Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Чаят (статия) - История, Кулинария, Любопитно, Наука
Чаят

Автор: Ангел Генчев, вторник, 20 януари 2004.

Публикувано в Статии :: Популярни, Кулинария; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Чай. Едва ли има човек, който да не познава и да не е опитвал тази ароматна и фина напитка. Но колцина са запознати с неговата история? Най-често познанията ни опират до древния му произход от Китай – и толкова. Признавам, че и аз не знаех много повече, и в това чаено зимно време реших да се поразровя малко повече.

Легендарните корени на чая. Историята на чая започва в древен Китай преди около 5000 години. Според преданията, в дъното на традицията стои Шен Нунг – ранен император, познат като способен управник, изобретателен учен и патрон на изкуствата. Сред безбройните му прозорливи едикти се намира и един, според който всяка питейна вода трябва да бъде преварявана, като един вид хигиенична презастраховка.

И така, в един летен ден, докато бил на посещение в далечен регион на владенията си, императорът със своята свита спрял да си почине от уморителния път. В съответствие със собственото му нареждане, прислужниците на Шен Нунг кипнали вода за пиене. Нежели, сухи листа от близко храстче паднали във водата и тя се превърнала в кафеникава течност. Императорът, воден от склонността си към научното, бил заинтересуван от новополучената смес и, отпивайки малко, я намерил изключително ободряваща. Така, според легендата, бил открит чаят. Всъщност, поради изключителната практичност на мита, много учени го отнасят съвсем близко до реални исторически събития, сега загубени в древната история.

Китайското влияние. Консумацията на чай бързо се разпространила из китайската култура, навлизайки във всеки аспект на битието. През 800 г.сл.Хр. било написана първата определителна книга върху чая, “Ч’а Чинг”, от монаха Лю Ю (всякакви съвпадения, като Вол Номер Десет, може и да не са случайни, струва ми се). Този забележителен човек бил осиновен и отгледан от будистки монаси в един от най-добрите манастири на територията на Китай. Възпротивил се още на младини срещу суровото свещеническо обучение и дълги години служител при императора в ролята на изследовател, в средата на живота си той събрал многостранните си наблюдения върху различните начини за отглеждане и приготовляване на чай в един от мащабните трудове на древен Китай. Освен сериозното развитие на Дзен будизма, което предизвикала творбата, по-късно точно тази форма на чаена церемония ще бъде пренесена от дзен мисионерите в имперска Япония.

Японското влияние. Първите чаени семена са донесени в Япония от завръщащия се от Китай монах Йеисей, добре запознат със забележителния успех на чаеното питие в задълбочаването на ефекта на религиозната медитация. В последствие, той станал известен като “Бащата на чая” из островите, а поради тази ранна връзка, в Япония чаят винаги се е свързвал с Дзен будизма. Развитието на чаепитието получило почти незабавна имперска стипендия и се разпространило бързо през имперския двор и манастирите до всяка една област от японското общество.

Чаепитието се превърнало в изкуство, като завършек на което се появила Японската чаена церемония (Ча-но-ю, или “горещата вода за чай”). Най-добро нейно описание дава може би журналиста-историк от ирландско-гръцки произход Лафкадио Хърн – един от малкото чужденци, дарени с японско гражданство през тази ера. Той казва: "Чаената церемония изисква години обучение и практика в овладяването на изкуството… макар и цялото това изкуство, както и неговите детайли, да не представляват нищо повече от направата и сервирането на чаша чай. Най-важното условие е този акт да бъде изпълнен по най-перфектния, най-спокоен, най-грациозен, най-очарователен възможен маниер.”.

Тази чистота на формата и изказа оказала своето влияние и върху допирни изкуства и услуги. Специална форма на архитектурата (часеки) била изобретена специално за изграждането на чайни, базирани първоначално върху дупликацията на семплия уют на горските хижи. Добре известните културни и артистични домакини на Япония, гейшите, започнали да специализират в изпълнението на чаената церемония. И, колкото по-голяма част от обществото било привличано от екстаза около чая, толкова повече простотата и чистотата на оригиналните Дзен корени се губели. Чаената церемония се корумпирала. Започнали да се провеждат “чаени състезания” между заможните родове, където благородниците се състезавали за богати награди в наименованието на разнообразните чаени марки. Стигало се до неправдоподобно огромни печалби в коприна, брони и ювелирни продукти, напълно чужди на оригиналното Дзен отношение към церемонията. С много труд и намесата на трима велики будистки монаси, в периода от края на 14 в. чак до края на 16 в. порочната практика била прекъсната и чаят заел подобаващото си място в обществото. Първият, Икю, бил принц, приел впоследствие монашески обет. С негова помощ значителна част от благородниците се отрекли от подобни занимания. Вторият, Мурата Шуко, негов наследник и ученик, до голяма степен възвърнал позицията на церемонията в японското общество, а третият - Се-но Рикю – ги преработил във вид, много подобен на този, който се ползва и до ден днешен в японското общество. Под негово влияние тогава могъщият шогун Хидейоши, станал известен като най-големия покровител на “изкуството на чая”, завършил окончателното интегриране на чая в плетката на японския живот. Възприемането му било толкова силно и до такава степен той бил приет за най-велик дар, че дори по време на сражения се правели чаени паузи (а аз пък си мислех, че това могат да го направят само англичаните).

Европа научава за чая. Докато консумацията на чай се развивала силно в Япония и Китай, на Стария континент непознатата култура се прокрадвала бавно и мъчително. Ранните кервани я отбелязвали, но давали пълен разнобой относно приложението и консумацията и. Стигало се до такива абсурдизми, според които чаените листа се преварявали, осолявали, подправяли с масло и след това ядели... Всъщност, струва ми се, това е доста характерно за европейците, които доста до късно смятали червените домати за развалени. Първият директен контакт на Европа с чая се дължал на португалския йезуит отец Хаспе де Крус, през 1560 г. Португалия, с нейния напреднал и добре развит флот, си била извоювала първото право за търговия с Китай, и мисионерът получил възможността да опита чаената напитка няколко години по-рано, уредил първите превози на подобен товар. Чаят бил докарван първо до Лисабон, от където холандски кораби го разпространявали във Франция, Холандия и Балтийските държави (в това време Холандия била политическия зависима от Португалия. Когато алиансът изтекъл през 1602 г., холандците, с огромния си флот, окупирали търговията през Пасифика).

Чаят пристига в Европа. Когато чаят пристигнал в Европа, Елизабет I все още имала годинки пред себе си, а Рембранд бил едва шест годишен. В резултат на успехите на холандския флот в Тихия океан, чаепитието станало особено модно в столицата Хага. Това, разбира се, се дължало на изключително високата му цена – над 60 лири за фунт (ок. 450 грама), което незабавно го превърнало в богаташка привилегия. Бавно, с увеличаването обема на вноса, цената се понижила и кръгът на почитателите му значително се разширил. Първоначално продаван в аптеките заедно с друго нови и редки подправки, като джинджифила и захарта, през 1675 чаят бил изнесен за продан и в обикновените хранителни магазини из Холандия.

С драматичното повишаване на консумацията на чай в холандското общество, лекари и университетски капацитети навлезли в безкрайни спорове на тема вредните му и/или положителни свойства. Познатата като “чаени еретици” широка публика, обаче, масово пропуснала покрай ушите си академичния дебат и продължила да се наслаждава на новото усещане. А спорът траял цели 22 години, до 1657. До този момент Франция и Холандия трайно въвели консумацията на напитката в Европа.

Когато манията към Ориента обзела европееца, чаят се превърнал в част от начина на живот. През 1680 г. критикът Мари дьо Рабютен-Шантал, маркиза Севен, първа предложила прибавянето на мляко в отварата. По време на този период холандските страноприемници започнали да сервират чай като част от менюто си. Съдържателите снабдявали гостите си с чаен сервиз и преносим нагревател, с чиято помощ свободният холандец да приготви чай за себе си и приятелите си в градината на хана. Само във Франция чаят слязъл от мода след около половин век, заменен от новите влечения към виното, шоколада и екзотичните сортове кафе. Френска им работа.

Чаят пристига и в Америка. Около 1650 г. холандците активно присъстват в търговията с Новия свят. Известният търговец Петер Стювесант (има такава марка цигари, ако не ме лъже паметта) пръв донесъл чай в Америка, на жителите на холандската колония Ню Амстердам (по-късно прекръстен от англичаните на Ню Йорк). Местните били заклети чаепиячи и, при превземането на колонията, за своя изненада англичаните открили, че, макар и малка, тя консумира повече от напитката от цяла Англия, взета накуп.

Чаят най-накрая завзема и Англия. Великобритания била последната от трите велики морски сили, която пробила в китайските и далекоизточни търговски пътища. Причината се крие в нестабилността на трона на Стюардите и Кромуеловата гражданска война. Първите мостри чай пристигнали на Острова около 1652-1654 г. и бързо натрупали достатъчно популярност, за да изместят ейла от първенството му на национална напитка.

Както и в Холадния, благородничеството било това, което поставило нужния “етикет” на чая и осигурило неговото възприемане. Крал Чарлз II, омъжил се в изгнание за португалската инфанта Катерин де Браганса през 1662 г, на практика бил отрасъл в холандската столица. Както той, така и съпругата му, били заклети почитатели на чаената напитка. С възстановяването на монархията, двамата управници донасят със себе си чуждоземската традиция в английските земи. По-рано, през 1600 г., Елизабет I основава компанията “Джон” за развитие на азиатските търговски пътища. Сега, когато Катерин като част от зестрата си дава на Англия териториите на Танжер и Бомбай, Джон Къмпани внезапно получава база за операции.

The John Company. Компанията била дарена с невероятно голям монопол върху цялостните търговски на изток от нос Добра надежда (Южна Африка), и на запад от нос Хорн (Южна Америка). Правомощията и са почти безгранични, включвайки в това число и: легално присвояване на територия и управлението и, сечене на монети, набор на войски и строеж на укрепления, сключване на международни договори, обявяване на война и сключване на мир, както и неговото опазване, налагане на закони, лов и наказание на престъпници. Това е просто най-големият и най-могъщ монопол съществувал когато и да е на света. И неговата сила се крепи на вноса на чай.

В това време, новата Източноиндийска Компания (East India Company – но ако не се лъжа у нас се превежда и само като Източна) затъва в неравностойното съревнование. Призованият към действия Парламент решава да обедини двете компании през 1773 г. Картите се преначертават. Новоформираната Източноиндийска компания получава пълен и тотален монопол върху цялата търговия с Китай и Индия. Като резултат цената на чая се поддържа изкуствено висока, донасяйки в интерес на истината доста глобални проблеми на Британската корона завбъдеще.

Следобедният чай в Англия. Чаената мания се разпространила из Англия, както по-рано това се случило и във Франция и Холандия. Вносът от 40 хил. фунта през 1699 г. скача на 240 хил. само девет години по-късно, и вече се е разпространил сред всички слоеве на обществото.

По време на интродукцията на чая в Британия, англичаните имат две основни ястия – закуска и вечеря. Закуската била ейл, хляб и говеждо. Вечерята, от своя страна, представлява дълго, масивно ястие чак в края на деня. Не е чудно, че Ана, дукеса Бедфорд (1788-1861) се оплаквала от “стържещо чувство” в късния следобед. Възприемайки европейската практика, по време на летния си престой в замъка Белвоар тя канела свои приятели на допълнително следобедно меню в късния следобед – пет часа – съсредоточено около дребни кейкове, сандвичи с масло, разнообразни сладки и, разбира се, чай. Тази лятна практика толкова и допаднала, че и след завръщането си в Лондон дукесата продължила да изпраща покани на познатите си за “чай и разходка из полята” (по това време градът все още имал широки открити пространства дори в пределите си).

Практиката бързо се разпространила и сред други домакини с обществено положение. Първият чайник се приготовлявал от домакинята в кухнята, и очаквал гостите обграден от китайски порцеланов сервиз. Съдържанието му се притопляло с помощта втори чайник, най-често сребърен, държан от своя страна горещ на малък огън. След това храна и чай непрекъснато се предлагали на гостите, а основното предназначение на събирането било клюка и раздумка.

Чаеното меню. Чаеното меню бързо се обогатило, включвайки тънки като вафла сандвичи без кора, морски пастети и плата, печени филийки с конфитюр и местни британски блюда като кифлички (scones, Шотландия) и препечени питчици (crumpets, Англия).

Оформили се две различни форми на сервиране: "ранна" и "късна" (“Low” and “High” – или може би “лека” и “основна”, което е също толкова подходящ превод, тъй като разликата им идва и от времето, по което се сервират, и от храните, с които става това, както е възможно и “висша” и “низша”, заради средите, в които се практикуват – б.а.). Ранният чай (“Low” Tea), сервиран в ранния следобед, бил практика в аристократските и богаташки домове и включвал леки ордьоври наместо солидна храна. Ударението му е върху самото сервиране, представяне и, разбира се, светската клюка по негово време. Късният чай (“High” Tea, наричан още и Месен чай (“Meat” Tea) е основното ястие за деня за средните и низшестоящи класи в обществото. Той включва почти пълно вечерно меню с печено говеждо, картофено пюре, грах и – разбира се – чай.

Кафетериите (Coffee Houses). Чаят винаги е бил приоритетната напитка в английските кафетерии, макар че името си те получили от кафето – по простата причина, че то пристигнало в Англия няколко години преди съперника си. Изцяло мъжки, те били наричани и “Penny Universities", тъй като за едно пени гостът получавай чайник чай, последният вестник и можел да завърже разговор за по-интересните злободневни теми. Различните Къщи сами по себе си “специализирали” в различни области на интерес – някои обслужвали властници, други – писатели или актьори, трети – военните. Всъщност, за английския джентълмен, те са предшественика на частния клуб. Една подобна, например, била държана от Едуард Лойд и била предпочитана от собственици на кораби, търговци и корабни застрахователи. Вярвате или не, от нея произлязла световната застрахователна компания Лойд’с, може би все още смятана за най-сериозната и крупна фигура в жанра. Опити за затварянето на кафетериите били правени перз осемнадесети век, поради свободата на словото, която проповядвали и провокирали. Мерките, обаче, се оказали толкова непопулярни, че бързо били оттеглени.

Чаените паркове. Следвайки опита на холандските гостилничари, сервиращи чай в двора на хановете, англичаните доразвили идеята на чаения парк. Там дамите и джентълмените, с чай в ръка, можели да се наслаждават на оркестрални изпълнения, удобно прикрити беседки, игри, концерти, комар или пък фойерверки – през нощта. В подобен чаен парк лорд Нелсън, съкрушителят на Наполеон по море, срещнал любовта на живота си – Ема, по-късно лейди Хамилтън. За пръв път на тези мероприятия на жените било позволено свободно да влизат в смесена компания и публично събиране, без това да бъде критикувано от обществото. Тук, тъй като партитата били напълно свободни, също за пръв път членовете на британското общество се смесвали свободно, разчупвайки линиите на класа или рождествени права.

Даването на бакшиш (англ. tip, tipping), като похвала за качествено обслужване, възникнало не другаде, а именно в английските чаени паркове. Малки заключени дървени кутии стояли по масите из градината. Върху всяка от тях били гравирани буквите “"T.I.P.S.", което означавало "To Insure Prompt Service" (“Да осигурим навременно обслужване”). Както виждате и сами, инициалите подсказват откъде е дошла по-късно и самата дума в Англия и английския език. Ако някой от гостите желаел сервитьора да побърза (и така да си осигури пристигането на горещ чай от често доста далечната кухня), той пускал монета в разположената наблизо кутия. До ден днешен тази практика се е разпространила, струва ми се, из културните хора в цял свят, макар и без кутии.

Руската чаена традиция. Имперска Русия прави опити да обвърже Китай и Япония с търговски връзки по същото време, по което и Източноиндийската компания. Интересът и към чая датира от ранната 1618 г., когато китайското посолство в Москва дарява няколко сандъка чай на цар Алексис. Сключеното през 1689 г. търговско споразумение установява общата граница между Русия и Китай, позволявайки свободното преминаване на кервани и в двете посоки. При все това, пътешествието не е от лесните. Пътят е дълъг около 11 хиляди мили и отнема над шестнадесет месеца, a керваните съставляват между 200 и 300 камили. Като сбор от подобни фактори, цената на чая е доста сериозна и той е достъпен само за заможните. Чак по времето около смъртта на Екатерина Велика (1796 г.) цената му относително се понижава и чаепитието се разпространява из руското общество. А той, като ароматна, топла и ободряваща напитка, идеално се включва в руския живот.

Самоварът, приспособен от Тибетското “котле” е едновременно съд за кипване на вода и чайник. Разположен в средата на руския дом, той може да ври непрекъснато и да обслужва до четиридесет чаши наведнъж. Отново напомняйки влиянието на Азия върху култура им, руснаците наливат чая си в стъклени чаши със сребърна подложка, много близки до турските чаши за кафе. Тук се предпочита силен чай, добре подсладен със захар, мед или сладко.

Със завършването на Транссибириската железопътна линия през 1900 г., керваните най-накрая биват изоставени. Самият чай пък е едно от малкото неща в руската култура, върху което Революцията не слага свой отпечатък. И до ден днешен чай, съвместно с водката, е руско национално питие.

Търговията в Ориента. По време на американската революция, въпреки тревогите и главоболията свързани със събитията след Бостънското чаено парти, английските чаени интереси се съсредоточават още по-силно върху източника му – Ориента. Там търговията с чай се е превърнала в начин на живот до такава степен, че дори е развила свой собствен език, познат като "Pidgin English". Появил се като улеснение на комерческите връзки, той е съставен от английски, португалски и индийски думи, всички произнасяни по китайскому. Всъщност, самата дума “пиджин” е изкривена форма на китайската дума за “въртене на търговия”. Въобще чаят е така доминиращ в англоезичните култури, че много от думите на пиджин английския намират постоянно място в езика на британците. Например думата “мандарин”, от португалското “mandar”, означаващо поръчвам (ако е точно това значение на “to order"), става нарицателно за упълномощените от императора за търговия с чай. Но има и по-брутални примерни. "Cash", дума добре позната, идва от португалското "caixa", означаващо сандък или сандъче за пари, е дума използвана за валутата, използвана при чаените размени. "Caddy", от китайската дума за един фунт тежест, са стандартните контейнери за чаена търговия. "Chow", от индийската дума за хранителен товар, става нарицателно за храна. И това е съвсем малка част.

Опиумните войни. Не само езикът, но и валутата се оказала проблем – разходите за чай били огромни. Да се вземат такива огромни количества пари, да се изнасят физически от Англия и да се пренесат успешно през половината свят било на практика невъзможно, а и страната би колабирала. Но Източноиндийската компмания, с нейните територии в новозавладяна Индия, открила идеалното решение. Там, почти без пари, те можели да отглеждат непридвирчивата култура на опиумния мак и да я използват като разменна единица. А поради пристрастяването към употребата на опиум, търсенето било на практика осигурено доживот, решавайки с един замах проблема на постоянния пазар.

Китайските императори направили всичко по възможностите си да задържат дистанцията между своя народ и “дяволите”. Но неуредиците из тяхната собствена култура и чуждестранното военно присъствие осуетили всички опити. Избухнали Опиумните войни, а Англия била и без това готова за война, отстоявайки правото си за свободна търговия – с други думи, продажбата на мак. До 1842 тя постигнала достатъчно военни успехи, за да си го осигури чак до 1908 г.

Америка навлиза в чаената търговия. И тримата първи американски милионери – Т. Пъркинс от Бостън, Стивън Жирар от Филаделфия и Джон Джейкъб Астор от Ню Йорк, изградили имането си върху китайския пазар. Новите американски клипери надвили бавните, тежки английски чаени транспортьори. Това принудило Англия да обнови флота си, факт, на който Америка би трябвало да обърне внимание при войната от 1812 г. Допълнителна акредитация на тези хора дава факта, че Америка никога не заплатила за чай с опиум. Всички техни търговци заплащали с чисто злато. Този факт, заедно с превъзхождащите по качества, кораби им позволил да прекъснат вековния монопол. В Дните на клиперите се доразвило отдавна назряващото мореплавателско съревнование. Основни участници били, разбира се, Англия и Америка. Стигнало се дотам, че времето, за което корабите отивали и се връщали до Лондон с новия си товар се измервали до минути, подобно на състезание по Темза. Нерядко те самите се състезавали и по течението и. С навлизането на параходите през 1871 г., обаче, тези великолепни кораби и техните екипажи бързо били подменени.

Развитието на световните чаени плантации. Шотландският ботаник и изследовател Робърт Форчън успял пръв да навлезе във вътрешността на Китай след приключването на Опиумните войни. Вероятно това все пак се дължало на прекрасното владеене на китайски език, който той говорел спокойно. Шотландецът се докоснал до някои от най-стриктно пазените чаени семена и записал редица бележки както относно тях, така и върху цялата растителна култура и методите на култивация. С помощта на на Короната, Форчън осъществил редица експерименти с отглеждането на чай на територията на Индия. Макар и множество да се провалили ту поради лош избор на почва, ту поради неправилно засаждане, технологията се изчиствала след всеки нов опит. И най-накрая, след години на проби и грешки, чаените плантации в Индия и други азиатски страни процъфтели. Били основани множество от най-крупните английски чаени компании, а с навлизането на индустриализацията в късния 19 век продукцията им заляла световния пазар.

Американските чаени открития: Студеният чай и чаеното пакетче. Америка се стабилизирала, укрепила икономиката си и разширила както границите, така и интересите си. През 1904 тя била готова да представи прогреса си на Световното изложение в Ст. Луис, събрало търговци от цял свят. Подобен търговец бил Ричард Блехинден, собственик на чаена плантация. Първоначално той смятал да предложи безплатни мостри горещ чай на своите посетители. Но горещата вълна осуетила идеята му. За да спаси своята инвестиция във време и пари, той смесил напитката с товар лед. Успехът му бил главозамайващ – всъщност, бил обявен за хит на изложението. Четири години по-късно, Томас Съливан от Ню Йорк изобретил концепцията на чаената торбичка. Като доставчик за ресторанти, Съливан доставял мострите си за преценка внимателно опаковани. Виждайки естествената пазарна перспектива, нюйоркчанинът предложил варенето на мострите да става, без да се вадят от самото пликче, наместо обикновената бъркотия в ресторантските кухни, където липсвали само и чаените листа.

Всички видове чай се получават от Camellia sinensis, вечнозелено храстовидно растение, достигащо до цело 60 фута в диво състояние (по груба сметка това са около 20 метра). Култивираният чай, обаче, се поддържа на височина около три фута. Съществуват на 3000 вида чай, всеки от които специфичен, ако не уникален. Наименоването и отглеждането им следва принципи, доста подобни тези на виното – както бордото е кръстено на региона Бордо във Франция, чаят асам носи името на региона Асам в Индия, а кеемун – на китайския Кеемун. Също подобно на виното, чаят произлиза от един храст, а мястото на отглеждането му, спецификата на почвата и това как бива обработен определя аромата и вкусовите му характеристики.



Чаят се обира след всеки цъфтеж, като се вземат горните листа и пъпката на всеки филиз. Брането е задължително ръчно, а чрез различна обработка те са подходящи за получаването на който и да е от четирите типа чай – черен, зелен, “oolong”, или бял.

Image


Черният чай е увехнал, напълно ферментирал и след това изсушен. От него се получава наситена, кехлибарена напитка. Някои от най-популярните черни чаени разновидности са Английска закуска (English Breakfast) и Darjeeling.

Зеленият чай не ферментира. Той просто увяхва и след това се доизсушава. Неговият аромат и вкус са значително по-деликатни, а напитката е с бледозелено-златист цвят.

Видът Oolong, широко популярен в Китай, е само частично ферментирал, иначе подготовката му е близка до тази на черния. Както на вкус, така и на аромат, той е кръстоска между черен и зелен чай.

Белият чай се обработва най-леко. Този изключително рядък вид, характерен може би само за самия Китай, не ферментира, не се завива, а просто се оставя да увехне и се суши на пара.

Основните химични съставки на чая са ароматични масла, кофеин и полифеноли (погрешно смятани от много хора за танини). Докато първите дават специфичния аромат, кофеинът стимулира централната нервна система и обуславя ободряващия ефект на чаената напитка. Полифенолите, от своя страна, се смятат за антиоксиданти и имат цялостно превантивно действие. Чаят не бива да се бърка с билковите отвари. Те наистина най-често се пакетират по подобен начин, приготовляват по подобен начин, и накои се поглъщат със същото удоволствие, но нямат нищо общо с чаения храст.

По-известни видове търговски чай.

Английска закуска (English Breakfast). Прототипът на този може би най-популярен чай е изобретен преди повече от век от шотландския майстор Дрисдейл, в Единбург. И до ден днешен той се пакетира и продава просто като “чай за закуска”. Популярността му се дължи на манията на кралица Виктория към шотландското, където се намира дори и лятната и резиденция. Тъй или иначе, търговците в Лондон променили леко името му и го представили като “Английски чай за закуска”. Смес от избрани сортове черен чай, той съдържа и известно количество чай кеемун. Мнозина експерти смятат, че този сорт, примесен с мляко, придава неповторим вкус на “домашен уют”. Трябва да бъде предлаган с мляко или лимон, но никога не се сервират и двете. Особено в случая, когато гостът е пожелал мляко, тъй като лимонената киселина би пресякла млякото. Може да се използва и за приготовление на студен чай.

Ирландска закуска (Irish Breakfast). Ирландците винаги са били страхотни консуматори на чай, като при това го пият изключително силен. Според разпространена сред ирландците шега, “правилно приготвената чаша чай” е достатъчно силна, “да за да запрепуска мишка в галоп” (май и хуморът им е като чая). И естествено, като ирландци, те смятат, че единствено тейните чайове са подходящи за пиене. Тоест, най-доброто остава в Китай за китайците, следващото веднага след него пристига директно в Ирландия, а третокачествените чайове са за английската маса. Ирландката закуска, със своя тръпчив вкус като че е подходяща за пиене рано сутрин (с изключение на местните, разбира се, които я пият по цял ден). Обикновено е подбрана на основата на асам. Вкусът и е доста наситен, и се сервира с доста захар (захар, повтарям два пъти, за да го запомните - кубчетата са английски маниер) и мляко (мляко, никога сметана!). Сметаната е твърде тежка за чай и убива вкуса му. Млякото се сервира на стайна температура, никога студено, тъй като би охладило напитката твърде рязко.

Караван (Caravan). Този великолепен чай е създаден в имперска Русия. Поради нередовните доставки по скъпия и опасен маршрут, руските майстори също смесвали различните пристигащи сортове чай, наместо да ги продават отделно. Често се случвало да се комбинират дори черен китайски и черен индийски чай. Както ирландците, руснаците също го пият по всяко време на деня, макар и днес да се предпочита най-вече сутрин, или в елегантно следобедно меню. Сервира се с мляко и захар. Руснаците са пристрастени към доста, ако не и твърде сладкия чай, често прибавяйки мед и конфитюр към напитката, макар и това да променя оригиналния и вкус. Също могат да се предложат и лимонени резенчета.

Ърл Грей (Earl Grey). Ърл Грей (1764-1845) е реална историческа личност, при това премиер министър по времето на Уилям IV. Но е по-известен с чая, носещ неговото име. Легендата гласи, че сместа му е предоставена от китайски мандарин, търсещ влияние на запад. Силно ароматен чай, с лек нюанс на сладост, той е вторият най-популярен чай в света. Сервира се чист. Оригинално представлява смес от черни чайове и масло от ароматичната билка бергамот.

Още малко накратко за чая.
- Опитните берачи на чай събират около 70 фунта на ден, на ръка.
- Един чаен храст произвежда поне петдесет години.
- Отнема години, за да прорастне чай там, където е удрял гръм, или са живели хора.
- До шести век чай се консумира основно като лекарство за главоболие, колики и въобще лошо храносмилане, язви, и против “лошите газове на тялото и летаргия”.
- Един фунт чай е достатъчен за 180 чаши напитка.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=869






Допадна ли ви този материал? (17) (0) 9956 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.