Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Аз, моя милост и Интернет (статия) - Интернет, Комуникации, Нетикет
Аз, моя милост и Интернет

Поредици: Аз, моя милост и Интернет

Автор: Т. Христов, четвъртък, 03 януари 2008.

Публикувано в Статии :: Публицистика; Предложи Гледна точка

Тази статия е Гледна точка към nEtiquette, или как се чувстваме анонимно

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

"И въпросът на нетикета е не "Защо?”, а "Кога?" – кога, наистина, и дали, наистина, се налага да не застанем зад собственото си мнение."

Когато прочетох статията за нетикета, определено това изречение ми направи впечатление и го отбелязах като сърцевината на всичко написано. Само че за да отговоря на въпроса, трябва да се върна малко назад във времето, един вид да потърся корените на проблема.

По една или друга причина съм бил свидетел (а и донякъде съучастник) на навлизането на интернет в милата ни татковина. Спомням си как се радвахме на скорости от 300 b/sec или как чинно преписвахме в тетрадки URL-и по 3-4 реда. Бях там, когато тръгнаха първите чат канали, а българските интернет доставчици правеха първите несигурни стъпки на пазара. Какво беше Интернет тогава?

Интернет беше свобода. Свобода да пътуваш (макар и виртуално) по време, когато единственият начин да отидеш 1000 километра по на запад включваше няколкодневно висене пред нечие посолство. Свобода да общуваш с приятелите си пръснати из половината свят, когато пощенските гълъби измираха по пътя и никога не можеше да бъдеш сигурен дали - ако изобщо - писмото ти ще стигне до получателя. Интернет беше и свободата да научаваш за минути факти, които биха ти отнели дни на ровене из прашасали томове, при това на руски. Също и свободата да дискутираш теми, които те интересуват, с хора от цял свят и единственото което да е важно, да е твоето мнение и твоите аргументи. Да си това, което мислиш. Без ограничения, без уговорки, без притеснения. Свободата да изразиш собственото си мнение, което да бъде оценено заради самото себе си, а не заради това кой го изказва или кой го поддържа.

Времената обаче се промениха. Мейлът ми, който ми беше нещо като лична идентификация, се напълни със спам и се наложи да регистрирам втори, че и трети. За да защитя личното си пространство от агресивната реклама. Все повече сайтове изискваха регистрация, дори само да погледнеш съдържанието. Да измислям фалшиви имена с фалшиви рождени дати, при това живеещи в Бурунди, ми стана навик. Свободните дискусиите започнаха да се ограничават до определен кръг хора, доказали, че имат правото да участват в тях. Изведнъж се оказа, че прекрасният нов свят, който откривахме с блеснали от възхита очи е ограден с телени мрежи, разделен на парцели и застроен с нови, лъскави, но бездушни сгради. Всеки бързаше да забие колчета из останалата девствена територия, да заеме пазарна ниша, да измисли нова идея за привличане на потребители. Старият свят погълна новия, сдъвка и го изплю - изкривен, грозен и болезнено подобен. Свободата остана само спомен за тези, които могат и искат да помнят.

А днес Интернет идентичността е по-важна дори от личната ми карта. Регистрациите държат вече на социална осигуровка или номер на кредитна карта. Трябва да си проверен, надежден и доказан член на обществото за да си позволиш да си някой. За да имаш право на мнение, пък било то и за новия продукт на доказана фирма. И се получи така, че да останеш анонимен се превърна в почти невъзможен лукс, в едва ли не легендарно изкуство. Пък и Интернет помни като слон всяка твоя дума, всяка твоя стъпка, независимо дали е била днес или преди години. Той е твоят личен дневник, но достъпен за всеки, който пожелае да го прочете. И ако поглеждаш с умиление и носталгия в тетрадката издраскана с крив детски почерк, то как би се почувствал ако в тази тетрадка надничат случайни непознати, бърникат в душата ти с мръсните си пръсти и доволно хихикат когато намерят нещо твърде лично, което могат да развеят като флаг пред алчните погледи на останалите.

Така че въпросът е - кога наистина си заслужава да застанем зад собственото си мнение? Да жертваме трудно извоюваният лукс да кажем това, което мислим, без да поглеждаме зад рамо.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=195641#195641






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3703 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (16) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.