Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: На балкона (статия) - Творчество
На балкона

Автор: Александър Арсов, сряда, 10 октомври 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Беше един от онези дъждовни дни, в които слънцето едва успява да си открадне няколко часа сред стената от облаци. В тях обаче прежуря безмилостно. Отегчен от дългата дъждвна седмица и премръзнал от излъчващите студ панелни стени реших да изляза на балкона. Седнах на един стол, вдигнах си краката на друг, взех в ръка “Каталина” от Съмърсет Моъм и се пренесох в Испания от края на XVI и началото на XVII в. А слънцето печеше...
След известно време ми стана горещо. Съблякох се, като в някакъв странен изблик на приличие оставих слиповете на себе си. Захвърлих книгата. Нахлупих сламената шапка и си налях чаша студена кока кола. Излегнах се на двата стола и се отпуснах под жарките лъчи. От колоните в стаята ми се носеха хипарските мелодии на Creedence Clearwater Revival, които осезаемо допринасяха за доброто ми настроение. Слънцето ме напече. Имах чувството, че черният парапет на балкона ей сега ще потече разтопен. Допирът на студената чаша до горещата ми кожа беше повече от приятен. Глътките ме освежаваха. Отвреме-навреме подухваше лек ветрец, който донасяше благодатна прохлада. Бях вир вода и се чувствах прекрасно. И докато се любувах на картината пред мен, слънцето все така печеше...
Пред мен се откриваше забележителен урбанистичен пейзаж. Големият елипсовиден паркинг беше обграден отстрани от тези шедьоври на зрелия социализъм – панелните блокове. В далечния му край блестеше бензиностанцията на Shell, а до нея като зловещ исполин се извисяваше един кран. Строяха поредната уникална с грозотата си модерна сграда. С тъга си помислих, че не останаха полянки от тези строителни предприемачи. В далечината величествено над зеления килим на Борисовата градина се издигаше Телевизионната кула. Зад нея обвита в призрачни сиви облаци се губеше Витоша. Беше тихо, с изключение на абитуриентите, които, макар и рядко, огласяха квартала с простотиите си. А слънцето все така печеше...
Иззад редицата блокове отляво излезе момиченце. Не знам на колко години беше, може би седем или осем. Беше облечено с червена рокличка и имаше дълги къдрави руси коси, които блестяха ослепително на слънцето. В ръцете си държеше малка, но разноцветна топка. Хвърляше я високо във въздуха, скачаше и я улавяше преди още да е достигнала земята. Прехласнат наблюдавах радостта й от играта, радостта й от живота. Русите къдрици подскачаха във въздуха. Прелестната усмивка не слизаше от лицето й. Все така играейки, тръгна да пресича паркинга напреко. Минаваше покрай един малък камион, който беше паркиран. Аз можех да я виждам, но от далечната страна на паркинга тя беше невидима.
И тогава го видях. Него. Автомобилът. Червен и носещ се с шеметна скорост насам. От отворените прозорци се подаваха до кръста две момичета и в пристъп на някаква необяснима екзалтация крещяха неистово. Момиченцето излезе иззад камиона. Беше в средата на паркинга, топката й беше във въздуха, погледът й – устремен в нея. Изправих се изпълнен с ужас от неизбежното. Всичко стана светкавично! Не можах да дори да извикам. Чу се изсвирване на спирачки. Беше късно. Беше твърдо близо. Движеше се твърде бързо. Последва зловещ тъп звук. Момиченцето полетя във въздуха като парцалена кукла, падна на земята, изтъркаля се няколко метра и спря. Повече не помръдна. А слънцето все така печеше...
От колата слязоха няколко момчета и момичета. Явно бяха абитуриенти, личеше си по помпозните официални дрехи и невръстната им възраст. Пристъпиха напред и просто замръзнаха, гледайки обезобразената плът пред себе си. Бяха група младежи, които допреди десет секунди си мислеха, че след като са завършили гимназия, значи всичко им е позволено. Сега седяха вцепенени около малкия труп и мълчаха, ужасени от трагедията, която така внезапно се бе разиграла. Сега бяха виновни. Сега бяха убийци. А слънцето все така печеше...
А тя беше толкова красива, толкова невинна. Тя беше животът – неизразимо прекрасен и отчайващо крехък. Беше. А слънцето все така печеше...

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=190685#190685






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3316 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (18) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.