Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Играта на зимата (статия) - Конкурс "Зимна приказка", м. Януари 2008 г., Конкурси на Сивостен
Играта на зимата

Автор: Лия Треновска, понеделник, 04 февруари 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

След лятото така неусетно дойде и есента... Сякаш ни потупва леко и подигравателно по гърба отзад и ни казва с насмешка “Хей, човече, опомни се! Стига толкова си бил щастлив” След думите й ти се обръщаш назад, опитвайки се да видиш нея, есента, тази, която се бе осмелила да ти го отнеме. Да, щастието. Но тогава виждаш по пътечката следите й – една купчина от пожълтели паднали листя. Осъзнаваш, че наистина нещо се е променило и извръщаш поглед към дърветата. Вече не са същите... С голи клони и ранени сърца...

Всеки ден през есента ходех в парка. Намирах малко спокойствие за себе си и оставах насаме с мислите и чувствата си. Връщах се към спомените, които исках да преживея отново или дори към тези, от които често бягах. Сякаш съзнанието ми си беше наумило, че е дошло време за равносметка. Понякога си и представях неща, които исках да се случат и живеех в тези фантазии... Случваше се и да мисля, че са истина... След време си забраних да го правя, плашейки се от мисълта, че може би някои от мозъчните ми клетки или тези, които контролират сърцето ми започват да полудяват!

През няколко пейки от моята до най-голямото дърво в парка свиреше бездомен тромпетист. Музиката му беше невероятно истинска и жива. У нея се преплитаха както хубави, така и лоши моменти, вероятно от живота му... А може би от живота на всички нас. Чудех се как в един миг имаш всичко, което ти е нужно, за да бъдеш доволен, а ти отново не си – семейство, дом, уют, спокойствие... И как изведнъж цялата илюзия рухва, за да ти покаже животът, че има и по-лошо... И за да останеш на улицата... Защо ли този човек беше сам? Защо ли нямаше при кого да отиде? Не знаех...

Обичах да се разхождам и да го наблюдавам. Майсторството и чувството, с което свиреше ме заслепяваха. Мелодиите му бяха тъй искрени, а почти нямаше оставени пари във вехтата си шапка... Често хората не обичат да им казват истината и да се сблъскват с действителността. Живеят странно, уединено, слепешката дори. Не осъзнават случващото се, докато един ден нещата се объркват...

Веднъж седнах на пейката до неговата. Той отново свиреше. Мислех си, че музиката идва от душата му! Изведнъж спря. Първоначално се загледа напред в децата, които си играеха през последните по-топли дни преди голямата зима. Но аз бях сигурна, че той не виждаше нищо. Или поне виждаше това, което искаше и пропускаше излишното. В този миг той погледна мен, но веднага разбрах, че ме вижда. Очите му бяха тъмни и доверчиви, а бръчките по лицето му показваха не само старостта, а и цялата мъка в душата му.

- Момиче, защо си тъжна? – рече той съвсем неочаквано.
- Аз ли?! Не, не съм, господине!
- Значи така ми се е сторило. – усмихна ми се той. – Знаеш ли, сигурно ти звучи неразумно да слушаш съветите на един остарял и самотен музикант, но аз ще ти кажа нещо. За това как се чувстваш, за това какво ти се случва, за това как приемаш целия си живот... За това е виновно въображението и отчасти сърцето. В момента ти виждаш пред теб мен – един старец с вехти дрехи и тромпет на пейка в парка, нали? Но занеш ли къде съм всъщност? Аз съм там, където няма невъзможни неща. В страната на въображението. И в момента пия коктейл на плажа, чета вестник и гледам вълните. Запомни от мен това. Не бъди там, където реално си. Бъди там, където искаш да бъдеш!

Тръгнах си, замислена в думите му. Имаше право!

* * *

Отдавна не бях ходила до парка. От последния път, когато разговарях с музиканта. Реших да отида да го посетя, макар навън вече да валеше сняг. Излязох и беше много студено. Сложиш си дебелия шал и ръкавиците. Но този път исках да дам на тромпетиста нещо по-хубаво от редовните монети. Бях му купила една книга, която със сигурност щеше да му хареса. Знаех, че може да чете. Изписано беше в тъмните му очи.

Стигнах до парка и неговата пейка. Там нямаше никого. Само старата му шапка, която носеше дори лятото и по която сега нахално и безчувствено се трупаха снежинките... От очите ми се търкулна една сълза... Не знаех къде е... Молех се да е добре. Или се надявах където и да беше, ако мястото не е хубаво, поне да можеше да не бъде там, а да използва мечтите... Надявах се и искрено вярвах... Тръгнах си по пътечката към вкъщи, а книгата оставих до шапката му на пейката зад мен... Тя беше негова. И той все някак щеше да разбере, че съм му я дала. С интуиция може би...

Надявах се зимата да не бе взела една от своите жертви... Исках сега той да радва други със своята музика и стария тромпет... Но дали не исках много? И изведнъж пак чух любимата му мелодия...! Обърнах се настрани и с надеждата, че ще го видя, но той не беше там... Мелодията идваше от спомените и навярно от въображението... Остана само шапката и моята книга... Само те...

--
Тази творба е носител на трета награда от конкурса "Зимна приказка", м. Януари 2008 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?f=4&t=11005






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2945 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (5) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.