе на малка пътечка, която се вля към друга, отведе го до малки селца, а после и до големия каменен път. Докато тичаше, залезът избухна в алено отвъд върховете зад гърба му и нощта се втурна срещу неговите зеници, предизвиквайки го да стигне преди нея двамата ще стигне до ръкотворната приказка от камък, излегнала се по котешки насред плодородната равнина. В отговор той се усмихна, ускори своя бяг и с лекота изпревари издължаващите се на изток сенки на хълмовете зад него.

Скоро се гмурна в замайващото множество от бързащи да живеят хора, несмогващи през светлата половина от времето да се наработят, да сключват сделки, да се забавляват или просто да си губят времето. Потъна в морето от миризми, говор, усмивки и думи, в водовъртежа от любезност и грубост, алчност и вежливост, в приливи и отливи от плът по тесните улички. Често слизаше от тротоарите, за да даде път на припрените градски жители, усмихвайки се на извиненията или наглостта, с която се възползваха от учтивостта му - хората си бяха такива и той ги обичаше именно такива - едновременно посредствени и изтънчени, посредствени и великолепни - просто човеци, празнуващи есенния си карнавал.

Инстинктът, възстановената чистота на усещанията го водеха все по-напред из уличките в търсене и преследване на нещо лошо и неконтролируемо, което се движеше хаотично, без посока и цел сред неговите скъпоценни, уязвими себеподобни! Вложи всичките си умения, за да открие източника на опасността, съсредоточи се така, както никога досега, но хаоса от емоции, миризми и преплитащи се аури и тела правеше задачата му невъзможна. Упорито се опитваше да достигне странното присъствие, ала нощта постепенно встъпваше пълноценно в правата си, ставаше все по-късно и накрая усети далечен и въпреки това мощен изблик на енергия, който разтърси настроените му за фини сигнали сетива. В този миг разбра, че мистичната връзка със Вселената, която има всяко същество, го е превела през лутанията и слабостите му, довела го стъпка по стъпка до този град... Ала осъзна и друго - че е закъснял въпреки всичките си усилия...

Озова се с максималната си бързина на мястото, но веднага разбра, че всичко е свършило и унищожителят си е тръгнал - улицата представляваше ужасяваща кланица, пълна с безформени парчета плът и съборени зидове. Опустошенията бяха такива, че навеждаха на мисълта за щедро използване на масови нападателни заклинания - още първия поглед обаче показваше, че всичко е било направено с колосална физическа мощ, каквато не притежават дори митичните зверове в горите на елфите. Минута по късно ферундалът откри и точното място, където е стоял демона в момента на своята трансформация – дори само страничната енергия, отделена при този акт, беше стигнала, за да превърне част от павета пред краката му в слаби магически артефакти. Тази, а и други следи, водеха до натрапващия се извод, че могъщото създание се саморазправило с обикновени хора. Жертвите обаче бяха използвали много непригодни за защита средства като например гарота, нож с нещо мазно по острието и пружинен арбалет за скрито носене под ръкавите. Избора на тези оръжия означаваше, че раздробените и разкъсани на парчета мъже са нападнали първи – и вероятно в гръб. Остатъците от тях, пръснати по паважа и изкъртените стени, показваха единствено, че са сбъркали фатално обекта на агресията си.

Отдели малко време, за да изчака стражата и за да опознае, доколкото е възможно, следата от присъствието на тъмното създание, превърнало уличката в ужасяваща, човешка скотобойна. Загуби още няколко ценни минути, за да докладва на притичалия с помощниците си префект и да ги помоли да пратят съобщение за случилото се до столицата на графството:
- Няма време, за да отида лично до там, а е възможно да бъда убит при опита си да унищожа този демон или поне да го лиша от телесно присъствие в нашето ниво на съществуване... Във всички случай някой трябва да спре този звяр дори и аз да загубя...
Думите му потънаха в слисаното мълчание на останалите. Накрая префектът кимна, неспособен да откъсне поглед от нещата, които виждаха очите му. При цялата си практика не се беше натъквал на толкова неописуема бруталност:
- Вие сте от войните на светлината, нали? - попита с премалял глас той.
- Очевидно е - отвърна Мармаис - а защо питате?
- Защото, ако този... или това нещо... може да ви победи, значи положението е лошо... много лошо... Може да се върне, а явно не знае що е милост!
Мармаис поклати отрицателно глава:
- Демоните са безпощадни... но не бързайте да го съдите. Бил нападнат и независимо от очевидната си страст към разрушението, все пак е ударил втори.
- Ако така отвръща... тогава не му давайте да атакува първи...
- Хубав съвет - усмихна се Мармаис - но знам, че и вие самия не може да го изпълните. Защото и двамата носим съвест.

…………………………

Луната се плъзгаше над ледените хълбоци на граничните земи - двурого сребърно присъствие над заспалата долина, която спускащият се от север смразяващ вятър напразно се опитваше да събуди с яростните си ласки. Прозрачният му, вледеняващ дъх минаваше през тялото на тичащия войн и посипваше с кристалчета сянката зад него, развяваше широката риза и се мъчеше да отвори вкочанените пръсти, впили се в ножницата на правия, измамно лек и крехък меч.
Тичащият се вслушва в душата на тихо виещия вятър, в звука на собствените си стъпки, разтвори сърцето си за тайните, скрити в трептенето на звездите, в самата същност на вселената около него, бавно преливаща в самата себе си. Усмихна се на нещо, идещо от дълбините на съзнанието му, но родено в отклик на този миг и място, поклати глава и внезапно спря - бяла статуя, замряла в езеро от неподвижност, врязан в тътена на тишината светъл силует.
Преливащ от спокойствие, свърна към една от изскачащите изпод леда морени и се сгуши в грапавата й повърхност, затваряйки очи под ужасяващата ласка на тихия, прозрачен вятър. Сля се духом и телом със скалата под себе си, отдаде й топлината и нетърпението й, умората и потта си на човешко същество, превърна тялото си в част от ледената долина, а потрепването на ризата си в шепот на вятъра, плуващ под студените, трепкащи северни звезди...
...Защото бе усетил, че онзи, който преследваше, всъщност се движи зад него...

Точици шум по лицето на Безмълвието, далечно огнено докосване, милувка на топъл бриз, тропот на копита... Потъналият в самия себе си войн изненадано вдигна глава и видя в далечината да се приближава конник - алена фигура, толкова ярка в белия нощен студ, че той изведнъж се почувства бучка лед сред пламъците на разпалена клада. Чаткането от нозете на животното по прозрачния лед се усилваше и приближаваше, а смутеният вятър сред облаци от снежинки донесе аромат на мускус и южни цветя, смехът на млада жена и накрая нощната тъма отстъпи пред блясъка на алени коприни, завихрени около бисерна усмивка:
- Чакаше някой друг, нали? - понесе се гласът на непознатата и войнът чу в него песента на леещо се сребро, танцуването на виното в чашата, играта на сенки и пламъци в огнището на далечния му роден дом...
- Онзи, когото чакам, ще дойде - отвърна Мармаис, взирайки се в белия овал, сияещ под широката качулка - защото преди дихание спрях да го преследвам!
- Разбирам - кимна чаровно непознатата - имате нещо за споделяне един с друг! Нещо, свързано с пламъци и смърт.
- Самата истина, непозната магьоснице - отвърна ферундалът и отклони поглед от двата огромни, парещи въглена, сияещи с мек блясък сред едно бяло до лудост лице. Отвърна очи от зениците на пришълката и се вслуша с цялата си душа в песента на снежинките, в мълчанието на снега, очакващ алените рози, които щяха да се родят от гърдите му тази вечер...
- Защо дойдох? - докосна го гласът й и той вдигна рамене пред нейния въпрос, вложил вниманието си във вечното присъствие на ледените хълмове, в усещането за близостта на колосална опасност, с каквато щеше да се сблъска за пръв и последен път в живота си...
- С вас преследваме едно и също нещо! – призна накрая той, все така бавейки отговора си, защото в този миг се съсредоточаваше в усещането от допира на течащия около тях, побелял от снежинки въздух. Избягваше погледа й, защото се потапяше в пулсирането на Луната над тях, в обещанието за кръв, носещо се над хълмовете, чезнещи из неясната, нощна мъгла...
- Искам да бъдем заедно, когато Тъмното Чадо на Фаетон се върне за теб? - прошепна тя, впила сетивата си в него така, както той вграждаше своите в заспиващата в зимен сън Вселена.
- Той иска да се срещне с мен - усмихна се белият войн, докосвайки чело с топката, оформяща края на ръкохватката на оръжието му - само с мен! Защото аз го последвах и то прие това като знак за обич и обещание за смърт!
- Как разбира, че се е появила връзка между теб и демона? Как може да си сигурен? - погали го гласът на непознатата - ручей сребърни камбанки, кадифе и коприна, алени пламъци и обещания за страст, които той нямаше да сподели...
- Както движението се превръща в покой! - погледна я той - Как огънят ражда водата! Ето така го усещам! Неговият глас беше твърд и неотстъпчив, изпълнен със сигурност, която ужасяваше. Ала тя се възпротиви за последно:
- Той... то има дълг и с мен! ТО ми отне близки на сърцето... Той
- Той ще дойде за мен, лейди! Само за мен! - мъжът й обърна гръб - ненужно сте се изложили на опасност.

Закрачи по леда и топлината, обещанието за страст и живот, блясъка на алените коприни и усещането за предложена помощ избледня, стопи се като следа от сън за летене в лятно небе. Пред него бавно изплуваше самотна ниска скала, сляпо и упорито стърчаща насред ледената долина. Войнът се запита колко ли гранитна упоритост е проявила, за да остане на мястото си – срещу потя на неумолимо спускащия се от север ледник, насред замръзналото му от безброй хилядолетия ложе... и тогава се приближи и видя, че не е скала...

Стояха един срещу друг и векове напрегнато мълчание се стичаха със снежинките между тях, а обещанието за смърт и гибел набъбваше и растеше, постепенно превръщайки се в кървава неизбежност. Накрая се превърна в абсолютна сигурност и Мармаис извади меча си от ножницата, питайки за пръв и последен път:
- Защо? Защо уби толкова невинни? Болна ли е душата ти?
- Човеците - Изсъска двукракият силует, висок колкото него - ме нараниха!
- Опитали са се да те наранят! Нима всеки път отвръщаш така? Дори на най-дребните обиди и удари?
- Съдиш ли ме!
- Да те съдя? Как бих могъл? Сърцето ми е преизпълнено от състрадание към теб!
Непознатият трепна от последните думи на светлия войн, рижата му глава се отметна назад, сякаш словата на неговия преследвач го бяха засегнаха физически. Наистина трепна - за дихание... после на устните му се появи ужасяваща усмивка и той полетя с мълниеносен скок към Мармаис.

Полите на тъмното му палто се развяха от бързината на този скок, червената му брада изплющя като знаме и в следващия миг над война на светлината надвисна нещо друго... то растеше и наедряваше, сдоби се с огромна маса и мощ в последните, мигновенно стапящи се метри от атаката си. Връхлетя като буря върху планински връх, ала белият войн само вдигна ръка и отне бързината му, предавайки я на земята под себе си. Дълбоко под леда около тях скалната плът на Майката на Света потрепери, а колосалното златисто чудовище увисна безтегловно във въздуха - неподвижно и уязвимо...
И мечът в ръцете на Мармаис се превърна в летяща между ръцете му искра - синкав лъч, чертаещ разпадащи се в сияние руни и знаци в изтъканата от жив огън плът на създанието. С плавна крачка мина под забавено падащото към земята създание и разчерта смъртоносен “хикс” през гърба му. Съсече го от кръста до могъщата шия, изгубена сред лъвската грива от гърчещи се бронзови пламъци. Разполови го от мишницата под едната титанична ръка, завършваща с тежка лъвска лапа, до изпредения от мускули хълбок под другата. От раните вместо кръв изригнаха пламъци и той се отмести, поглъщайки енергията на двете огнени завеси с меча си, изкован от светлина и студено съвършенство.

Опълчи се с танц срещу необятната му мощ. Използва немислимата си бързина на светъл войн срещу неговата мрачна аура, сковаваща дори поривите на вятъра и въртенето на снежинките. Противопостави умение срещу първичната ярост на звяра и спокойствие срещу титаничната, Първородна Радост от Унищожението. Възправи се с покой в сърцето срещу бесния му екстаз, делириум, оргазъм от безграничното, неконтролируемо насилие.
Възправи се с равновесието на танцуващата във вятъра снежинка срещу Хаоса на Първичния Огън... и го надмогна.
„Благодаря ти, враг мой, че ми помагаш да постигна съвършенството“ - усмихна се Мармаис и се сля с всяко движение на своя враг, с неговите бълващи пламъци дихания. Превърна огъня му в мраз, движението в неподвижност, принуди мощта му да стане покой... Превърна го в разлитащи се сред мрака наранени пламъци, в огромна, пищяща от безсилна ярост, многометрова грамада, върху която мечът му чертаеше знаците на опрощението...

И тогава, за пръв път в техния двубой, пред загиващия демон се появи цел, която можеше да достигне. Цел, която сигурно беше не по-малко смъртоносна от танцуващия меч на Мармаис... но се появи и Чудовището я атакува с яростта на губещия... Мощта му изригна в последен порив и принуди светеца-войн да застане между него и лекомислено приближилата се магьосница. Нямаше време да осъзнае, че тя не е просто жена, че има силата да се противопостави, че най-малкото е дошла подготвена и съсредоточена... Нямаше време и стори онова, което му заповядаха сърцето, съвестта и обучението - застана между нея и връхлитащото, нападащо в предсмъртна ярост чудовище.

... Внезапна тъмнина, изпълнена от чувството за изпълнен дълг... останалото беше усещане за постигната завършеност...

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=190397#190397






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 2806 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (9) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.