Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Благодарности за убиеца (статия) - Творчество
Благодарности за убиеца

Автор: Александър Василев - Alord, петък, 11 януари 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Бутилката с прозрачната течност стоеше на масата, разделяйки ме от мъжът и жената, седнали срещу мен. До нея бяха поставили кутия с шоколадови бонбони. Нито алкохола нито бонбоните бяха скъпи - напротив, бяха от най-евтините. Знаех, че двамата бяха бедни, живееха в мизерия, но това не им пречеше сега да седят пред мен, хванали се за ръце и усмихнати.

- Приемете ги като скромна благодарност за това, което сторихте.

Можеше ли да има по-садистични думи, които да изрекат. Сякаш ме пронизаха хиляди ледени остриета, вкочанявайки тялото ми в смъртна прегръдка. Да, усетих я като едно неистово, реално присъствие. Kато отмъщение, не на който и да е друг, а на самата съдба.

Да бяха се развикали, да ме бяха нападнали, да ме бяха, унижили, убили, унищожили. Но те ми благодариха. Колкото нечовешко неразбирателство бликаше от мен докато ги канех да влязат в гостната ми, толкова много човешка доброта лъхаше от тях, сякаш не бяха при мен, а на гости на добър приятел.

Благодариха ми за нещо, за което можех да лежа в доживотна самота с хиляди окаяни престъпни души. Но те просто ми благодариха за това. Благодариха ми със сърцето си.

Седмица преди да почукат на вратата ми и да ме връхлети целият ад на невероятното, бях при бившата си съпруга. Имах нещастието пиян да се оженя за нея, пиян се и разведох, а този ден просто трябваше да си изнеса багажа. Пред мен лъхаше на ново начало, обещавайки си за последен път дъхът ми да има аромата на проклетият алкохол, тровещ плътта и разума ми с години. И тъй стана. Натоварих багажа на колата и в първата кръчма по пътя се налях както винаги, за малко пари с евтин алкохол - как да не си обичам държавата, когато съм пияница и тя се грижи да пия и да не виждам в каква септична яма живея. Сега вече виждам.

А след кръчмата се случи като по филм. Не пий и не шофирай, но естествено аз първо пия, след това шофирам, а после да му мислите.

То, детето, изникна като звяр от храстите, или аз бях звярът който връхлетя върху него. Всички ми казваха, че то е било виновно, но ако съм бил трезвен можеше и друго да е. Просто, съвсем просто, без много крясък (само писъкът на закъснялата спирачка), без много болка (може би само мигновена, моментна веднага заглушена), с не много хора наоколо и едно дете, като ангел, крехко, даже кльощаво и лице на... лице на дете... едно телце лежащо в страни от колата ми, бездиханно, със спряло сърчице.

Нямаше да може да се влюби, да обича, да бъде обичан. Нямаше да има деца, нямаше да се радваше на внуци, нямаше да вкуси от Живота. Нямаше, Нямаше, Нямаше... Никога повече то нямаше да играе с другари, никога повече то нямаше да отвори книга, никога повече нямаше да може да прегърне майка си, да прегърне баща си, да каже на родителите си, че ги обича, Никога повече, никога повече, никога повече...

Защото аз бях пиян...

* * *

- Съжалявам, че можем да ви благодарим само с тази скромна почерпка... - леко се притесни мъжът, бащата на момчето което погина заради мен.

- Вижте ние сме бедни хора... - започна съпругата му, без да бърза, без да е тъжна, без да плаче. - Полиер беше добро дете... Сега вярваме, че е на по добро място от това тук. Не ви обвиняваме за нищо, не можем да ви съдим за нищо... - те не повдигнаха обвинение срещу мен, макар да беше повече от сигурно, че щяха го спечелят. Очакваха ме поне две-три години условно, щяха да ми отнемат книжката и трябваше да платя обезщетение, за детския живот, който бях отнел... но те не го направиха.

- Ние вярваме в съдбата. - подкрепи жена си мъжът с усмивка на благоговение. - Нещата се случват, защото е така писано. А човек ако не може да се примири, значи е егоист. Ние не сме тези, които ще съдим другите, защото самите сме грешници.

- Знаем, че се обвинявате за случилото се, но повярвайте, така беше най добре за всички ни. За нас не сте някой демон, който отне детето ни... Вие сте ангел, който го спаси от земните мъки, от бедността и от левкемията.

- Той беше болен. Имаше шансове да го спасим, но лекарствата бяха непостижимо скъпи за нас, а нито държавата, нито хората ни обръщаха внимание. Всяка една затворена врата пред нас беше смъртна присъда за детето ни. Докато не дойдохте вие, да го спасите от още няколко месеца мъка и страдание.

- Благодарим Ви, че убихте детето ни. Благодарим Ви.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?f=4&t=10838






Допадна ли ви този материал? (3) (0) 3005 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (77) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.