Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Търси се Звезден кристал (част 1) (статия) - Конкурс за хумористичен разказ с фантастични елементи, Октомври 2007 г., Конкурси на Сивостен
Търси се Звезден кристал (част 1)

Автор: Мартин Петков, събота, 10 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Джуджето Вика и град Невидим

На границата, която разделя света на приказките от света на хората, се намира град Невидим. В центъра на града има голям площад, където се издига старата Невидимска часовникова кула. Тя е висока двеста двадесет и две стъпки, извисява се над всички други сгради и е първото нещо, което пътниците виждат, когато наближат града. Особеното на тази кула е това, че часовникът от западната й страна показва времето в света на хората, а този от източната страна – времето в света на приказките. Така всички невидимчани могат винаги да си сверяват часовниците по нея, когато поемат на път в едната или другата посока.

Казват, че майсторът, който построил кулата бил голям особняк и дори... Но нека не се отклоняваме от нашата история. Обещавам да ви разкажа за този майстор някой друг път.

Важното е само да отбележим, че часовниковата кула показваше времето в град Невидим вече повече от осемстотин години, а в основите на кулата отскоро живееше едно малко момиченце. То се казваше Вика и беше на осем, девет, десет или единадесет години. Никой не може да ви каже точната й възраст. Дори и самата тя не знае това. Но пък знае много други неща. Знае например, защо млякото се пресича. И защо е полезно да се ядат зеленчуци. И защо е хубаво да се получават подаръци.

Вика не беше обикновено момиче. В края на краищата, кой би оставил едно обикновено момиче да спи само в Часовниковата кула. Вика беше джудже и то не кое да е джудже, а Осмото джудже на дядо Коледа. Ако я срещнете в някой слънчев следобед да се разхожда по пешеходната улица на Невидим или да седи до езерото с патиците, попитайте я и тя ще ви разкаже, как преди много време джуджетата на дядо Коледа не били седем, а осем. И тя била едно от тези джуджета. Но веднъж направила голяма беля - промъкнала се тайно в стаята, където били подредени играчките за идващата Коледа. Не, тя не искала да направи нищо лошо, просто толкова обичала да си играе, че не могла да се сдържи и влязла в стаята. Какво станало после и тя не знае. Но в един момент всичките играчки се разсипали по земята, изпопадали от рафтовете, затъркаляли се по стълбището и се изпотрошили. А когато нейният дядо разбрал, какво е направила, се ядосал много и я прогонил от дома си. От тогава тя се скита по земята и търси път, който да я заведе обратно в къщи.

Така един ден, по време на своите скитания, джуджето се озовало в град Невидим. Там светът на приказките свършвал и започвал светът на хората. Вика била уморена и имала нужда от почивка. Затова решила да остане за известно време в Невидим. Освен това трябвало хубаво да си помисли на къде да върви от тук нататък. Дали назад, към света на приказките, или напред, към света на хората.

Джуджето се настанило в приземния етаж на Невидимската часовникова кула. Там имало неголяма стая, която то подредило за себе си. Голям и скърцащ креват, малка масичка-писалище и много, ама наистина много, плюшени играчки, пръснати навсякъде. Някога, преди много време, в тази стая живеели часовникарите от кулата. Сега, обаче те си имали хубави и големи къщи и дори били забравили за съществуването на малката стаичка. И никой не се възпротивил, когато Вика заживяла там.

Козелът Никодим

Трябва да сте виждали Невидимските вечери, за да разберете, защо за тях никога не може да се каже, че са обикновени. Това е времето, когато слънцето напуска Невидим и отива в света на хората. Но вместо да настъпи мрак, на небосклона започват да блещукат хиляди малки слънца, родени в света на приказките. Те следват голямото слънце по неговия път над приказната земя и се крият в светлината му. А когато то навлезе в човешкия свят, малките слънчовци остават над Невидим и греят още известно време, преди да се завърнат по домовете си. Чак след това на небето изгрява луната, ала и тя не е обикновена. Погледната от западната порта на града луната изглежда така, както всички знаем, че трябва да изглежда тази стара спътница на Земята. Но погледната от източната порта на Невидим, луната винаги има формата на полумесец, върху който е нахлупена голяма нощна шапка с пискюл. Разбира се, жителите на Невидим отдавна са свикнали с тези особености на своя град и не им обръщат особено внимание, но в същото време няма майка в града, която да не е спорила с вироглавото си дете по този повод:
- Хайде, лягай си, слънцето отдавна залезе!-казва майката.
- Не е – отвръща детето. – Виж, колко слънца има още.
- Те не се броят – казва майката.
- Броят се – още по-упорито отвръща детето – Ето виж, едно, две, три... броят се...

И така, в една от тези обикновено необикновени вечери, още преди да са залезли всичките приказни слънца, Вика се готвеше за сън в своята стаичка под часовниковата кула. Джуджето беше уморено. Цял ден то бе отменяло майките в парка, бе играло с децата им, бе рисувало с тях, беше скачало на ластик и разбира се – беше им разказвало приказки. Майките харесваха Вика и винаги, когато джуджето си тръгваше, те го питаха загрижено:
- А утре? Нали утре ще дойдеш пак?

И Вика, разбира се, обещаваше да дойде пак. Но сега тя с мъка си оправяше леглото, очите й сами се затваряха и джуджето не забеляза нито едно от странните и необичайни събития, които се случваха в това време. Например, че пискюлът на полумесеца липсваше. Или това, че Източният часовник на кулата, този, който показваше времето в света на приказките, удари само девет, вместо дванадесет пъти. Или пък това, че Белият вятър, тази вечер най-изненадващо не се прибра да спи в клоните на Хилядолетния дъб отсреща.

Градът притихваше, хората се прибираха по домовете си, улиците опустяваха и само стъпките на нощните пазачи тихо започваха да отмерват часовете на нощта. Вика тъкмо беше изпила задължителната чаша топло мляко преди лягане. Готвеше се да се мушне и да се свие на кълбо под завивките си, когато забеляза козела. Той стоеше пред отворения прозорец (Вика винаги спеше на отворен прозорец) и гледаше към нея.
- Добър вечер - каза козелът.
- Ай!-изненада се джуджето и си седна в леглото.

Дори и в света на приказките рядко се срещаха говорещи козли. В самия град Невидим имаше две-три говорещи котки, няколко кучета, които можеха да броят до четири, но говорещи козли определено нямаше.
- Хм - сви вежди козелът. - Неканен идвам в този час.
- Аха - кимна джуджето и се усмихна приветливо.

Все пак то беше виждало всякакви чудати същества и не можеше да се изненада твърде много от един говорещ козел. А и той не изглеждаше лош или опасен, напротив – беше симпатичен. Имаше дълги, извити рога, рошава брада и дебел, буботещ глас:
- Неканен идвам в този час – подхвана пак козелът - но с важна вест съм пратен аз при вас.

Вика прихна да се смее.
- Защо говориш така смешно?

Рогата на козела щръкнаха обидено.
- Аз не съм прост козел. Аз съм поет. А всички поети говорят така.
- Ами римите? Не трябва ли да говориш в рими?-попита Вика.
- Хм, римите, римите...кхм...- замърмори си под нос козелът - С римите, хм, имам известен проблем. Засега се упражнявам в малко римувани стихове. А освен това съм чувал, че римите вече не са на мода. Сега било модерно стиховете да бъдат колкото се може по-неясни и несвързани. Така публиката няма да разбере нищо от тях, а само ще ръкопляска, ръкопляска...
- Какво значи малко римувани?-прекъсна го Вика.

Козелът изсумтя недоволно и я изгледа надменно:
- Ама че си невежа! Това означава ъ-ъ, че са римувани, но малко... Например, когато римуваш третата сричка от втори ред с втората сричка от четвърти ред или пък...
- Хубаво де, хубаво - сви рамене Вика, без да забелязва, че козелът се сърди като го прекъсват така – Кажи по-добре какво искаш от мен? Спи ми се, та две не виждам. Не може ли да отложим този разговор за утре? Ти ще спиш ей там, под масата, а утре като се събудим и закусим хубаво, ще ми разкажеш. Можем да си казваме и стихотворения, ако искаш.

Но козелът сериозно поклати глава.
- Няма време. Колко приказки ще са изчезнали до утре, не знам.
- Приказки ли? - скочи от кревата Вика - Как така приказки? Къде ще изчезнат?

Козелът се покашля леко и се огледа подозрително.
- Този разговор не е за през прозореца. Може би все пак ще ме пуснеш да вляза, а?
- Ама разбира се - плесна се по челото Вика и се втурна да отваря вратата. - Хич не се сещам за такива неща.

Козелът влезе в стаята, обиколи я важно, покатери се върху масичката и приседна на нея. Краката му щръкнаха настрани и той проблея доволно:
- М-даа, добре си живеят някои. Масичка, легло, покрив над главата, а в това време козелът Никодим мръзне по друмищата. Валят го дъжд и суграшица, а от горе на всичко и ловци го преследват. Скучно им е сигурно на ловците в техните си приказки, та с Никодим са се захванали. За разнообразие. С-с-стрелят. С-с едри с-сачми.

От вълнение козелът дори започна да заеква, но джуджето нямаше желание да слуша за премеждията му.
- Никодиме, остави сега ловците и кажи за приказките.

Козелът я изгледа обидено, но преглътна бързо, прокашля се и подхвана важно:
- Изпратен съм при вас от най-най-най-мъдрата и най-най-най-красивата, и най-най-най-добрата фея на горите и от нейната сестра – най-най-най-всесилната и най-най...
- Давай по-накратко, де - скара му се джуджето.
- ...фея на реките и моретата. - доизрече на един дъх Никодим и добави - След дълъг размисъл и обсъждане феите решиха, че имат нужда от твоята помощ.

Козелът вече бе много сърдит на това невъзпитано джудже, което все го прекъсваше.
- Какво се е случило с приказките? – попита сериозно Вика.
- Приказките... - наведе глава козелът. - Случи се това, че хората започнаха да ги забравят. А когато една приказка бъде забравена от всички хора, тя умира. Нямаш си на представа, колко приказки вече са забравени. И героите на тези приказки изчезват от приказната страна и повече никой не може ни да ги види, ни да ги чуе. С-с-страшно.

И козелът продължи да разказва с тъжен глас.

Легенда за звездния кристал

Из цялата приказна земя царяла суматоха. Приказните герои били уплашени и объркани. Никой не знаел, какво става. Юнаците се биели помежду си, а безпризорните змейове хулиганствали по пътищата. По горите пък плъзнали вещици и таласъми. Вече никоя приказка не се развивала, както трябва. Тогава Ина, феята на горите и Яна, феята на реките и моретата, се събрали и изровили от тавана на двореца си Вечния ръкопис. В него се съдържали безброй мъдрости и древни предания. Три дни и три нощи чели двете феи ръкописа, докато открили в него Легендата за Стария записвач на приказки. Преди много, много време той записал всичките приказки на земята. А когато записал и последната приказка, превърнал книгата си в звезден прах. И от звездния прах сътворил чуден кристал. В него блещукали всички приказки, съществували някога. Самият кристал пък записвачът скрил в Южния оазис на Червената пустиня. И сега този кристал трябвало да бъде намерен, за да могат забравените приказки да се завърнат.
- Как точно ще ни помогне кристалът? - попита Вика.
- Хм, тук легендата става малко неясна – почеса се по рогата Никодим. – Във Вечния ръкопис се казва, че ако кристалът бъде изпратен като дар на Слънцето, то ще го докосне с лъчите си и ще възроди всички приказки. Тогава те отново ще се върнат сред хората и вече никога няма да ги напуснат.
- А какво трябва да направя аз?
- Как какво? - изненада се козелът – Ами, че то си е ясно. Да намериш кристала, разбира се. Не се ли сети до сега?
- Ха! – изсмя се джуджето.
- Хо! – отвърна Никодим.
- Какво хо? – попита Вика.
- А какво ха? – рече Никодим.
- Че то така ли се намира кристал? - не се сдържа Вика, скочи от леглото и взе да се разхожда из стаята - И то, къде каза, че се намирал? В Червената пустиня ли? Ами че аз дори не знам, как се стига до там.
- Аз ще ти показвам пътя - рече жално козелът. - Ина и Яна също ще ни помагат. Но без теб няма да можем да се справим. Със с-с-сигурност.
- Че защо? - тупна с крак Вика - Толкова приказни юнаци има из нашата земя. Не се ли намери поне един, който да отиде и да намери кристала?
- Ами там е работата, че нашите юнаци са наистина приказни - изпухтя козелът. - А приказните юнаци не ни вършат работа. Пък и нали ти казах, в момента на юнаците не им е до това, заети са да се бият по между си.
- Как така? Защо да не вършат работа? – тропна с крак Вика. – Нищо не разбирам.
- Ами така. Всички същества в приказната страна са създадени от своите приказки. Това означава, че те не могат да напуснат приказката си или да се намесят в някоя друга. Такъв е законът. Има само една приказка, която не е създала героите си, а е сътворена от тях. Те не са й подвластни и могат да участват във всяка друга приказка... поне докато раздават подаръци на децата.
- Приказката за Дядо Коледа и неговите джуджета - допълни мрачно Вика.
- Да - кимна козелът. – А ти си едно от джуджетата. Вярно, че в момента не си съвсем истинско джудже, искам да кажа – джудже от приказката де, но това е временно. Може да се приеме, че в момента си в дългосрочен отпуск. Или пък във ваканция. Точно така, във ваканция. И без това другите приказни джуджета сега са заети да правят подаръци за следващата Коледа. Само ти си ъ-ъ-ъ на разположение, един вид. Само ти, Вика, можеш да се справиш с препятствията из приказната земя. Не си подвластна на нейните магии и вълшебства. И в същото време си една от нас. Дори аз, храбрият козел Никодим, не бих могъл да те заменя. Благодарение на Ина и Яна, аз се научих да прекосявам чуждите приказки. Но не и да се намесвам в тях. Такъв е законът. Затова при тебе бях изпратен аз, за твоята помощ да моля!

Явно Никодим отново се беше сетил, че не е обикновен козел, а поет.

Вика седна на леглото, сви крака и подпря брадичка на коленете си. Така й беше по-лесно да мисли, когато трябваше да решава важни въпроси. Козелът слезе от масата и нервно се заразхожда из стаята.

Вика мислеше, а в това време козелът обикаляше около нея и си мърмореше:
- Какво толкова се чуди? Предлагат й се приключения, вълшебства, приказно пътуване, а тя се колебае. Какво още иска, някой да й предложи половин царство? Та това отдавна го забраниха. От както цар Кучилай обеща по половин царство на осем различни юнаци... Други на колене ще се молят да ги взема със себе си, да им покажа Червената пустиня, Пиратите от оазиса, Пеещия извор, а тя се чуди. Странно джудже. Дали пък не сме се объркали? Феите бяха сигурни, че тя е от учениците на Николай. Ами ако е станала грешка? Но не, огледалото ясно показа часовниковата кула на Невидим. Няма грешка значи...
- Добре - каза Вика и погледна решително козела. - Утре тръгваме към Червената пустиня.
- Ур-ра!-извика козелът, подскочи и изтанцува във въздуха сложен танц с преплитане и кръстосване на четирите си крака – Ур-р-а-а-а! Ина и Яна щедро ще те възнаградят за помощта.
- Дори и те не могат да ми дадат това, което искам - рече тъжно джуджето и придърпа завивката си.
- Че какво е то? - учуди се Никодим.
- Да се прибера вкъщи - въздъхна Вика.

Никодим замълча объркано. Той беше умен козел и знаеше, че понякога е по-добре да не се казва нищо.
- Хайде, стига си стърчал така, заспивай, утре ще ставаме рано - подвикна му Вика. - Още по тъмно, преди да са пропели вторите петли.

И двамата легнаха, но дълго не можеха да заспят. Вика се въртеше и мислеше за приказките, които вече си нямат никого и затова изчезват, а от дъното на стаята се чуваше мърморенето на Никодим, който отново съчиняваше стихове:

“Тази вечер в град Невидим
пристигна козелът Никодим.
Вика му каза – да спим
и заспа на часа Никодим.”

Как се сече вълшебно дърво

Още не се бяха скрили звездите над града, когато джуджето Вика и козелът Никодим тръгнаха на път. Скоро Невидим остана далеч зад тях, а те навлизаха все повече в приказната земя. Земята, която Вика толкова обичаше. Земята, по която имаше толкова много пътища, освен един. Пътя към дома.

Двамата с козела вървяха през житните класове и си говореха за изчезващите приказки.
- Странно. - каза Вика-Аз пък не съм забелязала, че приказките са започнали да изчезват. Дори и сега, като се замисля, се сещам за толкова много приказки.

Козелът я погледна накриво.
- Не забравяй, че ти все пак си от приказната страна. Хората забравят много по-бързо от нас. Но дори и ти, въпреки че си джудже, не можеш да знаеш всички приказки.
- Е, чак всички...-замисли се Вика.
- Така си е, не ги знаеш.-закима уверено козелът- Знаеш ли приказката за Синия петел?
- Не.
- А за Часовника без стрелки?
- М-м-м-не.
- А за костенурката Шишарко?
- Не - отвърна съкрушено джуджето.
- А за Плуващото килимче? - не мирясваше козелът.
- Е, тук вече прекали - ядоса се Вика. -Такава приказка няма. Има за летящото килимче.
- А-а...хм - обърка се козелът. - Май имаше и за Плуващото. Точно така, мисля, се казваше – Приказка за плуващото килимче.

Докато спореха по въпроса за приказните килимчета Вика и Никодим бяха започнали да изкачват висок плешив хълм. Виждаше се, че по него никога не е имало много дървета, а от малкото, които са се осмелявали някога да пуснат корени там, бяха останали само пънове. Те вече наближаваха края на стръмното, когато до тях достигнаха груби крясъци и викове.
- Ах-х, пущината...
- Дръж, дръж...
- Пфуййй, че дяволия, от къде се пръкна такова...
- Дай огнивото, дай огнивото ти казвам!
- Стой! Никакво огниво, ще го сечем, няма да го горим.
- Ух, кръста ми, кръста ми счупи, проклетията!

Чувайки последните думи, Вика и Никодим ускориха крачка и почти тичешком изкачиха най-високата част на хълма. Пред тях се разкри следната картина. Закътана зелена полянка и висока топола посред нея. Четирима селяни с дълги брадви се въртяха в кръг около тополата и се опитваха да я доближат. Тополата обаче се огъваше почти до земята и току ги помиташе с клоните си, разхвърляше ги по краищата на поляната, подхвърляше ги на горе и ги замяташе обратно към земята. Селяните вече бяха вир-вода, забелязваха се и един-два разбити носа, но по злобните, запотени лица се четеше решителност и упорство.
- Уффф... ама че дърво! Не се дава...
- Ще се даде то, ще се даде, иначе ние ще излезем дървета. Чорбаджията каза ли без него да се не връщаме? Каза. Плюйте си на ръцете тогава и сечете.

И селяните пак се юрнаха с брадви към дървото.
- Стойте! - извика Вика и се спусна към тях.
- Дървото не сечете вий! - провикна се гръмко и козелът, който дори и в такъв момент не забравяше да бъде поет.
- Ъх... -изпухтя първият селянин и се спря в недоумение.
- Тези пък от къде се взеха?
- А уж казваха, че тук не се мяркала жива душа?

Четиримата селяни се скупчиха на едно, опитвайки се да скрият брадвите зад гърбовете си.
- Така-а. - пророни заканително джуджето и скръсти ръце на гърдите си - Казвайте сега, кои сте вие?! Село, приказка и тъй нататък...?

Селяните се засуетиха, зашушукаха си нещо, но джуджето тропна с крак по земята, а козелът наведе рога към тях.
- Ъм, такова - измрънка най-старшият от четиримата. - От Безхлебно сме. Тъй ни се казва селото. Щото все не ни стига житото за хляб. А приказката, хм... приказката - и той се почеса по рунтавия калпак - Помни ли ти я някой вече приказката...
- Храна нямаме да сложим на масата, - подхвана вторият - Децата ни все гладни ходят, на кой ли му е до приказки сега. Имахме си преди една патица вълшебна, дето веднъж на годината снасяше по едно златно яйце. Цялото село на това яйце разчиташе. С парите от него успявахме криво-ляво да се прехраним.

Тогава проплака и третият:
- Ала патицата се затри някъде. Или пък злосторници може да са я откраднали. И от тогава няма живот за нас.
- Преди поне патицата се грижеше за селото ни – довърши четвъртият – А сега сме ни патица, ни дявол.
- За патицата разбрах – отвърна джуджето – И за това, че сами не можете да се грижите за себе си – също разбрах. Но дървото, дървото за какво ви е? Това не ми стана ясно.
- Амчи дървото, той Чорбаджията ни рече да го отсечем. Рече, туй е най-голямото дърво наоколо, с него цяла зима ще се топлим. Отидете, каза и го отрежете, без него, каза, да се не връщате. И ние какво, тръгнахме.
- С брадвите - допълни Вика.

Четиримата селяни сякаш се смалиха пред нея.
- Вълшебно дърво ще сечете, значи. - продължи джуджето - Е, сега вече ще се глобяваме.
- Въх, знаех си аз, че тъй ще стане. - затюхка се единият от селяните, но най-старшият го сръга в ребрата и погледна мрачно към джуджето.
- Недей така, чедо. Не те знам, коя си, ама и да ни глобиш, няма какво да ни вземеш. Дай да се разберем, като хора.
- Като хора - повтори замислено джуджето. - Ами добре тогава, щом е като хора, давайте тука брадвите. Аз съм пазача на тия гори. Феята Ина ми е наредила да ги вардя от такива като вас. И който не изпълнява моите заповеди, ще си има работа с нея.

Щом чуха името на феята, селяните се разтрепериха.
- Сега се насадихме на пачи яйца. Ох, къде ни се затри на нас патицата. Нямаше сега това тегло да теглим.
- Хвърляйте брадвите, братя. Хвърляйте ги по-бърже, че да се спасяваме.

Най-старшият пак се обърна към Вика:
- Прости ни пазачо, не ни взимай брадвите. Друго си нямаме. Последни бедняци сме.

Но Вика беше непреклонна:
- Хайде, давайте брадвите с добро, че виждате ли го козела до мене, от сутринта не е закачал нищо на рогата си.

Никодим погледна страшно към селяните и тропна с крак.
- Д-давайте, бр-радвите, голтаци.

От вълнение Никодим отново беше започнал да заеква.

Но дори заекващ, говорещият козел дойде в повече на селяните. Те хвърлиха брадвите си на земята и търтиха да бягат.

Вика се приближи до дървото и започна да го гали по кората.
- Миличкото. Какво си ми смело! Как само се защитаваше от тези секачи.

Тополата се изправи гордо нагоре и зашумя с клоните си:
- Благодаря ви, пътници! Няма да забравя добрината ви. Не всеки би се отклонил от пътя си, за да помогне. По-лесно е да се престориш, че не забелязваш неправдата и да подминеш.

Никодим изпръхтя презрително и разклати глава.
- М-да, можеше да се очаква. В тая приказна страна вече не останаха неми същества. Всичко живо говори. А ти, Вика, хубаво го измисли това за пазача на дърветата... Онези направо напълниха гащите от страх.
- Много бяха досадни – допълни и тополата. - Вече едва се сдържах да не ги изпомачкам наоколо. Но кои сте вие всъщност?
- Това е Никодим, а аз съм Вика.-отвърна джуджето и потупа приятелски дървото по белия ствол - Тръгнали сме към Червената пустиня.
- По държавна работа – допълни важно козелът. – Повече не можем да ти кажем.
- Държавна, значи – засмя се тополата – Бива, няма да ви разпитвам. Но знайте, че където и да отивате, един ден пак ще минете от тук. Тогава ще ви се отплатя за добрината.
- Хъм, - измърмори козелът – Точно пък ти с какво ще ни помогнеш – не знам.

Тополата се приведе към Вика и я погали с клоните си:
- Запомни – не е нужно да се движиш, за да стигнеш далеч. И не е нужно да търсиш, за да намериш. Така, както днес ти намери мен, а аз теб.
- Ще запомня това - отвърна замислено Вика.

Козелът се бе приближил до нея и я побутваше с рогата си.
- Хайде, трябва да вървим. Път далечен нас ни чака. Побъркала се е тополата от седене на тая поляна. Или е слънчасала, нищо не й разбирам от брътвежите.
- Тръгваме - отвърна Вика. - Но какво да правим с брадвите? Не можем да ги влачим с нас, само ще ни тежат.
- Оставете това на мен - намеси се тополата.

Земята край нея започна да се рони и да пропада. От дълбокото се подаде огромно коренище, обви се около брадвите и ги придърпа надолу. Брадвите изчезнаха и земята се затвори над тях.

Джуджето се засмя щастливо.
- Е, поне за теб можем да бъдем спокойни. Който и да дойде, няма да му се дадеш лесно.
- Никой не е по-силен от съдбата си – отвърна им неясно тополата и зашумя с клоните си - Вървете сега пътници и дано имате успех в тайното си начинание.

Земите на Мракодар

Вика и Никодим продължиха по пътя си и навлязоха в гората пред тях. Път всъщност нямаше, между дърветата се виеше тясна, едва забележима пътечка, отъпкана от минаващите горски животни.
- Далече ли е Червената пустиня?-попита джуджето.

Козелът я изгледа изпод вежди и разклати рогата си.
- Зависи. Всеки път е различно. Пясъците на Червената пустиня се местят непрекъснато. Никога не можеш да я намериш там, където си я оставил преди. Има само един начин да я открием. Трябва да се изкатерим на Сляпата скала. Това е единственото място в приказната земя, от където Червената пустиня се вижда винаги. А щом я открием, трябва да тръгнем към нея, без да я губим и за миг от погледа си. Отклоним ли очи, дори за секунда, тя ще се премести и после ходи я търси, ако си нямаш друга работа.
- А как се стига до Сляпата скала?

Никодим прескочи един камък и изсумтя през ноздри. Въпросите на Вика нямаха край.
- След края на гората - рече козелът - започва царството на планинския магьосник Мракодар...
- Мракодар?! - извика джуджето, прекъсквайки за пореден път докачливия си спътник - Чувала съм за него. Той разпращаше страховити и жестоки магии из приказната земя. Едва ли друг е извършил повече злини от него.

Никодим се зарече повече да не отговаря на това невъзпитано момиче. Но въпросите на Вика още не бяха свършили:
- И как ще минем от там? Мракодар няма да ни пусне за нищо на света.

Никодим се засмя високо.
-Личи си, че отдавна не живееш в приказната земя. Няма го вече страшния вещер Мракодар с неговите летящи твари и магии. Миналата година дванадесет славни рицари влязоха в бой с него и го сразиха. Мракодар избяга в своите подземни владения и никой не го е виждал от тогава. Царството му опустя и потъна в бурени и забрава. Но пак трябва да си отваряме очите на четиринайсет. Не се знае какви чудовища обикалят сега из планините Мракодарски. Говори се, че при бягството си вещерът изоставил много от верните си слуги и сега те излизат нощно време от дупките си, вият срещу луната и викат своя господар.
- Бррр... – рече Вика и потрепери.
- А и все някой ден – продължи Никодим - Мракодар ще се завърне. Такава е неговата приказка, да бъде прогонван и пак да се завръща.
- Но нали сега го няма? – опита се да си вдъхне кураж джуджето - Значи няма да е толкова страшно.
- Не се знае - отвърна Никодим. - Има една стара поговорка, която казва: “Хаосът е по-лош господар и от най-страшния и жесток цар”.
- Хм - Вика погледна с уважение козела. - От къде знаеш толкова много неща?

Никодим се изпъчи гордо и изтропа наперено с копитата си.
-Аз не съм обикновен козел. Не случайно Ина и Яна ме изпратиха при теб. Само аз мога да се ориентирам безпогрешно, както в приказната земя, така и в света на хората. Да не мислиш, че град Невидим се открива лесно? Той не случайно се казва така. Там е границата, която не трябва да се прекосява. Повечето от приказните герои никога не биха стигнали до него. Да не говорим за хората. Само един на хиляда би открил пътя към Невидим.

Вика кимна в знак на съгласие. В Невидим рядко се срещаха странници.
- Това е така, - продължаваше да обяснява важно козелът - защото в Невидим се извършва преход. Преход от едната земя към другата. И какво ще стане, питам аз, ако всеки тръгне да се разхожда тук и там?
- Какво?
- Пълна каша - натърти козелът. - Дори не искам да си го помислям. Но все пак, когато вълшебното огледало на Ина и Яна показа, че ти си там, веднага взех да си стягам багажа за път. Да си призная, зарадвах се, че не си някъде из земята на хората. Там козлите като мен не се ползват с голямо уважение. Винаги се намира някой, който се опитва я да те вкара в кошарата, я да те сготви на яхния. Хората не говорят нашия език и изобщо с тях на глава не се излиза. Все ще се намери някой умник, който да иска да те напъха в тенджерата и каквото и да му обясняваш, той само за плюскане си мисли.

Козелът потрепери от отвращение, а Вика само сви рамене. Тя още не беше ходила отвъд град Невидим и не познаваше света на хората.
- Само че там всички знаят за дядо Коледа, нали?-попита Вика.
- Така си е.-кимна Никодим.
- И може би някой ще знае и как се стига до неговия дом - промълви тя с надежда.
- Съмнявам се. Хората не се интересуват от такива неща. Те си мислят, че знаят всичко, ала всъщност повечето от тях са глупави и невежи.

Джуджето се умърлуши и замълча, а Никодим избърза напред, за да провери, дали не са се отклонили от пътя си. Гората ги обгръщаше от всички страни, а слънчевата светлина едва се промъкваше между шумящите листа на дърветата. Земята бе обрасла в шубраци и бръшляни и само набитото око на Никодим успяваше да открие вярната посока.

Чак по залез слънце дърветата започнаха да се отдръпват и в спускащия се мрак се очертаха острите склонове на Планинското царство, обитавано до скоро от Мракодар.
- Да спрем за почивка - предложи Вика и се прозя уморено.
- Добре - съгласи се Никодим. - Ти почивай, а аз ще отида да си потърся малко свежа тревичка. Няма да е лошо, ако и ти хапнеш нещо преди лягане. Трябват ти сили за утре. В тази гора растат много вкусни гъби. Мога да ти набера, ако искаш.
- Гъби? - попита с недоверие джуджето - Не са ли отровни?
- Как така отровни? - обиди се Никодим - Мислиш ли, че аз, козелът Никодим, не различавам отровните гъби от ядивните?
- Ами-и...

И козелът се отдалечи, мърморейки си под носа:
- Това момиче сякаш не е виждало гора. И образовани козли явно също не е виждала. Какво като пасем трева? Чак толкова пък не сме загубени.

Никодим се изгуби сред дърветата, но гласът му продължаваше да се чува от гъсталака.
- Така, така. Ето една гъба. Я, Никодиме, я виж хубаво, дали не е отровна. Хм, де да знам. Така като я гледам, май че не е. Но после взели, че те набедили за отровител. Я, по-добре остави тия гъби и си гледай тревата. Така де, да ти е мирна главата.

Вика седна на земята, подпря се на един дънер и затвори очи. Затвори очи и засънува голяма бяла къща. Прозорците са отворени и отвътре се чува глъчка. Отнякъде прогърмява строгият глас на Николай и глъчката стихва. А къщата започва да се отдалечава и смалява в далечината.

Когато Никодим се върна, Вика спеше, а от затворените й очи се търкаляха сълзи. Козелът въздъхна, подви крака и сложи глава върху коленете на Вика. Известно време се взираше в сгъстяващия се мрак. После и той заспа.

Към Сляпата скала

Утрото дойде и Никодим и Вика отново поеха на път. Двамата се изкачваха бързо по склона на безименната планина, която до скоро бе считана за владение на Мракодар. И наистина, макар магьосникът да бе прогонен от тук, всичко наоколо все още носеше неговия отпечатък. Сякаш злото се бе просмукало дълбоко в земята и не искаше да си отиде от там. Огромните ръбове на скалите се надвесваха над джуджето и козела, опитвайки се да ги затрупат под себе си. Въздухът бе раздиран от крясъци на птици, които се стрелкаха над главите им и се криеха из камънаците. Слънцето отдавна се бе издигнало високо в небето, но пътеката си оставаше все така мрачна. Камъните се ронеха под краката на пътниците и дълго се търкаляха надолу по сипея.

Козелът скачаше с лекота по скалите, но скоро Вика започна да се уморява. Краката я боляха от напрежението да не се подхлъзне и да се изтъркаля надолу по коварния сипей. Тя леко накуцваше и пристъпваше бавно, стараейки се да не изостава много от Никодим.
- Хайде, хайде - подвикваше й козелът. - Ако побързаме, ще стигнем до Сляпата скала преди залез слънце.
- Аз бързам - изпухтя джуджето и се тръшна на един камък. - Само че не мога повече. Уф, от къде се взе тази планина.

Козелът се приближи до нея.
- Препятствията са част от всяко приключение - рече важно той.
- А не може ли без такива препятствия? - проплака Вика – В края на краищата, аз не съм коза.
- Е, какво сега, ще се обиждаме ли? - засегна се козелът.
- Извинявай - отвърна джуджето и отново се надигна.
Двамата продължиха внимателно нагоре. Скалите над тях се сближиха съвсем и пътят заприлича на тесен скален тунел. Из него се разнасяха чудати звуци.
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Какво ли пък е това? - шепнеше Вика и се оглеждаше напрегнато.

Козелът, обаче мълчеше и вървеше тихо напред, като се стараеше да не вдига много шум из каменистия улей.
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...

Шумът продължаваше да се усилва, умножен от ехото в тунела.
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...

Накрая тунелът съвсем се стесни, след което пътеката свърши и двамата се озоваха на просторна поляна, над която отново се виждаше синьо небе. В другия край на поляната имаше ниска, схлупена къщура, почти без прозорци и с широко зеещи, разкачени от пантите си, врати. Постройката запълваше изцяло тесния скален проход, който тъмнееше зад нея. Вероятно някъде там продължаваше и пътеката, но това можеше да се разбере, само ако се минеше през самата къщура. А от вътре с още по-голяма сила се носеха тайнствените звуци:
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...
- Кър-р-р, Гър-р-р, Мър-р-р...

Козелът и джуджето се спогледаха учудени.
- Кой ли живее тук? - попита Вика.
- Не зная - отвърна козелът. - Преди тук нямаше нищо. Отдавна не съм минавал по този път, но съм сигурен, че нямаше нищо.

---
>> Към Част 2 >>
---

Разказът е носител на Трета награда от Конкурса на Сивостен за хумористичен разказ с фантастични елементи, м. Октомври 2007 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=192941#p192941






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 4154 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.