Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Артър Кларк: "Една одисея в космоса през 2001-та година" (статия) - Артър Кларк, Златна ера на научната фантастика, Космос, Научна фантастика
Артър Кларк: "Една одисея в космоса през 2001-та година"

Автор: Александър Арсов, събота, 27 октомври 2007.

Публикувано в Статии :: Литература; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Знаете ли, има такива книги, след прочитането на които човек вече не е същият. Това са книги, които те отнасят в друго време и в друг свят – или по-скоро в други времена и в други светове – провокират те към размисъл, разбиват представите ти за всичко познато и създават нови такива, шокират те, очароват те, вълнуват те, прелъстяват те. След последните страници ентропията в главата ти клони към максимум, защото в нея се води жестока борба между хиляди мисли, чувства, факти, теории, хипотези и какво ли още не, която те кара почти да полудееш. После утихва... до следващото прочитане. То е свързано със същия душевен тайфун, толкова силен и въздействащ, че определения като “класика” или “научна фантастика” започват да ти се струват непоносимо ограничени и глупави. За мен “Една одисея в космоса през 2001та година” на Артър Кларк е точно такава книга. Затова подозирам, че нейното ревю ще се окаже свръх силите ми, но... да видим все пак.

“Но, моля, не забравяйте, че това е само една научнофантастична повест.
Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.”


Ако се престрашите да разгърнете страниците на този литературен шедьовър, моментално ще бъдете запратени три милиона години назад във времето, когато едни от най-далечните предци на човека са бродели из африканските савани. “Този, който гледа Луната” (Муун-Уочър), като най-възприемчив и интелигентен сред себеподобните си, е един своеобразен предтеча на бъдещата човешка раса, създаването на която е целта на един грандиозно замислен и блестящо изпълнен експеримент. Неговият размах – от откриването на лова и огъня, през развитието на цивилизациите и типичните за човека безбройни войни, та чак до изобретяването на ядрените оръжия – преминава като на забързан кадър пред очите на читателя, за да се сбъдне една утопия, за която човечеството е мечтало две хиляди години – полет до Луната. Не само това, ами и живот на нея! Д-р Хейуд Флойд е учен свикнал да борави с периоди от време, които се губят някъде в безкрайността, но на повърхността (или по-скоро малко под нея) на единствения естествен спътник на Земята той се изправя пред неразрешима загадка, защото тук към милионите години се прибавя и още нещо – извънземен разум. Искате почивка? Няма време за такава! Изведнъж се озовавате на борда на космическия кораб “Дискъвъри”, в компанията на астронавтите Дейвид Боумън, Франк Пуул и, разбира се, бордовия компютър Хал–9000 – свръхинтелигентна машина последно поколение, която може да управлява целия кораб напълно самостоятелно и да води разговори със съвсем човешки глас. Мисията на “Дискъвъри” (поне официално) е да достигне до мистично красивия Сатурн, да извърши безценни проучвания в рамките на сто дена, след което да се превърне в спътник на планетата, макар че тя си има достатъчно такива – поне петнадесет, единият от които с големината на Меркурий. Преминавайки през една почти лична трагедия, жестока борба за оцеляване с нечовешки могъщ противник, невероятни (в прекия смисъл на думата) новини от Земята и едно творение на неизмеримо напреднал извънземен разум, космическата одисея на Дейв Боумън ще го отведе отвъд границите на най-разюзданата фантазия и най-развинтеното въображение, където духът се освобождава от тленните окови на материята. А ако се чудите какво е общото между Муун-Уочър, Хейуд Флойд и Дейв Боумън, ще ви кажа само, че това е един загадъчен монолит, черен и поглъщащ светлината до степен на нематериалност, идеално гладък и със съотношение на страните точно 1:4:9, оставен от изумително напреднала цивилизация, познала Космоса във времена, когато нашите предци са смятали, че за да достигнеш Луната, трябва просто да се качиш на достатъчно високо дърво.

Артър Кларк е човекът с гениална дарба на писател и всеобхватна ерудиция, който поднася целия този смайващ коктейл от научни факти, фантастични хипотези, ярки характери и изумителни събития с ненадминато майсторство. Брилянтният му стил съчетава по неповторим начин редица научнопопулярни факти, включващи достатъчно астрономически цифри, за да изпадне човек почти в безсъзнание, напрегнато действие, на моменти толкова загадъчно, че те оставя без дъх и философски откровения, които те приканват да изследваш най-тъмните кътчета на съзнанието си. Всичко това е гарнирано с точно премерена доза забавление чрез използването на най-различни литературни похвати. Незабравим е страхотният сарказъм на Артър Кларк по отношение на интелектуалните способности на нашите маймуноподобни предци или тънката му ирония за живота при нулева гравитация – от “плавната” походка, през яденето на храни в достатъчно лепкави сосове, та до емблематичното използване на тоалетната. Човек може искрено да се посмее в доста от тези ситуации, както и да научи куп интересни неща от света на астрономията, но това, което прави тази книга наистина велика, е възможността в няма и 200 страници напълно да се потопиш в три коренно различни свята – човека, създадените от него свръхмодерни технологии и една извънземна цивилизация напреднала до непреодолими за ограниченото ни съзнание предели.

“— Би ли желала да отидеш на Земята?
Очите на момичето се разшириха от изненада. То поклати глава:
— Земята е лошо място. Човек се наранява, като падне, а освен това там има толкова много хора.”

(Подчертаното не е от мен, а от Артър Кларк!)

Човекът. За три милиона години той е покорил (и почти унищожил!) цялата планета Земя и – по-малко от половин век след излизането в орбита на първите изкуствени спътници – вече е създал колония на Луната, където се раждат първите поколения “лунни” хора. Поради шест пъти по-слабата гравитация те растат два пъти по-бързо и стареят два пъти по-бавно от земните си събратя, а отношението им към планетата на техните предци се изразява най-откровено от едно четиригодишно момиченце (което обаче изглежда на осем!). Животът на Луната е чудесна възможност за кратка носталгична разходка из спомените от Студената война, както и да си припомним каква е разликата между маса и тегло, но с това неговата роля се изчерпва. Човекът вече гледа много по-далеч в Слънчевата система – към Юпитер, към Сатурн, – и с типичната за него глупава арогантност мисли, че след като е на “ти” с тънкостите на плазмените двигатели и хибернацията, или може да изчисли прецизно една орбита, Космосът ще му разкрие тайните си просто ей така. Повелителят на Земята не е предвидил само едно нещо – опасността, която идва не отвън, от черния безкрай на Вселената, а отвътре – от неговите собствени творения.

“Често Пуул и Боумън на смях говореха за себе си като за пазачи или слуги, пътуващи на кораб, който в действителност сам можеше да се управлява. Те щяха да бъдат много изненадани и немалко щяха да възнегодуват, ако можеха да открият колко голяма доза истина съдържаше тази шега.”

Технологията. Несъмнено любимото отроче на човечеството, чиито върхове не престават да изненадват и най-големите фантазьори, особено в областта на компютрите. С напредването на поколенията, интелигентните машини стават все по-бързи, все по-мощни, все по-универсални, с колосални възможности, които очароват ограничените мозъци на хората вместо да ги плашат. А трябва! Защото възникват въпроси с дяволски трудни отговори, ако такива въобще могат да се дадат – еднозначно или не. Може ли един компютър да мисли? Може ли той да бъде “ентусиазиран”? А да направи грешка? Какво представляват за една свръхинтелигентна машина чисто човешките ценности, усещания и кошмари – съвестта, отговорността, болката, смъртта? Никой не знае. По тези въпроси съществуват само предположения. И все пак, не е ли твърде лекомислено да поверяваме безценния човешкия живот изцяло в неговата власт? В ограниченото пространство на един космически кораб, сред необятната междупланетна пустош на Слънчевата система, няма място за два мозъка, единия от които електронен. (Способен ли е той на злонамереност?!) Сблъсъкът между човека и машината е неизбежен. Той ще бъде грандиозен и епичен, но също така жесток и безкомпромисен. Времето и мястото не биха могли да бъдат предвидени, но трябва да бъдем готови, ако не искаме от името на планетата Земя с извънземните цивилизации да контактува някой друг...

“Но тук незабавно се поставяше и друг въпрос. Би ли могла една техника, колкото и напреднала да е, да прехвърли мост над страхотната бездна, която се разтваряше между Слънчевата система и най-близкото чуждо слънце?”

Извънземният разум. Всеки човек с коефициент на интелигентност над 30 си е задавал вечния въпрос “Сами ли сме във Вселената?” и макар че мнозина заявяват твърдо “Разбира се, че не!”, едва ли някой от тях наистина го мисли сериозно. Защото да се спрягат разни хипотези с чесане на езици е едно, а да се открие сигурно доказателство за съществуването на извънземна цивилизация, и то на светлинни години (и в пряк, и в преносен смисъл) от нашето развитие – това вече е нещо съвсем друго. Именно тогава най-силно се проявява жалката същност на Homo sapiens – Разумния човек. (Разумен? Това някаква шега ли е?) Човешката суета – тази истинска същност на нашия разум! – не познава граници дори в Космоса и всъщност има наистина космическите измерения. Добре, извънземни същества реално съществуват. В такъв случай те обезателно трябва да са с човекоподобен облик и следователно – роби на материята! Ако някой допусне обратното, ще бъде моментално остракиран и причислен към презряната гилдия на “мистично настроените”. Черепните ни кухини уж са увеличили значително обема си от времето на маймуноподобните прадеди, но в полупразното пространство там продължават да витаят предимно предразсъдъци и ограничения, едно епично тесногръдие, което би било интересно, ако не беше толкова жалко. Ние, хората, сме странни същества – грижим се много повече за телата си, отколкото за духа. Спокойно, това не е някоя смахната църковна проповед за спасение на мизерните ви душици. Нищо подобно! Като се замисля обаче, давам си отлично сметка, че малцина са тези, които са успели да познаят истинската духовна сила, на която самовнушението и психическата стабилност са само върхът на айсберга. А какво има под повърхността? Не смея дори да фантазирам. Чудя се колко ли са хората – въобще, в цялата история на човечеството – успели да постигнат отделяне на духа от жалката плътска обвивка и да почувстват вкуса на истинската, необременена с нищо свобода? Сигурно мога да ги преброя на пръстите на едната си ръка. Има ли такива въобще? Има ли? Не, мисля, че няма... Прочутите състояния на нирвана и единение с Бога ми се струват твърде плоски, почти глупави в случая. За методи от сорта на секс, наркотици, рокендрол и алкохол съвсем пък не си заслужава да говоря. Искате ли да знаете какво представлява истинската свобода на духа, простираща се отвъд всички ограничения на материята, времето и пространството? Питайте Дейв Боумън. Той знае.

“Но бариерите на разстоянието започват да се рушат и един ден ние ще срещнем сред звездите равни нам или по-високо стоящи от нас.”

Артър Кларк пише “Една одисея в космоса през 2001та година” 33 години по-рано – през 1968 г., като паралелно работи, заедно с режисьора Стенли Кубрик, върху сценария на едноименния филм, който е толкова жалко подобие на книгата (макар че всъщност излиза преди нея), че не заслужава дори едно изречение. По-късно великият британски писател създава още три “Одисеи” – “Втора” през 2010 г. (1982), “Трета” през 2061 г. (1987) и “Последна” през 3001 г. (1997). Великолепни книги, наистина, но и трите заедно не могат да се докоснат дори до частица от величието на Първата “Одисея”. Фактът, че 2001-ва година вече е в историята, или че повестта се базира, макар и бегло, върху някои по-ранни разкази на Кларк, едва ли имат някакво значение за нейната актуалност, която – убеден съм! – няма да намалява занапред през вековете. (Поне до 3001 г., после не знам.) Имайте предвид две неща обаче. Артър Кларк дава много в тази своя книга, страшно много – от глобалната психология на човечеството, през дебрите на електронния мозък, та чак до природата на безумно напредналия извънземен разум и надрастването на материята, което праща в девета глуха познатите нам пространствено-времеви връзки. Артър Кларк, обаче, също така иска много, защото той поставя огромно интелектуално предизвикателство пред читателя, в което последният е принуден да впрегне и цялата сила на фантазията си. Както и да е, не обръщайте особено внимание на хаотичните ми мисли изложени тук. Просто прочетете тази книга! И дано всеки един от нас има възможност един ден да промълви несвързано като Дейв Боумън:

“— Тя е куха — и продължава до безкрайност и — о, Боже, — тя е пълна със звезди!”

В заключение, съвсем между другото, трябва да ви кажа, че “Една одисея в космоса през 2001та година” може да послужи и като великолепен тест за самооценка. Ако прочетете тази книга внимателно и тя нито за миг не предизвика експлозия на сивото ви вещество – това чисто и просто означава, че Вие сте пълен идиот! Приятно преживяване.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=192034#192034






Допадна ли ви този материал? (5) (2) 7574 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (4) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.