Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Из пиратските хроники: XV. Бартоломю Робъртс (статия) - Биография, История, Пирати
Из пиратските хроники: XV. Бартоломю Робъртс

Поредици: Из пиратските хроники

Автор: Александър Арсов, събота, 01 март 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Избрах да завърша поредицата портрети от Златната епоха на пиратството с Бартоломю Робъртс, защото той със сигурност може да се нарече най-успешния пират на своето време. Макар че в неговата история липсват загадъчното съкровище на Кид или мистериозната съдба на Ейвъри, нито пък е имал късмета да се оттегли и да живее от плячката си, никой друг не е имал толкова дълга пиратска кариера и не е плячкосал повече кораби от Черния Барт, както е по-известен. Като прибавим към това твърде интересния му и колоритен в почти всяко отношение характер – като се започне от облеклото и се стигне до устава на борда – не е трудно да се разбере защо Бартоломю Робъртс се е превърнал в легенда. Макар че името му не е кой знае колко известно на по-широката аудитория пиратолюбители, според мен той заслужава слава не по-малка от тази на Черната брада. Ако не и по-голяма...

Джон Робъртс бил роден някъде в Южен Уелс, най-вероятно през 1682 г. За него не се знае нищо официално (разбирай – сигурно) до 1718 г., когато се подвизавал като помощник-капитан на един роботърговски кораб, прекарващ “черно злато” между Западна Африка и Карибите. Юни 1719 г. се оказал преломният момент в живота на Робъртс, защото тогава корабът, на който плавал, бил пленен от шайката на неговия сънародник Хауъл Дейвис. Робъртс избрал да се присъедини към пиратите и едва ли е съжалявал особено за няколкото лири на месец, които получавал в търговския флот. Интересното е, че и Дейвис станал пират по същия начин – след като корабът му бил превзет от пирата Едуард Ингланд. В пиратологията този феномен се означава с термина “приемственост на поколенията с нарастваща слава”, защото Ингланд бил мекушав човечец и свършил зле благодарение на екипажа си, Дейвис бил значително по-успешен пират и останал в историята като един от най-добрите “хамелеони” (виж IX. Златната епоха на пиратството), а Робъртс се превърнал в истинска легенда. Двамата уелски земляци бързо станали гъсти не само заради общия си произход, но и заради големите пиратски заложби на Робъртс. Когато португалците на Западноафриканския бряг напълнили с олово Дейвис, екипажът съвсем логично избрал за свой капитан Робъртс. Този път демокрацията дала неочаквано добър резултат, защото Джон сменил името си на Бартоломю и много бързо си спечелил прякора Черния Барт, с който влязъл не някъде другаде, а право в историята. А в пиратските анали – това име и този прякор са записани със златни букви.

В следващите около 30 месеца – изключителна продължителност за пиратска кариера по онова време! – Бартоломю Робъртс постигнал толкова много успехи, че изброяването само на по-големите от тях би било крайно отегчително. Човек с невиждан пиратски размах, той плячкосвал всичко живо в почти целия Атлантически океан – от Бразилското крайбрежие на юг до Нюфаундленд на север и Западна Африка на изток. Общият брой на корабите – португалски, английски, френски, холандски, – които ограбил и/или разрушил през тези месеци се изчислява на около 200 – недостижим пиратски рекорд за онова време! Робъртс имал навика често да сменя кораба си, като винаги наричал новия по един и същи начин – Royal Fortune. Сред многото носили това име под командването на прочутия пират особено се отличава един френски военен кораб въоръжен с 52 оръдия – страховита огнева мощ за времето си. Този великолепен плавателен съд принадлежал на губернатора на френската колония Мартиника, когото Черният Барт толкова много мразел (един Господ знае по какви причини), че през пролетта на 1721 г. го обесил на една от реите на собствения му кораб – дързост, която никой друг пират през Златната епоха не си е позволявал. Бартоломю Робъртс бил и единственият морски разбойник за времето си, който през кажи-речи цялата си кариера командвал голяма флота пиратски кораби, макар че никога не е правил съвместни удари със свои колеги. На какво е била способна ескадрата му под негово предводителство красноречиво говори фактът, че в Карибско море през лятото на 1720 г. плячкосал 15 френски и английски кораба, както и един холандски, въоръжен с 42 топа, само за... четири дни! За две години и половина Черният Барт не претърпял на практика нито един неуспех. Късметът му изневерил само веднъж, но това се оказало фатално.

В началото на 1722 г. флотата на Черния Барт върлувала край Западна Африка, където в пиратските й ръце един след друг падали роботърговски кораби. Всъщност неговите грабителски успехи почти сложили край на междуконтиненталната търговия с роби за няколко години, но да не се отклонявам. На 10 февруари сутринта пиратите стояли на котва край нос Лопес и били страхотни махмурлии, защото предишната нощ празнували – по всяка вероятност с масово напиване – поредната плячка. Точно тогава се появила фрегата от Кралския флот Swallow – начело с капитан Огъл, който бил изпратен да залови Бартоломю Робъртс жив или мъртъв. Настанала паника сред пиратите, тъй като изненадата била пълна, а главите ги цепели, та две не виждали. Черният Барт се опитал да се измъкне с флагмана си, но за целта трябвало да мине точно покрай Swallow. Това се оказало пагубно за него. Когато бордовете на двата кораба се застанали успоредно един на друг, кралската фрегата подложила пиратския кораб – почти от упор – на истински картеч от залпове с всичките си оръдия. Бартоломю загинал на място, а екипажът изхвърлил тялото му през борда, за да не го сполети съдбата на Черната брада, макар че едва ли е било останало много от Черния Барт след дъжда от гюлета, който се изсипал върху кораба му. Артилерийската битка продължила още три часа, докато накрая пиратите зарязали черния флаг и вдигнали белия. Освен флагманът, били пленени още два кораба от пиратската флота заедно с 300 тона златен прах, което е недвусмислено доказателство, че Бартоломю грабел не само страшно много, но и адски скъпо струваща плячка. Жестоката история на 264-те пленени пирати не искам да разказвам отново. Ако искате да я научите, погледнете девета част на тези хроники.

Най-забележителното за Бартоломю “Черният Барт” Робъртс всъщност е... той самият. Въпреки колосалните му успехи, с които никой от съвременниците му на пиратското поприще не може да се похвали, легендарната му слава се дължи почти изключително на неговия образ – толкова ексцентричен и екстравагантен, че и капитан Джонсън не е успял да го разкраси кой знае колко. Бартоломю Робъртс бил прочут с афинитета си към висшата мода и странно, че не му е излязъл прякор “Червеният Барт”. Дори по време на атака носел ярко червен жакет, шапка с червени пера и тежка златна верижка, на която висял диамантен кръст. Този пищен тоалет се допълвал от преметнат през рамо копринен патрондаш (също червен) с чифт пистолети и остра закривена сабя в ръката. Както виждате, Армани, Готие, Пиер Карден, Версаче и Сваровски не могат да му стъпят и на малкия пръст. Бартоломю Робъртс безспорно е най-гениалният моден дизайнер сред пиратите и най-големият пират сред модните дизайнери! Черният Барт обаче съвсем не е бил някой напудрен клоун, ако вече това си мислите. Дали е бил висок и красив е трудно да се каже, но със сигурност е притежавал качества на изключителен лидер, защото няма никакви данни за метежи във флотата му, а тя не била никак малка – нито като брой кораби, нито като брой хора. Повечето от пиратите му надали са били изискани джентълмени с примерно поведение, но Робъртс съумявал да ги държи в желязно подчинение, умело комбинирайки финансови поощрения с железен устав на борда и солидни количества алкохол с непрекъснат низ от грабителски успехи. При всеки абордаж бил начело на хората си и фигурата му в червено увличала главорезите към поредния плячкаджийски успех. Дързостта и смелостта му в битките са пословични и макар че са преувеличени от въображението на този или онзи – със сигурност не са били никак малки. Не е известна причината, поради която е питаел особено силна омраза към френските кораби и колонии (вече разбрахте какво се е случило с губернатора на Мартиника), които били главната му цел, макар че не се отказвал и от други изгодни националности. Дали е имал разправии с френските власти, или някоя французойка не му е пуснала на младини – не се знае, но има сведения (вярно, не особено достоверни, но все пак – сведения), че убивал френски пленници по “особено жесток начин”, както биха казали криминалистите. В крайна сметка алкохолните изстъпления на екипажа до голяма степен (не, до известна степен – голяма става като се добави лошият късмет!) го погубили, макар че без тях едва ли би могла да бъде подчинена която и да е шайка пирати, особено пък по-голяма. Той самият – невероятно, но факт! – пиел предимно... чай. Пират-трезвеник (и въобще моряк) по онова време било невероятно изключение! (Все едно днес да видите някой пубертет, който предпочита да чете книги, вместо да се рови в Интернет.) Друго особено интересно е, че Бартоломю Робъртс най-вероятно е бил хомосексуалист (или поне бисексуален), тъй като на съдебния процес, който се състоял след пленяването на хората му, бил осъден Джон Уолдън, който по всичко изглежда му е бил любовник. Макар че екипажът го наричал зад гърба му “госпожица бавачката”, Уолдън бил опасен главорез и на процеса бил обвинен, че е изгарял живи роби... Доколко са верни слуховете за жестокостта на “госпожицата” не знам, но връзката му с него определено внася забележителен колорит в образа на Черния Барт.

Сред наследството на Бартоломю Робъртс особено място заема уставът, който екипажът му бил длъжен да спазва. Този ценен източник за вътрешната организация на пиратите е запазен и до днес, като донякъде обяснява забележителната власт, която Черният Барт е имал над тях. Макар че вече съм споменавал (виж IX) за този забележителен документ, сега бих искал да се спра на него малко по-подробно. От една страна тайната на Бартоломю се криела в желязната дисциплина. На борда бил забранен всякакъв хазарт, независимо дали бил под формата на карти или на зарове. Всеки член на екипажа трябвало да поддържа пушката, сабята и пистолетите си винаги чисти и готови за бой. Бягството от кораба или от палубата по време на битка се наказвало безцеремонно със смърт, в най-добрия случай заточение на пустинен остров. Всякакви момчета и жени на борда били забранени. Ако някой се направел на Дон Жуан, прелъстял някоя нещастна девойка и я вземел в открито море преоблечена като мъж – чакала го сигурна смърт, без право на островно обжалване. Имало клауза дори за светлините, които трябвало да се гасят точно в осем вечерта. Ако някой искал да се налива след този час, можел да го направи горе на палубата и то – на тъмно. Всякакви разправии на борда били забранени. Ако имало сметки за уреждане между двама души, това ставало на брега и то не в свободен стил, а с дуел по точно определени правила, за който отговарял кормчията. Първо стреляли с пистолет, а ако и двамата се окажели некадърни стрелци – следвали сабите, но само до първа капка кръв.

От друга страна, уставът на Черния Барт включвал много изгодни точки за разпределението на плячката. Нещо от изключителна важност, защото тя все пак била основната движеща сила за пиратите, а обикновено и основния повод за караници между тях. Въобще, плячката по принцип била нож с две остриета за пиратския капитан – хем трябвало да я има в изобилие, за да не роптае сганта (да се чете “екипажа”), хем трябвало да не е твърде голяма, защото тогава изкушенията за крупни измами се оказвали твърде съблазнителни. Бартоломю Робъртс се справил блестящо с този проблем. Според неговия устав капитанът и кормчията получавали по два дяла от плячката, главния топчия и старшината – по един и половина, останалите офицери – по един и четвърт, а всички “джентълмени на късмета” – по един дял. Благодарение на това мъдро финансово разпределение недоволни просто нямало, независимо дали плячка липсвала (рядко!) или в ръцете на Черния Барт непрекъснато попадали нови и нови кораби (често!). Никой нямал право да напуска пиратския живот преди да е спечелил солидната за времето си сума от 1000 лири, но за загуба на крайник се полагали цели 800 монети от осем реала; за по-леките контузии – пропорционално. Укриването и на най-малката плячка се наказвало с островна екскурзия, а ако хванели някого да краде от колега – отново заминавал на сушата, но преди това му отрязвали носа и ушите. Освен финансовите въпроси, уставът бил и максимално демократичен, което също допринасяло за безоблачния живот на борда. Абсолютно всички имали равни избирателни права, както и равен достъп до храна и алкохол, освен в редките случаи, когато последните две били в оскъдно количество. Тогава се определяли порции и те също се подлагали на гласуване за одобрение.

В заключение бих искал да ви разкажа за още нещо, което накратко споменах в девета част на тези хроники – двата прочути пиратски флага на Бартоломю Робъртс, които са истински шедьоври на пиратския символизъм. Единият от тях изразявал омразата на Черния Барт към британската колония на Барбадос и френската на Мартиника и представлявал фигура на пират – суетният Робъртс, разбира се – стъпила върху два черепа, под които се мъдрели буквите ABH (A Barbadian’s Head) и AMH (A Martiniquan’s Head), така че всички моряци и заселници из тези колонии да не бъдат спокойни за главите на раменете си. В действителност, ако не окажели съпротива, хората рядко се прощавали с живота си, но ако им хрумнело да се правят на герои – хвърчали глави на поразия. Другият флаг на Бартоломю представлявал един пират (той самият, де) и един скелет с копие, като двамата заедно държали пясъчен часовник. Посланието не било кой знае колко двусмислено – на жертвите им изтичало времето и скоро щели да се преселят в царството на смъртта, макар че може да се тълкува и като чист фатализъм, който бил особено модерен из пиратските среди по онова време. Пиратските капитани обикновено живеели ден за ден и пет пари не давали колко още им остава до срещата с Всевишния. Черният Барт не е бил изключение, въпреки забележително дългата си и успешна пиратска кариера.

С края на тази история за Бартоломю Робъртс завършва и моята кратка разходка из колоритните характери на Златната епоха на пиратството – един уникален исторически период, както всички останали впрочем, но може би малко по-интересен от повечето. Черният Барт е последният мохикан на тази ера и нейният може би най-колоритен и най-славен представител – забележителен лидер на цяла флота и дързък плячкаджия по бреговете на три континента, видял сметката на 200 кораба за 30 месеца, на “ти” с висшата пиратска мода и естетика, специалист по чаената церемония. Бартоломю Робъртс е апотеозът на пиратството от началото на XVIII в. и в същото време – неговата лебедова песен. По-малко от десетилетие след смъртта му бумът на морското разбойничество в Световния океан вече е история, която никога няма да се повтори. Засега спирам дотук, но един ден – ако е рекъл Господ – ще продължа тази история, защото феноменът наречен пиратство е с огромен размах, който изключва всякакво изчерпване. До нови срещи.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=200008#200008






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 5198 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (10) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.