Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Що е то музикална еволюция? (статия) - Дет метъл, Музикален обзор
Що е то музикална еволюция?

Автор: Александър Арсов, сряда, 09 януари 2008.

Публикувано в Статии :: Музика; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Alone you might just find serenity

Отдавна искам да напиша тази статия, но все не се решавам, защото отвътре ме гложди тъмната сила на страха от вездесъщите капацитети в една област, където аз съм доста бос. Тъй като вече разбрах, че всички сме еднакво боси (че някои носят чорапи, или дори обувки, си е чиста илюзия), а за компетентното мнение на останалите давам точно толкова, колкото и те за моето, т. е. нищо, сядам да напиша тази статия и да се опитам да отговоря на един въпрос. Какво е музикална еволюция? Не, тук няма да става въпрос за класическа музика. Може би симфониите на Моцарт, клавирните сонати на Бетовен или оперите на Верди съдържат значително по-силни и по-красноречиви примери за музикална еволюция, някой ден може би ще напиша нещо за тях - но не и този път. Тук ще си говорим за един велик музикант и една велика група, чиято музика аз ужасно еретично ще нарека чисто и просто хеви метъл. За да няма разни недоразумения, преди да започна трябва да изтъкна някои неща. Мръсна работа, но все някой - в този случай аз - трябва да я свърши.

На 13 декември 2001 г. - две години и половина след страшната диагноза "мозъчен тумор" - почина Chuck Schuldiner. Едва 34-годишен от този свят си отиде един от най-гениалните музиканти - композитор, текстописец, китарист и вокалист - в света на тежката музика, душата и сърцето на легендарната група Death. Аз мисля обаче, че смъртта беше милостива именно защото отнесе Chuck Schuldiner в разцвета на силите му, когато беше достигнал своя абсолютен музикален връх. Тя му спести творческото изчерпване и затъването в блатото на еднообразието, тя го лиши и от жалките опити на старостта да постигне нещо, на което само младостта е способна. Да не споменавам някои от многобройните примери за последното, че Армията на обидените отново ще се вдигне на кръстоносен поход... Да, Chuck Schuldiner наистина почина твърде млад, но това едва ли би могло да го направи по-голяма легенда, отколкото беше приживе, както съм склонен да се съглася, че е станало донякъде с Джим Морисън или Джими Хендрикс например.

Малко повече от шест години по-късно аз със сигурност не съм единственият, който благодарение на скромната си аудио техника редовно си припомня това, което Chuck Schuldiner остави след себе си. Защото това е един от най-великолепните примери за музикална еволюция, които въобще мога да си представя. А това е нещо, което аз ценя изключително високо! Развитието във всяко едно отношение, стремежът винаги да си по-добър, да дадеш максимума от себе си, стремежът да се развиваш. За малко повече от десетилетие - от 1987-ма до 1998-ма година - Chuck Schuldiner издаде седем албума с Death, които за мен са една фантастична, наистина невероятна, музикална еволюция - като мелодия, като композиция, като текст, като емоция. Както и основният повод за тази статия, разбира се. Тук ще говоря изключително за музика, но преди това трябва да ви кажа, че няма да се занимавам с:

- Историята на Death, която е дълга, сложна, противоречива и най-вече изпълнена със скандали и обвинения по отношение на характера на Chuck Schuldiner. Това не е породено от онази смахната максима "За мъртвите или добро, или нищо", нито от факта, че не познавам достатъчно добре тази история (лесно бих могъл да я проуча виртуално), а от нещо далеч по-важно - липсата на смисъл. Кой кога се бил нацупил или напуснал групата, кой какво бил казал в това или онова интервю и т. н., и т. н. безкраен низ от глупости, които не служат за друго, освен да ни тъпчат главите с предразсъдъци. Тук историята ще бъде застъпена само дотолкова, доколкото има някакво отношение към музиката, защото именно тя е важната за мен. Най-добрият ми пътеводител са думите на Chuck Schuldiner: "Support music, not rumours".

- Стилове. Ей, много глупости има на този свят, но стиловете в тежката музика наистина са една от най-големите. Напълно убеден съм, че в това отношение ще си спечеля астрономическо количество презрение от капацитетите в областта, но тъй като това преди всичко изключително ме забавлява - продължавам. Death били, видите ли, дет метъл, но в последните им албуми се наблюдавали все повече прогресив елементи. Вие чували ли сте по-тъпо и безсмислено твърдение? Аз не съм. Ако трябва да определя музиката на Death по някакъв начин, то бих казал просто "хеви метъл. (Давайте, господа капацитети, плюйте! Сега му е времето!) Бих добавил "бая хеви" може би, но всъщност предпочитам едно друго определение за тези албуми, а именно - велика музика! Никакви рамки, никакви ограничения или прочие извратености. След като една музика е велика, на кого му пука какъв стил е?! Кой го е еня за прочутия спор кой бил първият албум с дет метъл – Scream bloody gore на Death ли, Seven churches на Possessed ли? Ако сте от тези, които особено ги интересуват стилните или исторически въпроси, не четете надолу. Вероятно няма да откриете нищо, което да се понрави на забележителния ви интелект.

- Control Denied. Колкото и да ме убеждаваха изключително знаещи професори по метълогия, че Control Denied са Death, но с чист вокал, така и не повярвах на мъдрите им думи. Проблемът не е във вокала, въпреки порядъчната му мизерност. Знам, че съставът от The Fragile Art Of Existence е Death, както и че Chuck Schuldiner е композиторът, но така и не можах да усетя нещо повече от технически перфектна виртуозност в този албум. Вярно, забележителна виртуозност, но и суха, скучна, лишена от живот - всичко, каквото музиката на Death не е. Тъй като за мен геният на Chuck Schuldiner блести истински само в Death, за Control Denied повече няма да споменавам, освен ако не се налага.

- Имена на кирилица. Поради безобразните волности, които мнозина си позволяват с транслитерацията, тук всички имена - групи, музиканти, компании даже - ще са на латиница. Грозно е, да, утежнява четенето, да, но аз държа да е така.

Така, след като загубих твърде много символи в технически подробности, време е да премина по същество към темата на тази статия - музиката на Death. Въпреки безбройните смени на състава през годините и многото гениални музиканти минали през групата, спокойно може да се каже, че Death - това беше Chuck Schuldiner, и то далеч не само заради музиката и текстовете, макар че те са най-съществената част на легендата. Както вече казах, това са седем албума за 12 години, като на обложките на последните четири (върху които ще се концентрирам и аз) неизменно стои надписът All music and lyrics by Chuck Schuldiner, макар че и в първите три той е основната движеща сила в това отношение. Chuck Schuldiner беше причината тази група да съществува и на всеки няколко години да издава по един албум, който да оставя световното метъл общество с безпомощно увиснала долна челюст. Той беше и копродуцент на последните четири албума, заедно със Scott Burns или Jim Morris, дори прочутото лого на Death беше дело на Chuck Schuldiner. Но всичко това са подробности и празни приказки...

Всяко начало, казват, е трудно. Може и така да е. Началото за Chuck Schuldiner определено не е от лесните. Още през 1983 г., тогава едва 16-годишен, той сформира първата си група, Mantas, която представлява три момчета - две китари и барабани (за какво им е бас?) - от слънчева Флорида, твърдо решени да правят най-жестоката, най-тежката, най-бързата и най-бруталната музика на света. Цели четири години преминават в пълна неизвестност и смяна на името (на Death, разбира се), гарнирани с постоянни промени на състава и цяла поредица демо записи, чийто звук е на такова техническо ниво, че неизбежно напомня на сериозно разстроена радиостанция. Пробивът настъпва през март 1987 г., когато излиза дебютният албум на Death, Scream Bloody Gore, макар че групата всъщност е... дует - Chuck Schuldiner поема китарите, вокалите и баса, а на барабаните е Chris Reifert. Откровено зверски албум, който - трябва да си призная - трудно се покрива с представите ми за музика и за нищо на света не бих могъл да изслушам целия без да получа доста силно и трайно главоболие. Като оставим настрана ниското техническо ниво и идиотските, пълни с всякакви гадости текстове, в чисто музикално отношение албумът е крайно примитивно изпълнение, в което друго освен зверска агресия и убийствената скорост кажи-речи няма. Това, обаче, е достатъчно. Макар че не бих определил Scream Bloody Gore като "музика", албумът е с огромно историческо значение, може да се каже дори - култов, защото той поставя началото на една легенда.

Само година след повече от обещаващия за всеки метъл фен дебют, през април 1988 г., излиза вторият албум на Death – Leprosy, като единствената прилика с първия е колоритната обложка. "Прокаженият" албум е сериозна крачка напред във всяко едно отношение - много по-добре записан чисто технически, а в музиката, без да е загубила дори капка от скоростта и бруталността си, вече се наблюдават зачатъци на мелодия, в текстовете - дори наченки на смисъл: Life ends so fast, so take your chance, and make it last. Абстрахирайки се от сравнения с дебюта обаче, Leprosy напомня един доста тежък вариант на Slayer, т. е. 100 % еднообразие и скука. Най-големият плюс е, че групата вече се състои от четирима души - към Chuck Schuldiner (китара и вокали) са се присъединили Bill Andrews (барабани), Terry Butler (бас) и Rick Rozz (китара), като този състав почти може да се нарече "стабилен" - следващият албум е записан само с една смяна в него (втората китара е в лапите на James Murphy). Spiritual Healing (1990) вече е творба от друг свят, истински кандидат-шедьовър - сложни композиции, отлични китарни сола, смислени социално-ангажирани текстове - всичко това поднесено със солидна доза бруталност и на много високо техническо ниво. Това е албумът, който вече недвусмислено показва, че Death са всичко друго, но не и обикновена група, а за това колко голяма крачка напред за групата е била тази тава, красноречиво говорят тогавашните критики на разн ид... die-hard фенове, които смятали музикалното развитие в албума за негативно... Ето, че сега стигам до последните четири албума на Death, върху които бих искал да се спра малко по-подробно, защото "тройката" беше само една лека загрявка за финалния "квартет". Излезлият през април 1991 г. албум Human вече категорично мога да определя като шедьовър!

Chuck Schuldiner - guitar/vocals
Paul Masvidal - guitar
Steve DiGiorgio - bass
Sean Reinert - drums

1991 / Relativity

Death's fourth album in 1991 drove swarms of gapping-jawed patients to therapists.

Не можах да устоя на изкушението да не цитирам тези великолепни думи на Michael Rensen, публикувани навремето в Rock Hard, защото слушайки този албум (17 години по-късно!) и аз останах с отворена уста, но все пак успях да се оправя без намесата на медицинското съсловие. Шегата настрана! Албумът е фантастичен и е наистина трудно да си представи човек каква бомба е хвърлил навремето, през 1991 г., когато подобно съчетание на агресия, скорост и разнообразие не е била позната в света на хеви метъла. Текстовете са повече от смислени, даже твърде смислени за die-hard феновете, и вече третират не само социални проблеми, но навлизат все по-сериозно и в дебрите на човешката личност. Едно от най-забележителните неща в Human е участието на феноменалния басист Steve DiGiorgio, с когото Chuck Schuldiner се знае още от средата на 80-те, но сега двамата за първи път работят заедно в албум. Барабар с "касоразбивача" Sean Reinert, зверският бас на Steve DiGiorgio сътворява ритъм секция, която гарантирано ще ви изкърти пломбите! Най-забележителното парче от осемте, поне според мен, е великолепният инструментал Cosmic sea, който загатва до какви висоти на мелодичната красота ще се издигне композиционния гений на Chuck Schuldiner по-нататък през годините.

Все пак, склонен съм да мисля, че през 1991 г. почитателите на Death вероятно са смятали, че Chuck Schuldiner е достигнал върха на своите възможности с Human. Сигурно тогава е изглеждало немислимо да се създаде нещо по-велико... до 1993 г., когато на бял свят се появява Individual Thought Patterns.

Chuck Schuldiner - guitar/vocals
Andy LaRocque - guitar
Steve DiGiorgio - bass
Gene Hoglan - drums

1993 / Relativity

Naive death bangers may miss some straight forward head banging stuff as on "Scream Bloody Gore" and "Leprosy".
Wim Baelus, Aardschok

Какво да кажа за този албум?! Просто нямам думи! Както е очевидно, не съм особено надарен с дар слово, но когато чуя такова чудо губя и малкото, което имам. На Chuck Schuldiner вече му е станало навик да събира на едно място феноменални музиканти. Steve DiGiorgio отново е на същото, недостижимо високо ниво, втората китара е в ръцете на небезизвестния (и страхотен!) Andy LaRocque (от групата на един намацан клоун, дето му забравих името), а на бараните, за първи път в албум на Death, сяда Gene Hoglan и прави неща, които ушите чуват, но съзнанието отказва на повярва! Това определено е най-виртуозният албум на Death, дори сравнен с по-късните, но най-забележителното е, че тези гениални музиканти никога не губят групарското чувство, уникалната индивидуалност на всеки един от тях намира пълен израз, без обаче групата да се превръща в сбор от индивидуалности, което е пагубно за нея и най-вече за музиката. Предполагам, че това се дължи на някаква особена лична харизма на Chuck Schuldiner. Въпреки множеството обвинения в непоносимост към характера му (прякорът Evil Chuck е красноречив), той винаги успяваше да изкара максимума от всички музиканти, с които работеше и въпреки непрекъснатите смени в състава през годините, Death винаги звучаха като група, никога като солов проект на Chuck Schuldiner, макар в действителност да бяха точно това.

Връщайки се отново на Individual Thought Patterns... май няма какво да добавя, освен малко локуми. Албумът съдържа десет парчета и което и да си пуснете, няма да сбъркате – Trapped in a corner, Mentally blind и The philosopher са моите лични, но напълно условни фаворити. Не знам дали някъде другаде може да се открие по-тежка и по-разнообразна музика, съчетана с толкова великолепни мелодии и сериозни текстове, върху които да се замислиш. Няма как да не се съглася с Wim Baelus - подобно музикантско развитие наистина няма как да не доведе до известно олекотяване, което е пагубно за постоянно развяващите буйни коси и кухи глави, но е безценно за истинските ценители на хеви метъла. Впрочем, вокалите на Chuck Schuldiner тук са може би най-добрите му по отношение на комбинацията от мощ и сравнително добра дикция за жанра. Сега се сещам, че в този албум винаги са ми правели странно впечатление и китарите, може би нарочно са миксирани така, не знам, но звучат някак отдалечени, като от някакъв друг свят, което им придава особена мистичност. Но да не се отвличам с глупости сега...

Мислите си, че стигнахме върха? О, има време, още катерим склона. И по пътя си срещаме това:

Chuck Schuldiner - guitar/vocals
Bobby Koelble - guitar
Kelly Conlon - bass
Gene Hoglan - drums

1995 / Roadrunner

Две години след Individual..., май 1995 г., Chuck Schuldiner се появява с нов албум (Symbolic), нова компания (Roadrunner), нов копродуцент (Jim Morris) и, разбира се, нов състав. Е, почти. На барабаните отново е убийственият Gene Hoglan - в страхотна форма и сменящ ритъм след ритъм с лекотата, с която Дон Жуан сменя жените... ако не и по-голяма. Не, това определено не е човек! Това е дръм-машина! Bobby Koelble и Kelly Conlon са двете не особено известни, но дяволски талантливи, местни момчета от Флорида, които поемат съответно втората китара и баса. Просто чуйте резултата! "Символичният" албум не мога да нарека по-друг начин, освен "грандиозен". Не толкова виртуозен, колкото Individual... може би, но с епично тежък и плътен звук, "на една боя" от техническото съвършенство и по-дълги, по-сложни като композиции песни. Още едноименното парче и смазващо бавната Zero tolerance, които откриват албума, дават да се разбере, че тук си имаме работа с чиста проба гениална музика! За чудесните текстове няма да се повтарям, но ми се иска да отбележа развитието на Chuck Schuldiner като певец (като китарист въобще няма какво да говоря). В този албум вокалите му доближават доста до пеене, което не е чак толкова съществено при толкова емблематичния му тембър, но все пак допринася магията да бъде още по-въздействаща Empty words и Crystal mountain са може би най-страхотните примери в това отношение.

През втората половина на 90-те изглежда, че "Символичният" ще е последният албум на Death. В главата на Chuck Schuldiner вече упорито се върти нов проект, Control Denied, който трябва да доведе до съвършенство мелодичните му идеи и да бъде с... чисти вокали. Договорът с новия му издател обаче, Nuclear Blast, е категоричен - преди да "откаже контрола", Chuck Schuldiner трябва да издаде още един албум с Death. Той се появява три години след Symbolic, сякаш от нищото, с напълно нов състав от кажи-речи неизвестни момчета (от Флорида, естествено) и - както винаги, но този път повече от обикновено - шокира до дупка всеки истински хеви метъл фен. Независимо дали обожава, харесва, просто понася или направо ненавижда тези песни, никой не може да остане безразличен към тях. Срещал съм мнения, че този последен албум на Death бил направен насила, личало си, видите ли, че не бил сътворен с вдъхновение, а ей така - заради договора, сърцето на Chuck Schuldiner било в Control Denied. Аз смея да бъда на точно противоположното мнение, независимо от мненията на останалите, независимо дори от това кой, какво, в еди-кое-си интервю, еди-кога-си бил казал. Името на този последен албум на Death е The Sound Of Perseverance и да, уважаеми читатели, това е върхът! Това е Албумът!

Chuck Schuldiner - guitar/vocals
Richard Christy - drums
Scott Clendenin - bass
Shannon Hamm - guitar

1998 / Nuclear Blast

Тук вече наистина съвсем не ми стигат думите... The Sound Of Perseverance е от онези албуми, които едновременно те шокират и очароват, прелъстяват и водят до пристрастяване. Безапелационен шедьовър от първата до последната секунда, от дръм-интрото на Scavenger of Human Sorrow до смазващия кавър на Painkiller, който - при цялото ми уважение към Judas Priest - прави оригинала да изглежда като приспивна песен. Откъде ги е изкопал тези момчета Chuck Schuldiner не знам, но и тримата - особено Richard Christy на барабаните, който вероятно би могъл да вземе акъла и на самия Gene Hoglan - са наистина убийствени музиканти. Песни като Scavenger of Human Sorrow, Flesh and the Power it Holds, To Forgive is to Suffer или A moment of clarity изумяват както с композиционна сложност, музикантска виртуозност и прелестни мелодични линии, така и с гениална простота, страхотна скорост и брутална агресия, понякога приличат повече на едни своеобразни "хеви метъл сюити", ако мога така да се изразя. Целият албум всъщност е една такава сюита, от девет части - стилово единни и същевременно толкова различни. Особено внимание заслужава инструменталът Voice of the Soul, който в малко повече от три минути и половина може да разтопи душата ви до степен на неподозиран екстаз и, поне за мен, е не само един от върховете в творчеството на Chuck Schuldiner като композитор, но и една от най-красивите мелодии, които въобще някога са били изпълнявани на електрическа китара. Това е и албумът, в който вокалите на Chuck Schuldiner вече са с толкова отлична дикция, че си спечелват критики от този или онзи "почитател". Макар че не са точно пеене, те правят чудесните текстове - ангажирани повече с личността, отколкото с обществото - още по-силни и по-въздействащи. За техническото съвършенство или музикантската виртуозност въобще няма какво да говоря в подробности... Това са маловажни неща, а при шедьовър от такава величина - напълно незначителни!

Наистина не мога да си представя, че може да съществува по-идеална хармония между агресия и мелодия, мощ и бързина, композиция и текст от The Sound Of Perseverance на Death. Затова в началото казах, че смъртта бе милостива и взе Chuck Schuldiner в черната си прегръдка, когато той беше на върха. Смея да твърдя, че ако този гениален човек беше живял достатъчно за още един албум на Death, той щеше да е крачка назад в сравнение с The Sound..., щеше да е началото на края. Дори си мисля, че в Control Denied вече се виждаха първите белези на творческото безсилие, но хайде да не прекалявам!

Крайно време е да приключвам... Твърде много глупости изписах за твърде велика музика. Още преди да започна тази статия си давах сметка, че да се опише развитието в тези седем албума на Death, невероятната трансформация от примитивна шумотевица до мелодичен и великолепен метъл, си е доста трудна работа. Вероятно не съм успял. Затова ще ви помоля да ми направите една услуга. Вземете две песни, които си изберете, но едната от Scream Bloody Gore, а другата - от The Sound Of Perseverance, изслушайте ги внимателно и после ми кажете можете ли да повярвате, че те са композирани от един и същи човек? Аз все още не мога... Завършвам с думи на Chuck Schuldiner от същата песен, от която са и тези, с които започнах:

To accept another day we choose
To give away another piece of life
To forgive is to suffer


Колко вярно! R.I.P. Chuck!

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=195888#195888






Допадна ли ви този материал? (3) (0) 3749 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.