Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Спомени и случки по българските държавни железници (статия) - Железници, Общество, Пътепис
Спомени и случки по българските държавни железници

Автор: Димитър Грозданов, сряда, 30 януари 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Гледна точка: Дойче бан си е Дойче бан от Т. Христов
Гледна точка: Още спомени от Българските държавни железници... от Константин Делчев


Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

“Има някаква особена романтика в пътуването с влак.” - веднъж ми каза един англичанин. Така е, макар и въпросният надали някога се е качвал в български трен. Истина е, че железопътният транспорт губи позициите си на пътническо ниво спрямо автобуси, маршрутки и автомобили, но БДЖ остава предпочитан превоз в по-малко населените места, а и се е превърнал в навик за няколко поколения българи. Аз сам винаги съм предпочитал удобството на една цяла “пътуваща стая” пред въртящите геврека с техния неостаряващ девиз “Винаги има място за още един.”, при все на моралната и физическа остарялост на повечето машини на железниците. Далеч по-приятно е да се облегнеш спокойно на възголямата зелена (или кафява) кожена седалка, да разтвориш книга или списание и да се потопиш в унеса на монотонно потракващите колела, за сметка на 20-те минути повече, които пътят с влак отнема спрямо маршрутката.

Железницата е средищно място за хора от различни обществени прослойки, като преобладаващи действително са пенсионери и по-бедни граждани на републиката. И все пак не е рядкост да се срещнат костюмирани банкери или облечени в твърде много кожа рокери. Дългият път, спокойствието и сравнителното удобство са естествена предпоставка за запознанства и разговори, и за петте години, в които бях обвързан с тази държавна институция, ми се случиха не една и две уникални и невъобразими случки по ЖП линията Левски – Ловеч.

Спомням си ярко първото си самостоятелно пътуване с влак. Бях тринадесетгодишен и отивах за първия си учебен ден като осмокласник в ЕГ Ловеч. Както по-късно установих, Езиковата беше една от четирите Points of intrest, както казват англоговорящите, в малкия областен град. Другите три са съответно затвора, лудницата и стадиона на Литекс. Но да се върнем във влака. Беше сравнително хладен ден в средата на септември и по прозорците удряха капки едър дъжд. Когато влязох във вагона(без купета, само седалки), повечето места бяха заети, затова си избрах седалка срещу един добродушно изглеждащ дядо със син каскет и с усилие намърдах сака, голям почти колкото мен, на щанда над перваза. Дядото ме изгледа приятелски, при което забелязах, че едното му око е синьо, а другото зелено, което ми се видя странно, но пък имах приятел със същите “котешки” очи в различен цвят, та не го сметнах за нещо особено. Прекарах мълчаливо десетина минути, зяпайки нивите и горите, удавени в дъждовна вода, когато старецът срещу ми ме попита с изнемощял и леко треперещ глас:
- Прощавай момче, кажи ми колко ти е часа, моля ти се.
- Един момент – отговорих, наведох глава, и взех да претърсвам джобовете си, търсейки телефона. Когато отново вдигнах поглед, устата ми остана зинала от ужас. На мястото на дясното око на стареца зееше дупка, а самото око държеше в лявата си ръка. Той извади не особено чиста зелена носна кърпа, избърса го и го натъпка обратно в очната кухина. Междувременно аз продължавах да го наблюдавам, изпълнен с отвращение, което той изтълкува погрешно.
- Хубаво е нали, – каза и почука окото, което издаде кух стъклен звън – съветско. Изгубих истинското преди 30 години на една бригада. Лично здравния министър ми прати писмо и плати лечението...
Няма нужда да обяснявам, че дълги седмици след това сънувах кошмари с едноок старец, но пък определено остави интересен спомен.



Винаги е неприятно да се случи повреда, а с близо половинвековните румънски, беларуски и руски машини не бих казал, че се случва рядко. А когато се случи, добре е да имате под ръка пълен пакет цигари, мп3 плеър или последен брой на някой вестник. Имайки предвид туткавостта на българските чиновници по принцип, най-добре всичко накуп. По време на един такъв престой през далечната зима на 2004, в края на януари, аз и тогавашният ми съквартирант очаквахме тръгването на влака, подпрели се на едно кестеново дърво. Докато си говорехме, някъде отдалеч се чу кански женски крясък. Огледахме се смутено, както и по-голяма част от изнервените пътници, но гласът не се чу отново и сметнахме, че е била някоя вдетинена тийнейджърка. Минута-две не се случи нищо необичайно, и когато всички решиха да се върнат към клетвите спрямо женското родословие на служителите в железниците, се случи нещо, което и до днес ми се струва... неестествено. Възрастна тантуреста жена с рядка дълга бяла коса, облечена само с нощница на сини точки, изтича до първия вагон, изкачи стълбичките до вратата, извърна се и извика:
- Спасявайте се, идат! Идат бе, хора, идат! Бягайте!
- Кои? Кои идат? - попита кондукторът, излязъл от административното помещение на гарата. Хората наоколо се бяха посмутили, а съквартирантът ми беше пуснал необяснима усмивка, очертана от брадата му тип катинарче.
- Как кои?! - продължи жената и опули страховито очи – Фашииистите! - изви протяжно и се втурна навътре.
- Гледай, гледай сега какво става – каза другарят ми и посочи към другия край на гарата. Там тъкмо се бяха показали двама мъже, облечени в бяло, които носеха носилка с кожени каиши. Санитарите се доближиха към нас, тъй като реално бяхме най-напред спрямо останалите пътници, и по-пълният попита с отегчен глас:
-Видяхте ли...
- Да, във влака е – отвърна съквартирантът ми и четиримата извърнахме поглед към вагоните. Там жената продължаваше да тича и вече беше прекосила първия и наполовина втория, което значеше, че скоро щеше слезе.
-Хайде да и пресечем пътя, юнаци, елате и вие, че трудно се усмирява. - каза нисичкият втори санитар и двамата тръгнаха към последната врата. С Коста (така се казваше съквартирантът ми) се спогледахме, той вдигна рамене и тръгнахме след тях. Когато жена изскочи от изхода, едрият я хвана през раменете, а ниският за краката, докато ние поднесохме носилката и помогнахме с каишите. Жената се поуспокои след като и вкараха някаква инжекция, унесе се и санитарите я пренесоха до линейката. Оказа се, че клетницата избягала от лудницата, където попаднала, след като загубила мъжът и децата си в катастрофа. Около стотина пътници изпратихме носилката с поглед до спрялата наблизо линейка, безкрайно учудени и стреснати. Петнайсет минути по-късно влакът тръгна и всичко беше забравено.

Друга среща, за която ще си спомням винаги, се случи през един прелестен прохладен майски петък на 2006. В такива хубави дни е невъзможно да не се чувстваш щастлив. От една страна седмицата най-сетне е свършила и те чакат два дни почивка, от друга вече навсякъде мирише на лято и ваканция. Тогава се случи да пътуваме с един мой приятел обратно към дома. Влакът беше доста препълнен, което е обичайно за края на работната седмица, когато хората от близките села се прибират при домочадията си. Аз и другарят ми си избрахме място при един около петдесет годишен човечец, със спокойни очи и изпъстрено с белези добродушно лице. В устата му липсваха няколко зъба, но за хората, живели по-дълго време в провинцията и свикнали с тамошните нрави и хигиена(по точно липсата на такава), такова нещо не правеше особено впечатление, макар и да отвращаваше. Дрехите му бяха престарели и опърпани, а в ръцете си държеше кибрит. Скоро се разговорихме и той ни показа няколко изумителни магически номера с въпросното кибритче, които, уви, не съм в състояние да опиша. Скоро с приятеля ми бяхме впечатлени от разнообразната култура и познания на човека срещу нас, а и най-вече се чудехме защо такъв характер е облечен като просяк. За това и зададох логичния въпрос:
- Откъде си и какво работиш?
Човекът видимо се посмути от въпроса ми и впи поглед в обувките си, но след няколко секунди отговори прямо:
- Ами, всъщност, току що излизам от затвора. Лежах двайсет години за убийство. Бях пийнал, един мой много добър приятел ме ядоса и го замерих с едно паве. Уцелих го в главата и...
- Малко учуден, но не и уплашен, погледнах към приятеля си, който беше отворил уста от изумление. Сръгах го в ребрата и продължихме разговора със спътника ни. Бях решил, че едно уплашено отдръпване в този момент не би било добро начало за човек, който току що започва нов живот. Бившият затворник ни заразказва за живота си в затвора, където времето прекарвал предимно в четене на книги и учебници. Продължихме разговора си до Левски, където му оставихме малко пари, тъй като той нямаше нищо освен пътни, и се разделихме.


Поредната история, която имам намерението да ви разкажа, илюстрира вероятно първия и единствен опит за отвличане в българските държавни железници. Случката стана преди близо 2 месеца, в средата на октомври. Пътувахме за Ловеч, когато на едно от крайпътните села – Дойренци – във влака се качиха трима мъже, очевидно авджии, съдейки по пушките и вулиите (един вид ловджийска чанта) им, както и зеленото камуфлажното облекло. След като седнаха в края на вагона, те разтвориха голямата мешка, която носеха и извадиха отвътре дамаджана – предполагам 10-15 литра – която вече бяха наполовина изпразнили и продължиха в опитите си да видят дъното. Пиянските им гласове огласиха целия влак с викове и сподавени песни и кондукторът(който беше млад, едва ли имаше трийсет) нерешително се насочи, за да им направи забележка. Последва кратка свада, а единият от ловците, висок и червендалест, скочи на крака и с фразата “Ей сега ш` видим на кой е тоз влак, мамицата му...” насочи пушката си към главата на кондуктора. Уплашен, последният заотстъпва назад, а самозваният “пират” крещеше, че поема контрол над влака. Стоях само няколко кресла нататък, а до мен седеше дежурният полицай във влака, който беше и семеен приятел. С него се спогледахме уплашени и занадничахме зад седалката. “Терористът” се приближаваше със “заложника” си, но дали от нерви, или по-вероятно - от изпития алкохол, беше допуснал голяма грешка. По-внимателно заглеждане ми помогна да установя, че е натиснал спусъка на двуцевката си докрай. И щом нямаше мозък на кондуктор до тавана, очевидно беше, че е забравил да я зареди. След като споделих наблюденията си с полицая, изготвихме бърз план за действие. Когато “пиратът” мина край нас, служителят на реда издърпа пушката от ръцете му, а аз с два премерени удара го свалих на земята, където след кратко боричкане успяхме да му сложим белезници, сред бурните ръкопляскания и смях от пътниците наоколо. Когато спряхме на първата спирка в Ловеч, местните органи го поеха, заедно с другарите му, които явно също бяха изумени от стореното от колегата им. Така, сред псувни и рев, завърши първия и вероятно последен опит за похищение на влак по линията Левски – Ловеч.

Сещам се за още поне половин дузина интересни случки из изпълнения със събитийност живот по железниците, но всъщност вече взе да става прекалено дълго. Хрумва ми за една хубава англичанка, хипи, която, заедно с прелестния си златист лабрадор, беше решила да се отдаде на спокоен селски живот. Сещам се и как половин дузина метъли бяха решили да правят ритуал със свещи в един от дните след Ловешкия рок фест. Сещам се и за не една и две девойки, с които съм се запознал също там. Но всъщност не това е главното за което си мисля. А то тъкмо е, че пътуванията с влак са спокойни и красиви. Наистина, всеки стигал до София с влак може да си спомни прекрасните панорамни гледки, които се откриват през прозореца по пътя. Тучни ливади, внушителни скални канари, реки и водоскоци. Стига, разбира се, да си падате по такъв тип природна идилия. С изненада научавам, че доста от моите връстници(а и не само), особено софиянци, никога не са пътували с железниците. Ако сте сред тях, задължително трябва да поправите грешката си, преди железните коне и релсите да са отстъпили пред гумите и асфалта. И не се безпокойте, всъщност не е чак толкова опасно, колкото изглежда.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=197485#197485






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 4843 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (25) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.