Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Ерих Мария Ремарк: "Черният обелиск" (статия) - Европейска литература, Ерих Мария Ремарк
Ерих Мария Ремарк: "Черният обелиск"

Автор: Amelia, понеделник, 16 февруари 2004.

Публикувано в Статии :: Литература; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

“Не се сърдете, че тоя път ще говоря за отдавна минали времена. Над света пак е надвиснала бледата светлина на Апокалипсиса, миризмата на кръвта и праха от последната разруха още не са отлетели, лаборатории и фабрики отново работят под пълна пара, за да запазят мира чрез изобретяването на оръжия, с които цялото земно кълбо може да бъде хвърлено във въздуха...

Мирът на Земята! Никога не се е говорило повече и никога не се е правило по-малко за него, отколкото в наше време; никога не е имало повече мними пророци, повече лъжи и повече смърт, никога не е имало повече разрушения и повече сълзи, отколкото в нашия, двадесетия век – векът на напредъка, техниката и цивилизацията, векът на масовата култура и масовите убийства...
Затова не се сърдете, че сега се връщам към онези легендарни години, когато надеждата все още се вееше като знаме над нас и ние вярвахме в такива съмнителни неща като човечност, справедливост, търпимост, а също и в това, че една световна война трябваше да бъде достатъчно назидание за едно поколение...”


Ерих Мария Ремарк, 1956г

Седя тук пред компютъра и ми е безкрайно трудно да напиша каквото и да е. Подозирам, че се захванах с нещо, което ще е свръх-силите ми. Не че не съм формулирала целта си. Знам прекрасно какво искам да направя. Желанието ми е да накарам четящите тази статия да усетят поне малко от невероятната атмосфера на тази книга, да почувстват същото, което почувствах и аз докато я четях. Но как да опишеш неописуемото?

Биографията на човека отговаря на много въпроси: “защо направи това?”, “защо мислиш така?”... Защо Ремарк написа тази книга?

Помогнете си със следното:

Ремарк е роден на 22 юни 1898г. в немския град Ознабрюк като Ерих Пол Ремарк. През 1917 е изпратен директно от ученическата скамейка, заедно с мнозина свои връстници, да се бие на фронта по време на първата световна война. Но за разлика от повечето от тях, той не вижда нищо интригуващо и приключенско в предтоящото клане. Въпреки това, се проявява като герой, като успява да спаси двама от приятелите си, когато падат ранени. По-късно сам пострадва тежко в ръката и врата от шрапнел. Докато е в болницата, умира майка му. Години след това той взима нейното второ име, Мария, за свое, като артистичен псевдоним. Завърнал се от фронта, за кратко става учител. Но не това е мечтата на живота му. Затова няколко години по-късно, той изоставя учителското поприще и се отдава на писането. През 1927г. излиза първата му книга “На западния фронт нищо ново”. Тя веднага предизвиква бурна ответна реакция сред набиращите сила и скорост фашисти и скоро животът в Германия става невъзможен за младия автор - той е принуден да емигрира в Швейцария.
Минават години. Избухва втората световна война. През 1943г. по-малката сестра на Ремарк, Елфрида, бива осъдена и екзекутирана с брадва от нацисткото правителство с обвинението, че е “подмолна и фанатична пропагандистка на нашите военни врагове”. По това време Ремарк е в Америка, има американско гражданство и не спира да излива на хартия антивоенните си настроения. Именно там той създава някои от най-значителните си книги – Триумфалната арка, Нощ в Лисабон, Черният обелиск, Искрица живот...Част от книгите му са филмирани.
Връзките му с Холивуд не се изчерпват само с това – през 1958г той се жени за актрисата Полет Годард (човекът не си е губил времето, имал е два развода преди това, все с една и съща жена – Юта Илзе Замбона, а през леглото му са минали звезди от калибъра на Марлене Дитрих и Грета Гарбо). Умира на 25 септември 1970г в Локарно след серия от сърдечни удари.

Ирония, сарказъм, цинизъм

Черният обелиск...първата книга на Ремарк, която прочетох. По-късно, когато се запознах с останалото му творчество ми стана ясно, че тя е доста различна. А разликата се състои именно в сарказма, с който е пропита почти всяка нейна страница. Разбира се и другите Ремаркови новели могат да се похвалят с достойното присъствие на гореизброените похвати, но не и в такива количества. Преди всичко, тази книга е една отчаяна и много висококачествена черна комедия, висш израз на възхитителната способност на хомо сапиенс да се смеят през сълзи на собственото си нещастие. Горчив смях – май това беше словосъчетанието, което търсех. Може би в него е причината Черният обелиск да е леко пренебрегнат от световната литературна критика, докато другите му по-сериозни събратя – примерно “На западният фронт нищо ново”, са обект на непрестанните им адмирации (но кой ли пък е очаквал здравомислие от литературната критика?).

Действието се развива през двайсетте години на миналия век. Първата световна война е завършила с краха на Германия. Немското правителството, в желанието си да изчисти дълговете си, изкуствено обезценява добрата стара марка, с размах и мащаб, които само едно наистина лишено от предразсъдъци и ограничения съзнание може да си представи. Доларът лети нагоре главоломно, валутния курс се чете три пъти дневно и три пъти дневно търговците преизчисляват цените си. И докато борсовите спекуланти и едрите собственици процъфтяват, а по-дребните бизнесмени се чудят откъде да намерят по-голям куфар, с който да занесат парите си до пазара, за да закупят с тях малко зарзавати (портфейлната индустрия е западнала по обясними причини), малките хорица с безмълвен потрес гледат как целоживотните им спестявания, с които са искали да изучат и/или оженят децата си се топят, топят, топят...
Още по-лошо е положението на старците и инвалидите от войната. Докато правителството се сети да преизчисли пенсиите им, докато въпросните пенсии стигнат до тях, с новополучените надбавки вече не може да се купи и карфица.
Смърт. Смърт от глад, смърт от болести, смърт от отчаяние, смърт от куршум в слепоочието, от острие прерязало вените, от въже, стиснало шията...Ще кажете, че при това положение главният герой на романа, младият Лудвиг Бодмер (шеф на рекламата, чертожник, счетоводител и въобще единствен канцеларски служащ на фирмата за надгробни паметници “Хайнрих Крол и синове”) и още повече неговият плешив началник, Георг Крол (единият от синовете), сигурно светят от щастие заради нарасналото потребление. И няма да сте прави. Защото в тези времена най-доброто, което може да се случи на един търговец, е да запази стоката си, вместо да я продаде.
Живот. Животът все още го има. Нищо че евтин, жалък, лишен от идеали и подчинен на повсеместния прагматизъм. Нищо че е по-скоро една животинска борба за оцеляване. Нищо че е настървено съществуване. Все пак е живот. И въпреки нарастващия брой доброволно отказали се от него, тези, които ни най-малко нямат намерение да умират, все още преобладават количествено и дерзаят ли дерзаят. Всеки по своему.

В книгата няма някаква обособена фабула. Тя просто разказва за живота по онова време. Историята се води от Лудвиг Бодмер, в първо лице и всъщност представлява описание на взаимоотношенията му с останалите персонажи. Во кратце, ето за какво става дума:
Лудвиг е млад романтик и поет, който отчаяно се опитва да запази човешкото в себе си. С шефа му, циничния мъдрец Георг Крол, го свързва искрено приятелство, изковано на фронта и закалено по кръчмите на следвоенна Германия. Двамата заедно са напаст божия за нещастния хотелиер Едуард Кноблох, пострадал тежко от неадекватната си рекламна стратегия. В малкото му ресторантче към хотела му Валхала, изобретателното дуо се храни месец подир месец почти без пари, благодарение на евтините купони, които Едуард е пуснал преди голямата инфлация и които Лудвиг и Георг са изкупили, когато са усетили накъде са тръгнали нещата. На безплатните манджи се радват и цял куп странични индивиди, които от време на време засичат двамата приятели там – богатият спекулант Вили, делящ леглото си с вокалното чудо Рене, която има рядко срещаната способност да преправя гласа си на мъжки (оттам това води до интересен полов живот, особено ако мъжкият глас ти напомня на някой много противен началник от бойното поле), ветеранът Валентин, който има навика да показва белезите си, добити при спасяването на Едуард по времето на войната и да получава в замяна на картинката по някоя бутилка хубаво вино, дадена много неохотно от стиснатия хотелиер, акробатката Герда Шнайдер – млада, хубава, еманципирана и умела дори в акробатиките на любовните отношения (в смисъл днес съм с Лудвиг, утре с Едуард – интересът клати феса) и не на последно място Ото Бамбус и останалото поетическо съцветие, което дружно търси вдъхновение в близкия публичен дом.
Подобно на всички социални същества, Лудвиг и Георг имат и други кръгове от познати – семейството, съседите, хората, с които работят. Връзките с тях са не по-малко интригуващи. Като тръгнем от Оскар Сълзата, нелоялния служител на още по-нелоялната конкуренция, който в интерес на работата си като търговски представител на погребалната фирма “Холман и Клоц”, се е научил майсторски да лее сълзи пред опечалените, а в интерес на собственото си благо – да продава информация на конкуренцията “Хайнрих Крол и синове”, минем през мастития търговец на гранит и мрамор, Ризенфелд, чието идване в офиса на Георг винаги е съпроводено с усилени приготовления, с цел изсмукване на максимално количество камък за минимално количество пари, поспрем се за кратко пред домовете на касапина Вацек, с чиято жена, Лиза, спи Георг, на фелдфебелът Кнопф, който може да познае ракията от коя да е изба в града и има навика да препикава в нетрезво състояние могъщият черен обелиск – кралят на надгробно-паметните мостри в градинката на фирмата и белег за добрия стар лукс в добрите стари времена, на дърводелецът на ковчези Вилке, който се страхува от привидения и който живее в образцова социална симбиоза с браншовите си събратя Бодмер и Крол, на Курт Бах – фриволният и некадърен скулптур, който може да прави свястно само статуи на умирающи лъвове за гробовете на войниците...Излизайки на улицата пък ще видим Хайнрих, братът на Георг, напорист патриот и чистокръвен прусак, много обиден от следвоенните резултати, за когото би могло да се каже, че радио-речите на младия Хитлер са му промили мозъка, ако въобще имаше някакъв мозък.
И накрая, като бонус, да отбележим съществуванието на обущаря Карл Брил и неговата икономка, госпожа Бекман, която може да извади забит в греда пирон посредством задните си части (това е специално за тези читатели, които са гледали филма “Черна котка, бял котарак” на Костурица).

Любов

Любовта е нещо, за което хората много обичат да говорят. И тъй като говорят от много отдавна, надали е останало нещо неказано. Накратко – трудно е да избегнеш клишето, когато нещата опрат до романтика. И все пак Ремарк го постига. Любовта при него винаги се развива на някакво странно и екстремно място – например в концлагер (Искрица живот) или по време на бомбардировките над Германия през първата световна война (На западния фронт нищо ново) Поради това и тя самата е странна и екстремна...В случая немската Верона се помещава...в градската лудница. Ромео е самият Лудвиг Бодмер, а Жулиета е една от пациентките там – името й е Женевиев Терховен, но тя нарича себе си Изабела или Жени, в зависимост от това коя личност от разцепеното й съзнание е хванала юздите. Тя никога не разпознава Лудвиг – за нея той е Ралф, или Рудолф – двама безкрайно различни хора. Разговорите на Рудолф и Изабела са уникални. Тъй като не мога да ги опиша, няма и да се опитвам.
Лудницата е, колкото и странно да звучи (а може пък да не е толкова странно), едно своего рода убежище от истинската лудост, която цари извън стените й. Тук няма цинизъм, няма сарказъм , само вглъбеност в собствения свят. И хората са хора. Две много интересни тамошни личности (от персонала този път, не от пациентите) са психиатърът Вернике – съсредоточения учен и арогантният във вярата си викарий Бодендик, когото Лудвиг всеки път се опитва да надспори безуспешно. Човекът на вярата, човекът на науката и поетът – странна компания нали?

Защо пък не?

И сега, за да сложа край на тази хаотична статия, искам да ви помоля да прочетете отново МНОГО ВНИМАТЕЛНО думите на Ремарк в началото. Не ви ли се струва престъпно тъжно, че все още важат 48 години по-късно?

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=927






Допадна ли ви този материал? (16) (3) 9804 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (11) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.