Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Мальовица - винаги ще има утре (статия) - България, Пътепис, Рила, Туризъм
Мальовица - винаги ще има утре

Автор: Т. Христов, вторник, 18 декември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Окрилени от прогнозата за хубаво време в събота, решаваме да избягаме от гнусната, лепкава мъгла, която притиска София от вече седмица. Планът е гениален като всички простички неща - тръгваме рано сутринта в събота, качваме върха и вечерта се прибираме, а неделята остава за пъшкане и близане на рани. Речено-сторено, също като в приказките.

Светлината на фаровете разкъсват утринната мъгла, също толкова гъста колкото е била предната вечер, но това не ни плаши, защото след Панчарево слънцето изскача зад завоя и весело присветва на дълги - сигурно предупреждение, че някъде отпред дебне хубав ден. Подминаваме Самоков с кратка спирка на една бензиностанция, малко е нереалистично, защото местните бекове се сборват вътре по незначителен повод, чувстваме се почти като във филм на Тарантино. Както и да е, оставяме зад себе си и "мегаселиса", образуван от Говедарци и съседното село и продължаваме към ЦПШ "Мальовица". На паркинга е пълно с джипове натоварени с екипировка за рафтинг, оглеждам се за пълноводни реки наоколо, обаче заледеният сняг определено няма никакво намерение да се топи поне до пролет. Самотен турист поема преди нас, мислено го кръщавам "бегач на дълги разстояния" (съвсем правилно название, както се оказва по-късно). Туристическите обувки весело поскърцват докато вървешком наместваме раниците и преразпределяме тежестта им, нагласяме дължината на щеките, пристягаме връвчиците на гетите... с една дума настройваме се за ходене. Почти по график стигаме до хижата под съпровода на дрезгавия лай на кучето пазач, самата хижа изглежда безлюдна, сигурно заради ранния час. Продължаваме напред и все нагоре, обаче пътеката свършва. Пред нас са само следите на "самотния бегач", забелязвам го километър по-нататък - малка черна точица, която упорито пъпли по склона. Ех, ще се бие пъртина значи. Тръгваме един след друг като се опитваме да уцелим темпото и стъпките на човека пред нас. Бавно и уморително. Пуфтим като валяк на пета скорост, поразсъбличаме някоя и друга шуба или пуловер въпреки игривия вятър, който се опитва да си придава вид на свиреп. На първата тераса над хижата поглеждам назад - отнякъде се е появила групичка хора, които бодро ни следват. Че дори са със ски. Настигат ни на втората тераса, където сме решили да си дадем почивка и да намалим теглото на раниците като ръфаме сандвичи. Разменяме си шегички със скиорите за лифта до върха, който е току зад хълма. Като гледам какво ни очаква, направо ми се иска да е истина, че има влек, който сутринта хижарят е припалил в очакване на заблудени туристи като нас. Скиорите продължават напред, а аз тайничко се радвам, че те ще ни проправят път... Къде ти, потъваме си както преди, а те се плъзгат напред като балерини. И отново бием пъртина на смени. Затъвам до колене, едвам изваждам крак от снега, за да пропадна в следващата дупка. Спирам на всеки два метра да си поема въздух, забил поглед в белотата пред себе си и едничката ми мисъл е да местя крак след крак. След половин час или цяла вечност батерията ми пада дотолкоз, че едвам успява да се свърже с околния свят и затова ме сменят и вече съм най-отзад. Брей, то било хубаво! Стъпвам полека, на сърцето ми е волно и свободно и едва сега забелязвам, че слънцето е огряло вече склона и дори се опитва да припича. Хвърлям се по къс ръкав и даже си свирукам, разходката започва да ми харесва. Докато не се озовавам пак отпред, но пък за мое успокоение скиорите са нарамили ските и пъхтят също като нас нагоре, така че вече се върви по-лесно. Настигаме ги току до езерото, кротнали са се и не смятат да мърдат. Малко след нас пристига друга групичка хора, които направо си казват, че ще ни чакат първо ние да минем. Ех, тежка е съдбата на първопроходеца. Поемаме по лятната пътека, за да спестим малко време и отново пуфтим по склона нагоре. Зад нас се е проточила върволица от хора, които нямат нищо против да почиват толкова дълго, колкото ние спираме. Катеренето освен уморително, става досадно, а после и - според мен - опасно, защото трябва да подскачаме от камък на камък като козички, а аз се чувствам по-скоро като хипопотам с раницата на гърба си. Да не говорим, че някой е налял в обувките ми олово и вече преплитам крака. На 10 минути под хребета решавам да спестя обичайното мрънкане и направо предлагам да се връщаме, върхът няма да избяга. Разминаваме се с разочаровани погледи и тъжни въпроси "Ама защо се отказахте?". Ха-ха, ама надолу да вървиш е кеф! Мечтая си върховете да не се изкачваха, ами да се слизаха, колко по-приятно щеше да бъде... Вече обратно край езерото ошушкваме и последните сандвичи, които се опитваха да се скрият из гънките на раницата и си правим фотосесия докато аз си суша понамокрените чорапи. Нашите познати скиори демонстрират извънпистово спускане между близките скали, наистина е впечатляващо да го видиш наживо. Поемаме надолу с широки крачки, измъчените ни сутрешни стъпки са се превърнали в истинска пътека, по която вече вървят десетки хора, а на хижата ни посреща почти митинг. Слънцето се е въодушевило до степен да зачервява лица, макар че за червените носове е възможно да носи вина и лавката в хижата. Иска ми се остана цял ден да се препичам на слънце, да се заровя в снега като в пухено одеяло и някой да ми налива супичка в устата, докато аз си топля чашата коняк в ръка... ех, мечти! Време е да навестим превозното си средство, което се чувства самотно на паркинга, макар и сред толкова много хора. По обратния път кротко похърквам в колата, а София ни посреща дружелюбно с обичайната си мъгла...

Нали споменах, че неделята е ден за близане на рани?






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3406 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.