|
Сивостен :: Demon: The Fallen. Прелюдия (статия) - Ролеви игри, Ролеви сетинг
 | |
"Demon: The Fallen" (c) е продукт на White Wolf Game Studios (TM)
превод: Даркър
Сценична треска
Защо съм тук?
Стоя във алеята, вторачил се в тази врата с надпис “Гримьорна”, и си задавам същия въпрос отново. Тук стоя, Мелбогатра, новопоявил се в света и нетърпелив да отменя Сътворението, и все пак първото нещо което почуствах откакто пристигнах беше любов, нежелана, проклета любов.
Беки.
Не мога да се отърся от нея, независимо колко пъти се опитвам. Опитвам се да разперя крилете си, както моето първоначално аз, което някога извайваше планини. Но моите пословични крила се блъскат в ребрата ми. Аз съм заседнал тук , и това ми докарва главоболие. Натискам дръжката и влизам в гримьорната, все още чудейки се.
Тя приключва грима на някой друг с леко движение на четката, преди да ме покани на стола. И аз се озовавам зяпнал нейното крехко несъвършенство, все още чудейки се какво е видял Макс в нея, докато се любувах на всеки сантиметър от тялото и. Толкова смъртна. Обичам дивите руси кичури, избегнанли червената лента. Обичам нежните бръчищи в ъгълчетата на очите и. И бледите ягодови устни. Познавам я защото Макс я познаваше. Обичам я защото Макс я обичаше. Макс и аз сме едно.
Всъщност Макс я обичаше достатъчно че да си окачи въжето, и да се обеси след като не успя да спечели нейната любов. Макс обичаше Беки, и следователно я обичам и аз, по условие. Това е от което ме боли най-много.
Тя забелязва на къде гледам, и нанася грима още по силно за да ме накра да отместя поглед. Благодарение на високата яка, тя не може да види белезите от въжето по врата ми, въжето което уби Макс. Но въпреки това я карам да се чуства недубно. Малка гримаса кара бръчка да се появи между веждите и.
-Бих желала да не правиш така - Мога да чуя раздразнението в гласа и. Но съм пленен от струйката пот стичаща се по снежнобелият и врат, и от нежното докосване на четката по врата ми. Възхищавам се на докосването.
Никой не ме беше докосвал физически преди. Дори Бог.
Протягам се да докосна лицето й , и докосвам красотата. Не помня нищо толково възвишено като топлината на нейната плът. В сравнение на това да бъдеш пленен в адската Преизподня, където кожата ти е пленена ярост, този момент е … Рай.
Бръчката става по дълбока и тя отмества поглед.
- Господи, Макс, нямаме време за това - и след един последен смразяващ поглед, тя се прехвърля на следващия актьор. Никога не ме поглежда в очите. Част от мен би искала, за да може да види новия пламък в очите ми.
Но не, това единствено би я изплашило. Знам това. Моят поглед е прекалено горещ. Все още нямам умението на смъртните да прикривам емоциите. Никога не съм имал тяло преди това.
Следя Беки с поглед, независимо от чуждите очи , вперени в мен. В гримьорната цари тишина, наричаме това бременната пауза.
Улавям се да мисля: ”Просто се обърни. Беки. Погледни ме. Повярвай в мен”.
Чарлз, сценичния ръководител, си подава главата , разсейвайки всички от напрегнатия момент.
- Завеси след петнадесет.
Лекият шум на нагласящи се костюми, и на грим в последната минута. Беки изчезва зад двойка актьори нагласящи своите костюми.
-Макс – Чарлз се появява – По добре ли се чустваш?
Казвам да, изпускайки мъничко, че аз – Макс, все тая – изгубих всяка надежда, вързах въже около врата си, и се превърнах в гостоприемник за демон.
Мда, изпуснах тази част.
-Тод те прикри чудесно – каза Чарлз.
Усмихвам се на Тод, който седи с книга в скута, облечен, гримиран, без да има какво да прави.
Усмихва ми се с крокодилска усмивка. Той искаше моята роля – средна мечта, за среден човек.
Предполагам, че след тази вече така или иначе ще я получи.
Всички са се смълчали, от актьори до публика, Всички актьори са ме зяпнали с широко отворени очи. Публиката е затаила дъх. Никой не помръдва.
Просто усъвършенствах една сцена пред нашата малка къща, прецаквайки безжизнения диалог. Дори публиката може да познае че това не беше по сценарий, и това ги развълнува. Те са по-заинтересувани от това неочаквано развитие на действието, отколкото на това което бе преди минути.
Не ме разбирайте погрешно. Каръл Чърчил е чудесен сценарист и драматург. Тя е любимата на Макс, което я прави и моя. “Светлина в графство Бъкингам” е една от най-добрите пиеси, които е написала. Но просто не ми се струва правилно.
Все пак става въпрос за очакваното завръщане на Христос. Аз играя богат търговец, Стар, който набира младежи за армията на Христос. И моята реплика е следната: “Ако се присъединиш към армията, ще бъдеш един от светците, ще управляваме заедно с Христос хиляда години”.
Само дето не го казах, защото е глупост. Знам че е. Преди време ме излъгаха по същия начин. За това вместо това казах следното: “Ами ако всички сме като Христос?”
Това е разковничето. Ние демоните сме първите месии, първите спасители. Ние бяхме три милиона и отгоре мъченици, опитващи да спасим човечеството, но въпреки това се провалихме. И въпреки това един мъж си помисли, че има надежда да спечели Божията милост?. Нима си е мислил че има по голям шанс за успех защото е Божи син? Ние всички сме негови синове и дъщери. Ако Бог е послушал молитвите на Христос заради другите, знаете ли какво прави това вас хората? Домашните любимци на Христос. Не се връзвам. И за това пита какво ако Христос е като всеки друг смъртен, плачещ на собствена Голгота, опитвайки отчаяно да привлече Господ към собствената си молитва. И какво ако смъртта на Христос на кръста е била само план да скрие от хората истината, истината че Бог не го е грижа?
И сега всеки ме е зяпнал, и актьори, и публика,шокирани. Половината актьори, се правят че не са чули, а другата половина се опитват да включат моята реплика в пиесата. Някой от тях почват да спорят на сцената. За момент те са като истински хора. Вместо измислени герои. И всички това заради мен.
Тогава го почуствах, пламък на вяра, запален от моето изказване. Някой там иска да вярва, Някой там иска да прекрачи границата между пасивния наблюдател и активния участник. Някой иска да участва и да вярва отново.
Изритаха ме – голяма изненада.
Бях на сцената за час като ДеНиро играейки проповедник на правда и спасение, и не мисля че някой дори мигна за този един час. Бях Бог на сцената. Без изход.
Това е проблема. Нашия директор е по-голяма примадона от актьорите, и не можеше да търпи друг Бог в компанията. Синдормът на пчелата майка. Трябваше да свикна.
Е моето изгнание от сцената не трая и седмица. Много хора бяха чули за моето изпълнение и още повече се тълпяха да видят средното изпълнение на класиката на Чърчил, надявайки се да съм там. Компанията ме искаше обратно. А други ме искаха още повече.
Ние импровизираме при нашите изпълнения - ми каза Джеси от ХолиУоркс. Техните изпълнения бяха като трубадурите от средните векове, където групата е била без декори и костюми. Наредени под формата на подкова, те изпълнявали морални пиеси, като пристъпвали в центъра и изпълнявали своите действия и реплики.
По този начи ще можеш да добавиш и това което чустваш – каза той, усмихвайки се.
Той знаеше какво искам.
Беки дойде с мен вкъщи след последното представление. Тя беше искрата вяра, която почувствах. Трудно е за вярване че под тази твърда обвивка бе душа с нужда за посока. Тя и Аз. Не бяхме толкова различни.
Казах да на ХолиУоркс. Ако Беки можеше да повярва в мен, значи имаше и други които можех да достигна.
Мъжът на третата редица. Този, който е облечен в избледняло сиво палто, и изглежда че не може да си спомни последния път, когато е ял или спал. Той ме дебне.
Идва на всичките ми представления и дори няколко пъти съм го виждал пред блока.
Има злобно излъчване, сякаш таи в себе си гняв. Също има и вяра, но я държи дълбоко заключена в себе си. Това е неговата мръсна тайна. Той е сам, или поне така си мисли.
Присъства на всяко представление за последния месец независимо къде бяхме. Той е почти толкова отдаден колкото е Беки и другите пет които ме намериха от тогава. Те ме къпят в своята вяра а аз им давам надежда. Толкова е просто.
О, бих могъл да се спазаря с тях, и да ги принудя да подпишат договори за богатство или власт, но не съм такъв демон. Поне не често. Давам им това от което имат нужда, не това което си мислят че искат. Не е моят стил, благодарение на Макс. Неговите спомени и мисли промениха всичко.
Но съм сигурен че този мъж не е като останалите – той ме дебне. И това което наистина ме безпокои е, че е разпознал някой от моите нови приятели. Той ги наблюдава почти толкова колкото мен. Най-вероятно дори ги е виждал да влизат или излизат от моя апартамент. Не съм толкова разтревожен за себе си, колкото за Беки.
Трябва да се срещна с него и да му прошушна няколко избрани думи. В края на краищата той иска мен.
Тази вечер представлението е в обществен център. Не голяма сграда, но пък последният месец е все така. Хората искат да видят надареният актьор, който импровизира свети личности със спорен усет. Играя всички: Христос, Моисей, Архангел Михаил, Свети Петър, Лазар…
Всъщност, не за представлението са дошли те, дори и да не го знаят. Те искат да вярват че тези светци и пророци всъщност са съществували. И за момент в този изпълнителски кръг, в моя черен работен комбинизон, вливам нови сили в тяхната вяра. Те вярват, поне мъничко, че Христос е плакал кръв на Голгота, защото е знаел истината, че Михаил е предал Луцифер.
И когато приключим представлението група от почитатели ме обгражда. Не мога да кажа че се оплаквам, само че този път моя дебнещ си пробива път през тълпата и застава пред мен.
Не се е бръснал или сменял дрехите поне от седмица. Вони на стари цигари, и бутилка се подава от палтото му. Слънчевите очила крият кървясалите му очи, но аз съм готов каквото и да направи.
Той се накланя, така че само аз да го чуя:
-Знам какво си ти. Аз ще те убия.
И изчезва в тълпата.
-Не ме разбирайте погрешно, оценявам честното предупреждение, Но по принцип убийците не убиваха ли в гръб, без тези малки учтивости? Просто съм любопитен.
- можех да го убия още там – да го размажа в старозаветен стил – но този, който задържа моята отмъстителна ръка, бе Макс, Иначе демонът в мен би разкъсал дебнещия с голи ръце и би изял сърцето му. Но с Макс, намирам моите предишни изпълнения ужасяващи… най вече защото са малко прекалено удобни.
Точно в тези изключително човешки моменти, разликата между мен и Макс е болезнено очебийна. В тези секунди аз си припомням, че съществувам на най скромното ниво.
Понякога се улавям, че се взирам в нощно небе, обсипано със звезди, и за секунди спирам дъха си в благоговение.
Забравям, че някога бях там. Че някога бях една от тези звезди.
Стоя пред собствения си апартамент. Вратата е открехната, но вътре е тъмно. Навътре осветена от коридорните светлини виждам ръка, стърчаща зад вратата. Беки.
Влитам вътре, през останките на моята дневна, заслепен от емоциите бушуващи в мен. Можех да почувствам, че има някой друг вътре, там в сенките стаята. И само ледената сигурност, че ще разкъсам спотайващия се на парченца ме задържаше фокусиран тук и сега.
Хванах ръката й, и я допрях до устните си. Вкусвам ледената мекота. Обичам я повече отколкото Макс би могъл. И цялата болка, която бях почувствал през последните няколко еони избухна. Нейната вяра ми помогна да изчистя кръвтта й от боклуците, с които беше пълна. Любовта на Макс ми припомни, какво направи хората достойни за болката, която изтърпяхме. И всичко това бе за нищо. Бог я искаше мъртва и тя бе мъртва.
Макс иска да плаче и да легне до нейното тяло, но Мелбогатра в мен вие вбесен. Крилата ми пърхат до ребрата ми, сякаш са славей във малка клетка. И искам да крещя с същия глас, с който някога създавах. Проблемът е, че вече не мога. За това се фокусирам върху целият ми гняв и омраза – същата тази буря която ме преведе през Божието мъчение – изкарах Макс навън.
Някой се промъква в мрака. Обръщам се към звука.
Дебнещият замахва със стоманена тръба. Едвам го отбягвам и тя просвирва край ухото ми. Съсредоточавам се върху силата и убеждението си, същите сила и убеждение които Беки и останалите ми дадоха. Мога да почуствам мускулите си тръпнещи от мощ. И ги съсредочавам в удар. Уцелвам дебнещия в рамото и чувам как нещо изпуква. Изкрещява от болка, но със здравата ръка ме удря в челюстта с тръбата. Едва почуствах болката.
Изтеглих силата си на повърхността. Проявих се. И гърдите ми блестят като пещ от светлина. Това, че бях с Беки погаси много от страданието ми, но съм в капан между двете си същности. Проявявам се в адска светлина и символи, но все още съм с ангелска сянка. Уморените ми крила са като петна от прах, Спираловидни рогове украсяват главата ми, а сто ватовият ми ореол грее в червено.
Може би съм бледа светлина в сравнение с Горящия Храст, но все още съм проклет АНГЕЛ.
Моя преследвач се подхлъзва и пада назад, но аз го следвам. Очите са му разширени от страх и шарят, сякаш се опитва да изкрещи, а е забравил как. Вдишването ми сякаш изкарва въздуха от дробовете му. Той хленчи, а неговата жалка воля се превръща на прах. Спрях се, за да нанеса Милостив Удар.
-Съжалявам – проплака той – Не исках…
Погледнах го, а моята ярост кипеше. Сила пращеше около тялото ми, и искаше да го поваля. Исках да изкормя вътрешностите му, и да нацепя костите му на трески. Исках да разкъснам гърлото му със зъби. Но…
Не мога. Не и без да изгубя всичко.
Все още обичам Беки. И не искам да изгубя тази любов заради омраза. Бях постъпил така преди, и ми трябваха хиляди години, за да си я върна.
Пуснах го, и покрих своята същност. Крилата от прах се разсипаха на пода, рогата се прибраха в черепа ми. Отново приличах на Макс. Но моя преследвач знаеше. Той лежеше в краката ми, разсипан от хлипове и от омраза. Както чуствам вярата на хората, така чуствам и тяхното нещастие. Него не го е страх, а е обзет от духовна пустош, Коя, аз и Макс разбирахме прекалено добре.
-Защо – проплака той – Защо не мога да те убия? Знам какво си, видях те на сцената.
Вгледах се в него, все още чудещ се дали да умре или живее. Бях глупак. Мислих си, че никой няма да забележи. Бях небрежен в своята сигурност и позволявах на моята божественост да се промъкне тук там. И най-накрая някой ме видя такъв какъвто съм. И Беки заплати за моята грешка.
-Всеки път, когато идвах на представление – промълви между хленчовете той – си мислех: сега ще го убия, днес, със сигурност.
-Защо не го направи тогава? – попитах го през стиснатите си зъби.
-Не можах. Гледах те как играеш. Всеки път. Аз вярвах, а не исках да вярвам. Всеки път. Всеки път се страхувах и отлагах. Утре, казвах си, ще умреш утре.
Можех да чуя гнева в гласа му, и да усетя отровата във собствената му вяра.
-Защо?
-Защото не исках да вярвам в Бог, а ти ме накара!
-Какво?
Моя преследвач подсмръкна, възстановявайки част от хладнокръвието си. Бях събудил нещо в него, вяра, която той не искаше. Но не би могло да бъде чак такава изненада за него.
Винаги съм си мислел, че ако Бог е истински, тогава той е истнски задник че е създал такава клоака.
-Моите родители бяха убити. Ракът уби съпругата ми. Целият ми живот бе съсипан. Но такива неща се случват, нали? – Моят преследвач се примъкна до един стол и седна. Гледаше ме с нахалство във влажните си очи, и придържаше счупената си ръка.
И тогава се появи ти и ме накара да повярвам. Изведнъж повярвах в Бог, само за да видя, че на Него не му пука. Не му пука за никого.
Тишина настъпи в стаята и аз коленичих до Беки.
-Не исках да я наранявам, чаках теб, и тя ме изненада. Тя…?
-Тя ще бъде добре. – казах – Но ти най добре си върви.
-Какво?
-Изчезвай от тук.
-Но аз се опитах да те убия. – каза той ставайки бавно – Защо би-
-Защото си прав, на Бог не му пука за теб, никога не Му е пукало, да знаеш това си е наказание.
Моят преследвач бе зашеметен и тръгна бавно към вратат, поглеждайки назад само веднъж. Но той няма да се измъкне толкова лесно. Все още желая отмъщение.
-Но въпреки това има условие – казах.
Той ме погледна със страх. Вече го бях ударил достатъчно силно със своето величие, оставяйки го слаб и податлив.
-Условие? – попита.
-Да. Разбираш ли, на Бог може да не Му пука, но на мен ми. Пука ми за моите приятели, и искам да съм сигурен че никога няма да тръгнеш след тях или след мен.
-О, никога няма да го направя. – обеща той, малко прибързано за моите вкусове.
-Не е достатъчно. – станах и се приближих до неговото посивяло и насълзено лице. Той се опита да стане, но аз го хванах за яката и го принудих да остане на място. Трябва да обещаеш – на душата си – че никога няма да ме преследваш.
-На душата си… - каза той, нервен е, както би трябвало, но също е и много податлив в момента.
-И в замяна ще те накарам да забравиш че си ме срещал или виждал да играя.
-Можеш да го направиш?
Той е достатъчно отчаян, за да го повярва. Отчаянието и слабата воля са мои съюзници сега. Иначе той би осъзнал че също толкова лесно бих могъл да го накарам да ме забрави, без да трябва да ми обещае каквото и да е, и моите приятели биха били в също толкова безопасност.
Но това, което не осъзнава е, че дори след като забрави че съществувам, той винаги ще остане свързан с мен, защото ми направи обещание на душата си. И заради тази връзка, аз ще мога да изсмуквам живота му, бавно и от разстояние, докато искам. Той ще остане слаб и измъчен до края на своето съществувание, никога не разбирайки защо умира малко по малко. Ще бъде просто още един в този парад на мизерията. Той ще обвинява направо Господ, защото дори да не ме помни конкретно, в него завинаги ще остане тази безусловна вяра в жестокия, безсърдечен създател, който не дава и пукната пара за него.
Не, няма да го накарам да забрави това, защото, въпреки че има много от Макс в Мелбогатра, също има и много от Мелбогатра в Макс. Макс и аз сме тази смес сега, и двамата искаме този човек да страда за това, което е направил.
Наистина, въпреки моята любов към Беки, аз не мога да променя еоните преливащи от злоба. Аз все още съм демон и това може да ме върне, но аз имам дълъг път пред мен.
Така че кимнах. Мда, аз мога да направя това. Мога да премахна болката, която причиних.
За това съм тук…
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=864 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
