Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Демис Русос - една музикална вселена (статия) - Биография, Етно, Поп
Демис Русос - една музикална вселена

Автор: Александър Арсов, събота, 20 октомври 2007.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Накратко

Виж още: Биография [80]; Етно [2]; Поп [20]

Follow me to a distant land as mountain high
Where all the music that we always kept inside will fill the sky


Много отдавна се каня да напиша тази статия. Още от началото на миналата година, когато Демис Русос имаше концерт у нас заедно с Лили Иванова. Не отидох на живо, но впоследствие гледах запис на концерта по телевизията и... ми се доплака. Демис Русос изглеждаше поразително – остарял, уморен и с треперещи ръце, а от емблематичния му глас не беше останало абсолютно нищо. Никога не съм го гледал на живо в най-добрите му години, защото тогава не съм бил роден или, в най-добрия случай, съм минавал прав под масата, но от неговите албуми, клипове и снимки имам доста добра представа какво е представлявал Демис Русос in his prime. Затова онази вечер гледах телевизора потресен и тъмна тъга обхващаше сърцето ми. Но да не се отвличам! Целта на тези редове не е да ви занимават с глупавите ми сантименталности, а да разкажат за едно от най-забележителните явления в поп музиката през 70-те и 80-те (а защо не и 90-те) години – Демис Русос. Фактът, че той е направил грешката, която толкова много други правят – не е спрял, когато е трябвало – по никакъв начин не помрачава уникалното му място в историята на музиката.

Вляво: Обложката на втория албум на Aphrodite's Child - тримата космясали в стил Чубака гръцки бандити са: Вангелис, Демис и Лукас (от ляво надясно)

You should come with me to the end of the world
without telling your parents and your friends


Артемиос Вентурис Русос е роден на 15 юни 1946 г. в египетския град Александрия, където родителите на родителите му се преселили от Гърция през 20-те години на века. Макар и второ поколение египтянин по рождение, Демис (галено от Артемиос) е стопроцентов грък по произход и сред мюсюлманска Александрия той израства в традициите на Гръцката православна църква. С нея е свързан и първият му досег с музиката, тъй като в детските си години пее цели пет години в църковния хор, при това често като солист. Освен това се научава да свири на тромпет и китара, но това вече извън религиозните среди. Музикалното детство на Демис в Александрия е прекъснато през 1961 г., когато последиците от т. нар. Суецка криза принуждават цялото семейство да се върне в Гърция, която предците им са напуснали преди няколко десетилетия. Там, в началото на 60-те, Демис създава първата си група – The Idols, – в която свири на китара и бас, но не пее. Разказват, че кариерата му на вокалист започнала случайно – веднъж трябвало да замени певеца на групата си за кратко и публиката била така покорена от гласа му, че за Демис не останало съмнение какво е неговото призвание. Истинският повратен момент в живота на младия певец обаче идва през лятото на 1966 г., когато той се запознава с един друг млад, гръцки и абсолютно неизвестен музикант, за когото един ден ще заговори целият свят – Вангелис Папатанасиу.

I want to live
Where they'll change what they have done
Yeah


Към Вангелис и Демис се присъединяват още двама младежи, в чийто глави непрекъснато звучи музика – Лукас Сидерас и Аргирис Кулурис. Естествено, четиримата решават да сформират група и са достатъчно интелигентни, за да осъзнават, че тя няма никакво бъдеще в Гърция от края на 60-те години. Затова взимат епохалното решение да си търсят късмета из Европа, като за целта Аргирис е принесен в жертва – той трябва да остане в Гърция, защото там са го погнали военните власти; трябвало да ходи казарма човека. Останалите трима поемат към Англия, където след кратка митническа схватка се оказва, че няма какво да търсят. В крайна сметка през май 1968 г. те се озовават в Париж – с дяволски бързо топящи се спестявания и сред безредиците причинени от недоволството срещу правителството на Дьо Гол. Тримата имат невероятния късмет, че точно по това време Phonogram провежда международна конференция в града. Ала то не става само с късмет. Трябва и кураж! Южните ни съседи събират цялата смелост на древните си прадеди, спрели несметните персийски пълчища, и се представят на продуцентите на голямата звукозаписна компания, които са достатъчно пресметливи люде, за да им предложат – с оглед на окаяното им положение – един драконовски договор. Притиснати от обстоятелствата Демис, Вангелис и Лукас нямат друг избор освен да приемат условията и да започнат записи. В едно тясно мазе, има-няма няколко квадратни метра, се ражда първата им песен – Rain and Tears – композиция на Вангелис, който използва за основа едно изключително популярно класическо произведение (Канон в ре мажор от немския бароков композитор Пахелбел), а текста е на осигурения от компанията Борис Бергман. Съдбата отново е благосклонна към тримата, защото едва на следващия ден след записа, студиото, където е направен, бива затворено заради стачка. Rain and Tears се превръща в истински хит не само във Франция, но и в няколко други европейски страни. И до днес това е една от най-известните (и най-красиви!) песни с гласа на Демис и мнозина дори смятат, че е от по-късните му солови албуми. Не е така. Някъде през лятото на 1968 г. Демис Русос (бас и вокали), Вангелис Папатанасиу (клавишни) и Лукас Сидерас (барабани) се кръщават с рядко екзотичното име Aphrodite’s Child и така се ражда една от най-забележителните и уникални групи на всички времена. Останалото, както казват, е история.

Rain and tears
Both I shun
For in my heart there'll never be a sun


В следващите две години Aphrodite’s Child са истинска сензация из цяла Европа – Франция, Германия, Холандия, Белгия, Италия. Те издават два великолепни албума – End of the World (1968) и It's five o'clock (1969), а концертните им изяви е трудно да се преброят. Само появите им по телевизията са 239! Песни като Rain and Tears, End of the World, It's Five O'clock, I Want to Live и Spring, Summer, Winter and Fall се превръщат в истински хитове, а днес – близо 40 години по-късно – те са просто класика. Уникалният глас на Демис в съчетание с композиторския гений и клавирните фокуси на Вангелис се оказват неочаквано добра комбинация, която предизвиква фурор навсякъде. Много скоро обаче в отношенията между тримата започват да се появяват пукнатини, които неизбежно се превръщат в непреодолими пропасти. В основата им е желанието на Вангелис да се отдаде повече на студийна работа и музикално експериментиране, отколкото на концертна дейност. Началото на края е сложено през 1970 г., когато групата тръгва на турне без Вангелис, който предпочита да остане в Париж и да работи върху един саундтрак. Тримата се събират заедно отново в края на същата година, когато към тях се присъединява и старият им приятел Аргирис Кулурис, който е приключил с войниклъка. Започват записите на това, което по-късно ще се превърне в техния трети, последен и определено най-психарски албум – 666. Концепцията и звученето на тази творба, дело изцяло на Вангелис, са толкова далече от каквото и да е поп направление, че Демис и Лукас предпочитат да започнат солови кариери вместо да продължат в тази доста съмнителна за тях посока. В края на 1971 г. Вангелис сам завършва 666 и когато той излиза на бял свят в началото на следващата година, Aphrodite’s Child на практика вече не съществуват. За по-малко от три години те са се превърнали в легенда, чиято музика вълнува сърцата на милиони по цял свят десетилетия по-късно.

It's five o'clock
And I walk through the empty streets
Thoughts fill my head


Музиката на Aphrodite’s Child е изключително разнообразна стилово и смятам, че опитите да се класифицира като “прогресив” или “психеделик” рок са най-малкото смешни, макар че психарии никак не липсват. Ако държите на сравнения, Procol Harum, The Moody Blues и Pink Floyd са първите имена, които ми идват на ум. Едно нещо е несъмнено – Aphrodite’s Child са една от най-откачените групи, които някога съм чувал! В първите им два албума можете да чуете от балади, съчетаващи по удивителен начин епичното с лиричното, като гореспоменатите пет класически песни (и Marie Jolie), през шантави бохемски хармонии по гръцки като Such a Funny Night, които се набиват в главата до побъркване, та до The Shepherd and the Moon, където се забелязват твърде осезаеми наченки на турски гюбеци. Що се отнася до 666, искат се наистина доста здрави нерви, за да може човек да изслуша всичките 24 части на този двоен концептуален албум, базиран върху библейски текстове и толкова изобилстващ от психарщини, колкото и най-откачените творби на Pink Floyd не го правят. Днес този албум е признат за класика единодушно и от фенове, и от критици, като се смята за един крайъгълните камъни на експерименталната композиция и концептуалния дизайн в историята на музиката. Мнозина го считат и за най-добрата работа на Aphrodite’s Child, но аз определено не съм сред тези хора. Просто рецитиращата мантри и достигаща до оргазъм гръцка актриса Ирене Папас ми идва малко в повече...

We shall dance, we shall dance
The day we get a chance
To get a dime to buy back our souls


Веднага след разпадането на Aphrodite’s Child хиените от звукозаписния бизнес надушват, че от Демис Русос може да се получи нещо със солидна финансова изгода и му предлагат отлични условия за солова кариера. Така в началото на 1971 г., доста преди на музикалния пазар да се появи последния албум на Aphrodite’s Child, излиза първият солов такъв на Демис Русос – с многозначителното име On the Greek Side of My Mind (известен още като Fire and Ice). Първият сингъл от него – We Shall Dance – за нула време става един най-големите хитове в цяла Европа за лятото на 1971-ва, а следващата година е посветена на турнета в Испания, Италия, Холандия, Гърция и Германия. Оттук-нататък кариерата на Демис Русос през 70-те години е един непрестанен низ от великолепни албуми, хитове по върховете на класациите, сингли и турнета, които го превръщат в една от най-големите звезди на поп музиката за всички времена. За какви мащаби става дума можем да разберем от вестника, който певецът започва да издава през 1974 г. – Demis Roussos News. Равносметката в него за първите три години на Демис като соло артист е наистина впечатляваща – за 1000 дни той е изнесъл 380 концерта в 18 страни, пропътувал е половин милион километра – 400 000 със самолет и 100 000 с кола, участвал е в 120 телевизионни и 180 радио програми, записал е три албума и общо 40 песни, за което са му били необходими 600 часа студийно време. През 1975 г. осъществява 45-дневно турне, което се простира на пет континента. По време на него изнася концерт на един стадион в Бразилия пред 150 000 души – колосално постижение, което е постигал само още един легендарен артист – Франк Синатра. Неговото EP (Extended Play, нещо средно между сингъл и албум) The Roussos Phenomenon става първото, което оглавява Британските музикални класации и е дело на роден в Африка певец.

Goodbye my love goodbye
Goodbye and au revoir
As long as you remember me
I'll never be too far


Личният живот на Демис не е чак толкова успешен колкото кариерата му. Първата му съпруга, Моник, датира още от годините с Aphrodite’s Child, като плод на взаимоотношенията им е една дъщеря – Емили. Малкото си свободно време през 70-те години – когато не е в движение – Демис прекарва с втората си съпруга, Доминик, и сина си, Кирил (роден през 1975 г.), в прекрасна къща в Мезон-Лафит, край Париж, която Демис лично преустройва докато не я превръща ослепително бяло творение в стила на американската колониална архитектура. По-късно семейството се премества в Монако, а през 1979 г. Демис наема великолепна вила в Малибу, Калифорния, където се отдава на известна почивка, тъй като САЩ са може би единствения пазар в света, където той не се радва на особен успех (има само един златен диск) и не е особено популярен. За сметка на това в Европа и Латинска Америка довежда публиката едва ли не до лудост и главно там са отишли онези 30 милиона копия от неговите албуми, които са били продадени до 1977 г. През това славно за него десетилетие Демис Русос е във всяко едно отношение гражданин на света и едва ли има по-подходящо заглавие за албума му, излязъл през 1980 г. – Man of the world.

Goodbye my love goodbye
I always will be true
So hold me in your dreams
Till I come back to you


Дискографията на Демис Русос е наистина огромна и нямам никакво намерение да я разглеждам подробно, за да не ви се стори особено интересно четиво... телефонният указател. Ситуацията се усложнява допълнително от огромния брой сингли и сборни компилации, както и от факта, че повечето му албуми съществуват в няколко версии на различни езици – английски, френски, немски, испански, италиански. Музикалната универсалност на Демис Русос в тях е феноменално явление в историята на поп музиката. Може би тя датира още от детството му в Александрия – този музикален кръстопът на византийския и арабския фолклор, към които се прибавят и отнесените хармонии на Гръцката православната църква. В албумите на Демис от 70-те години можете да чуете какво ли не. От елегантния и артистичен рок на Feel Like I'll Never Feel This Way Again, Sorry или Lost in Love (кавър на Air Supply и дует с певицата Флорънс Уорнър; впрочем, страхотно соло на тенор саксофон – Дик Мориси наистина си го бива!) до екзотични изблици на гръцка страст във Velvet Mornings, White Sails или My Friend The Wind, а ако ви се слуша нещо 100% арабско – чуйте Far Away. Повечето му песни обаче просто не биха могли да се определят по никакъв начин, дори и най-известните от тях. Те просто трябва да се чуят. Макар че нито пия, нито пуша, обзалагам се на две бири и кутия цигари, че със сигурност сте чували прочутата Goodbye My Love Goodbye, но вероятно никога не сте знаели, че е на Демис Русос. Класически шедьоври като From Souvenirs to Souvenirs, My Only Fascination, Someday Somewhere или Lovely Lady of Arcadia са неизразимо чаровна музика, която влиза под кожата дяволски лесно, достига до сърцето и пленява въображението преди човек да успее да се усети. Това е идеалната музика, в чиято баладична красота да се разтопиш докато реалния свят не ти се стори нещо много, много далечно. Винаги можеш да се върнеш към него с някой бурен изблик на балканска страст, като например Trying to Catch the Wind или Winter Rains. Тук бих искал да се спра малко по-подробно на гласа на Демис Русос, неговите композитори и имиджа му през 70-те – основни “виновници” за легендарната му слава.

My friend the wind will come from the hills
When dawn will rise, he'll wake me again


Гласът на Демис Русос е един от онези редки вокални бисери, които можеш да познаеш от първа нота и просто няма начин да сбъркаш, независимо от годината на записа или стила на музиката. Макар и със скромен обхват из октавите, този глас е не само с уникален тембър, но е и изненадващо подвижен, с почти необятни изразни възможности и отлична дикция. Човек лесно може да не хареса тази толкова характерна дрезгавина в гласа на Демис, но веднъж стане ли му близка – остава с него завинаги. Тук е моментът да отдам почит на всички хора, които са работили през годините с Демис Русос, защото той всъщност е написал много малка част от великолепните песни и текстове, които е изпял, както и гениалните аранжименти, за които ще стане дума малко по-късно, също рядко са били негово дело. Сред тези хора – освен Вангелис, разбира се – главно действащо лице е Лакис Влавианос. Роден в Атина през 1947 г., той е талантлив изпълнител на синтезатор и орган, акомпанятор и диригент, но преди всичко – гениален композитор и автор на почти всички хитове на Демис през 70-те години, подпомаган в това отношение от Роберт Констандинос и Харис Чалкитис. Никога не бива да се забравя, че Демис Русос е имал страхотния шанс да работи с гениални композитори, без които едва ли щеше да се превърне в легенда, но пък, от друга страна, без неговия фантастичен глас и емблематична артистичност тези чудесни песни надали щяха да са класика днес.

Take me far beyond imagination.
You're my dream come true, my consolation.


През 70-те години Демис Русос е феноменално явление не само заради гласа си, макар че той е основната движеща сила на славата му, но и заради забележителното си сценично присъствие. По онова време Демис е доста едър мъж, появява се на концерти в широки и пъстри арабски кафтани, накичен с украшения, най-вече под формата на гердани, и с необуздано окосмяване на главата – брадата и косата му са по-буйни от тропически циклон и стърчат хаотично навсякъде. Целият му външен вид е пищен, пъстър, екзотичен, емблематичен и фантастичен. В комбинация с блестящите му и магнетични очи този външен вид го прави да изглежда като някой библейски пророк или арабски шейх, който покорява властно сцената само с няколко пестеливи движения на ръцете, завладяващ поглед и прецизна вокална мощ. Появата му в този вид предизвиква екстаза на публиката по цял свят, а когато към него се прибави един страхотен коктейл от византийски, арабски, класически и какви ли още не музикални мотиви – о, тогава се получава нещо неизличимо от паметта дори на най-късопаметните. Все пак, в края на 70-те години Демис решава да смени имиджа си, защото един аспект от него започва да придобива заплашителни мащаби...

Happy to be on an island in the sun,
La la la la la la…


През юни 1980 г. Демис тежи впечатляващите 147 килограма, а опитът му да намали теглото си година по-рано е бил неуспешен. Този път обаче той решава да успее, защото килограмите започват да се превръщат в непосилно бреме, особено като се има предвид, че не е особено висок, а и годинките си летят. И успява. За десет месеца сваля 50 килограма! През есента на 1981 г. се появява книга с многозначителното име A Question of Weight, в която Демис, с помощта на своята приятелка Вероник Скавинска, откровено описва борбата си с килограмите и тънкостите на диетологията, в които се крие тайната на успеха му. Почти фантастичната му промяна е повод за генерална смяна на имиджа. Буйната брада вече е в доста по-поддържан вид, а видимо оредяващата коса е прибрана в малка опашка. Така Демис Русос напомня смущаващо много на Ричард Марчинко – легендарния американски тюлен. Новото десетилетие и новият имидж донасят и музикални промени. В албумите на Демис през 80-те (а и през 90-те) години вече се долавят значително по-малко гръцки фолклорни елементи. Те отстъпват място на далеч по-разнообразни етно мотиви и по-модерно електронно звучене, а в репертоара му заемат все по-централно място кавъри и забележителни обработки на шедьоври от класическата музика. В интерес на истината 80-те години са провал за Демис от комерсиална гледна точка. Макар че той все още има магическо въздействие върху публиката, албумите му вече не се продават в такива огромни количества, както през 70-те, а по върховете на класациите все по-рядко се виждат песни от тях. В това отношение Демис никога не възвръща мястото си от предишното десетилетие, като в началото на 80-те дори изпада в тежка депресия заради комерсиалните неуспехи и липсата на музикално вдъхновение. Винаги съм смятал, че комерсиалността и класациите не са показател за каквото и да било – добро или лошо, качествено или боклук – и затова, напук на тях, ще ви дам няколко примера от дискографията на Демис през 80-те и 90-те години, които според мен демонстрират невероятното му и непрекъснато развитие като музикант. Нека поне за малко да се понесем на крилете на музиката през годините.

A lonely room and empty chair
Another day so hard to bear
The things around me that I see remind me of
The past and how it all used to be


Началото на 1981 г. е белязано от може би най-забележителната съвместна работа на Демис и Вангелис след Aphrodite’s Child – песента Race to the End. Тази великолепна композиция всъщност е вокална адаптация на тема от саундтрака на британския филм от същата година “Огнени колесници” (Chariots of Fire), за който Вангелис печели Оскар. Между другото, филмът печели общо четири награди на Академията през 1981 г. – сценарий, костюми и най-добър филм, като заслужава всички до една – ако не сте го гледали, направете го. Няма да сбъркате и ако чуете страхотната музика на Вангелис с уникалния глас на Демис Русос и чудесния текст на Джон Андерсън.

There is but one freedom
Man running along
Each step that he's taking
A step to his soul
The passion and courage
It takes to be there
The spirit of freedom
Alive in the air


Преди малко споменах за кавърите и обработките на класическа музика в репертоара на Демис Русос. Двата може би най-блестящи примера за тях можете да откриете в един и същи албум – Attitudes (1982). Искам да спра вниманието ви специално на две композиции, на чиито грандиозни електронни аранжименти вероятно би могъл да завиди дори Жан-Мишел Жар, а симфоничният им размах сигурно би впечатлил самият Джон Уилямс – Follow Me и The House of the Rising Sun. Първата е преработка, обработка, аранжимент – и аз не знам как да нарека това чудо – на една от най-прочутите теми в класическата музика – Втора част (Adagio) из т. нар. “Концерт за Аранхуес”, композиран през 1939 г. за китара и оркестър от испанския композитор Хоакин Родриго. Follow Me има и чудесен клип, където обаче песента е съкратена значително – почти наполовина. Аудио вариантът й представлява близо седем минути и половина великолепна симфония от синтезатори, която се допълва идеално с многоликия глас на Демис и великолепния текст, който ни приканва да избягаме в Страната на музиката, където небето ще бъде изпълнено с всичко, което досега сме таили в сърцата си. The House of the Rising Sun е кавър на прочутото парче на Animals, разбира се, но се обзалагам, че няма да го познаете преди първия ред на текста. Простичката мелодия на оригинала отново е развита в епична електронна концепция, достойна за саундтрака на “Междузвездни войни”. Плътният, дрезгав и мощен глас на Демис внася страховит мистицизъм и заплашителна загадъчност, която ме кара да потръпвам всеки път, когато слушам в това изпълнение. Естествено, далеч не всички кавъри и преработки на класическа музика в албумите на Демис Русос са от такъв калибър. За сметка на това обаче абсолютно всички са изключително оригинални като аранжимент и изпълнение, което ги прави поредното доказателство, че Демис не само работи с дяволски талантливи (а често и наистина гениални) музиканти, но и самият той е истински артист, към когото Господ е бил доста щедър, когато е раздавал гения.

Follow me along the road where only love can see
Rising above the valley of the night
Into the light beyond the tears
And all the years we have wasted


На 14 юни 1985 г. Демис Русос преживява нещо, което променя целия му светоглед и може би има решаващо значение за излизането му от мрачните дълбини на депресията. Полет 847 на TWA, на който Демис пътува със съпругата си Памела (третата!) от Атина за Рим, бива отвлечен. Макар че похитителите – някакви ислямистки откачалки – са възхитени, че на борда на жертвата им има такава знаменитост като Демис и дори празнуват рождения му ден на 15 юни, за великия певец (както и за всички останали пътници, разбира се) ролята на заложник се оказва страхотен дистрес. След два дни на молитви в самолета, Демис и жена му имат късмета да са сред 19-те заложници, които похитителите заменят срещу гориво на летището в ливанската столица Бейрут. Но това още не е краят. По онова време Ливан е в разгара на гражданска война и вече бившите заложници трябва да станат затворници и да прекарат три дни в един бейрутски затвор преди целият този кошмар да свърши. По-късно Демис заявява, че никога преди това не е осъзнавал колко безценно и красиво нещо е животът и колко е важно отделните нации да живеят в мир и разбирателство. Страхът в ненормално високи нива и близката среща със смъртта оставят траен отпечатък в съзнанието на певеца. Този ужасен епизод от живота му го изважда от постоянните депресивни състояния и го връща с пълна сила към сцената и студиото. Той решава да се бори за едно по-добро бъдеще на човечеството чрез единствената сила, която притежава – музиката, но шокът от отвличането е повод и за издигане на социалната му ангажираност на ново ниво.

There's a lucky man who'll take you far away,
Far away, so very very far away
He will come some day


През 1986 г., докато е на тримесечно турне в СССР, Демис е поканен да вземе участие, заедно с много учени, писатели и артисти, във форума за мир и разоръжаване, който се провежда през февруари следващата година в Кремъл. Същата 1987-ма Демис участва в редица телевизионни предавания в Чили, но настоява да включи в и без това претрупаната си програма една световна среща в Рио де Жанейро посветена на проблемите свързани със замърсяването на околната среда. Макар че никога не се е интересувал особено от политика, Демис има собствено мнение по всички въпроси – от наркотиците, които никога не е взимал, през СПИН-а, който определя като “Трета Световна война”, до т. нар. mal de vivre на младото поколение, на което липсват собствени идеи и изконни истини, за да може да продължи напред с достойнство и затова затъва все повече в умората и изтощението, от които няма измъкване. Силно религиозен човек, последовател на Гръцката православна църква, Демис често е канен да пее в различни църкви в Гърция и по света. Малко необичайно амплоа за поп певец, но Демис го обяснява с това, че Иисус Христос е проповядвал същото, за което той пее – любов. И още нещо – Демис Русос никога и никъде не е имал официален фен клуб. Не за друго, а защото не му допада идея някой да похарчи и един цент на клуб, който е посветен на него. А и едва ли има по-красноречив “фен клуб” от публиката на концертите му...

Because I love you more
Than words could ever say
I can live again
With no regrets of dreams that died before you came


Макар че през 1986/87 г. Демис издава доста успешните сингли Island of Love и Quand je t’aime, които са в типичния за него стил (и последвани от два албума до края на 80-те), връзката му с класическата музика нататък през годините не само че не отслабва, ами става още по-силна. През 1987 г. той записва Коледен албум, който се превръща в един от най-популярните класически албуми, които някога са записвани. Резултатът е, че Демис получава специална покана за серия концерти в някои от най-известните френски катедрали по време на Коледните празници. Франция е една от страните, където винаги са го обичали много. Макар че по неговите думи най-горещо са го посрещали в Германия, голяма част от живота си е прекарал във Франция и там са записани повечето му албуми. За да приключа със забежките към класическата музика, трябва да прескоча към 90-те години, където са някои от най-страхотните изпълнения на Демис, които просто не мога да пропусна. Песента Adagio из едноименния албум (1994) е още един невероятен поп аранжимент на едно от най-популярните произведения, които някога са били композирани – Адажио за орган и струнни от италианския бароков композитор Томазо Албинони. Наистина е трудно да го познае човек. Очевидно (или по-скоро “ушечуто”) бароковата музика може да звучи чудесно дори когато е изпълнена на електронни клавири, електрически китари и с текст на френски изпят от Демис Русос.

Take me with you gypsy lady
Through the melodies we fly
Sing me stories I can dream to
There will never be a memory of pain


Специално внимание заслужава албумът Serenade (1996), който се състои почти изцяло от класически произведения в ненадминати по своята шантавост аранжименти. Повярвайте ми, никога не сте чували толкова странно изпълнени прочутата ария на Херцога (La Donna e Mobile) из “Риголето” на Верди или арията на Неморино (Una Furtiva Lagrima) из “Любовен еликсир” на Доницети. Същото важи за прекрасните италиански канцонети Torna а Suriento и Santa Lucia, както и за прочутата Баркарола (Barcarolle) на Жак Офенбах. Една от най-известните песни на Шуберт, макар и с текст на английски (Serenade), е просто прелестна, а Хорът на евреите из “Набуко” (Nabucco) от Верди е... еврейски отвсякъде. Трябва обаче да ви предупредя, че този албум е крайно неподходящ за снобарите тежка категория, които са толкова често срещано явление при “ценителите” на класическата музика. Ако сте от тях, моля ви не слушайте този албум, защото това може да се окаже опасно за вашето здраве. Аз се възхищавам на Демис за тези интерпретации, защото в тях той пее със собствения си глас и по собствения си начин, без да се прави на оперен певец или нещо друго, което не е. Забележителната интерпретация и уникалният му глас подхождат идеално на твърде странните аранжименти и придават едно ново измерение на тези вечни шедьоври на класическата музика, което обаче не е за всеки. Затова обичам този албум, макар че съм свикнал да слушам тези творби в много, ама наистина много по-различни изпълнения. По принцип съм консервативен човек, който не обича модернизирането на класическата музика, но когато е направено с толкова много вкус и стил... съм безсилен и не ми остава нищо друго освен да се отдам на изкушението.

Summer shines and winter rains,
Falling leaves from willow trees,
There’s one thing I only know,
I love you.


През 90-те години Демис продължава да експериментира и да се развива не само в областта на аранжираната по странен начин класика, но и по отношение на най-разнообразни етномузикални влияния. Така например заглавието на песента Spleen (Baudelaire), от албума Adagio (1994), не е случайно, защото в нея той не пее, а рецитира поема от Бодлер, което на моменти даже малко избива на рап. А доста популярната (макар и не в неговото изпълнение) Dinata из албума Mon Ile (1997) започва с едноминутно интро, което изобилства от диви перкусии и войнствените заклинания на някакъв африкански жрец, който здраво го избива на истерия. В навечерието на новото хилядолетие Демис Русос продължава да е гражданин на света във всяко едно отношение. Живее половин година в Гърция и половин година къде ли не по широкия свят, от който попива всякакви музикални влияния, а сред любимите му композитори компания си правят Моцарт и... Стинг. Едно от малкото неща, в които съм напълно убеден, е, че светът на поп музиката в тези три десетилетия – от края на 60-те до края на 90-те години – нямаше да бъде същият, ако Демис Русос беше станал готвач. И това няма нищо общо с над 40-те милиона продадени копия на албумите или над стоте златни, платинени и диамантени диска през годините...

There is a house in New Orleans
They call the Rising Sun
And it's been the ruin of many a poor boy
And God I know I'm one


Не знам кога точно нещата са тръгнали наопаки, нито пък защо е станало така. Дали някаква болест е поразила Демис, или просто неумолимата старост си е казала думата? Не знам, наистина. Не знам още и какво ще представлява празнуването му през 2008 г., когато ще се навършат 40 години от официалния старт на неговата кариера. Знам обаче, че не искам да си го спомням – и визуално, и музикално – такъв, какъвто беше на концерта в София. Искам в съзнанието ми да остане онзи едър мъж, с блестящи очи и феноменален глас, който може да спечели с лекота всяка публика и да влезне “под кожата” на всеки музикален стил. Искам да си спомням за Демис Русос като за човека, който по неповторим начин съчетаваше в себе си екзотичния византийски фолклор, агресивните арабски ритми, религиозните песнопения и въобще етно мотиви от цял свят с електронния звук на модерната музика. Всички тези стилове, влияния и хармонии се фокусираха в уникалния му глас и неповторима артистичност, за да се превърнат в една незабравима музикална вселена наречена Демис Русос. Искам да го запомня така, както ви го разказах...

And I feel like I’ll never feel this way again
Cause a good time comes to an end
Well I stood out in the dark so long
And now the sun is shinin’ in
And I feel like I’ll never feel this way again


--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=191277#191277






Допадна ли ви този материал? (18) (0) 9811 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (3) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.