|
Сивостен :: Клифърд Саймък: "Планетата на Шекспир" (статия) - Златна ера на научната фантастика, Клифърд Саймък, Научна фантастика, Шекспир
 | |
![](\"http://www.sivosten.com/gfx/919-1.jpg\") Ако съществуваше явление, което бихме нарекли „научно-фантастична театрална пиеса”, то „Планетата на Шекспир” би била негов еталон. Никога не ми е било съвсем ясно какво превръща една творба в „култова”, но тази кратка и откровено казано странна книжка, някак успява да бъде такава.
Представете си кораб, пътувал хиляда години през мрака на космоса в търсене на живот. Кораб, управляван от симбиоза между човешки интелект и машинна електроника. С мозък съставен от троица човешки съзнания пленени в метал и електронни схеми. Корабът, защото в случая е с главна буква, открива отдалечена, но красива, земеподобна планета и събужда последния оцелял член на екипажа от студения му сън. Светът, в който той попада, донякъде наподобява отдалечена автобусна спирка в малките часове на нощта, при пълна неизвестност дали последния автобус вече е минал и дали изобщо се очаква от там да мине такъв. Не очаквайте екзотични мегаполиси под стъклени куполи и космически битки, нито братски срещи с древни и мъдри цивилизации.
Героите, които Саймък изважда на сцената са донякъде фрагментни. Историите им са разказани непълно, образите им не се развиват особено в хода на действието. Но всеки от тях притежава някаква оригиналност и мистериозен чар. Саймък подрежда декора и оставя героите си сами да се оправят с действието. Да излизат и да се скриват, когато пожелаят, използвайки екзотични способи. Нови сюжетни нишки изскачат от нищото, нови образи се появяват на сцената с една освежаваща безотговорност, която малко напомня разказите на Шекли.
Липсата на „технически подробности” и лекотата, с която нещата се случват, оставят читателя с усещането за нереалност, точно както се чувства човек, опитващ се да разкаже последния си сън и откриващ, че среднощната логичност и яркост на сънуваното, се е превърнала в несвързан хаос от мъгляви сенки, които бързо се разтапят под натиска на светлината и сутрешното кафе.
Планетата създава усещането на място, намиращо се не толкова на някакъв космически кръстопът, колкото на кръстопътя на измислените светове на научната фантастика и на литературата като цяло. Саймък е майстор и умее да контролира ефекта на писаното слово върху читателя. В книгата са вплетени няколко под-сюжетни нишки - от закачливо намигане към „Магьосникът от Оз” (появило се по-скоро случайно и най-вероятно като самоирония) до постоянното, осезателно присъствие на самия маестро Уилям. Някъде там и неговия собствен Резерват на таласъмите показва глава иззад шубраците, с които е обрасла планетата, и създава един много любим ефект „тази книга започва в друга, писана след нея и завършва в предишна, писана преди първата”, който ме накара да се усмихна.
Планетата на Шекспир е колкото фантастичен роман, толкова и философско есе, литературен експеримент, неуспяла космическа опера, пиеса, поставена на самотен остров, изгубен сред мрака на Космоса. Останала малко неразбираема за мнозина, тя никога не достига популярността на други произведения на Саймък като „Междинна станция”, „Всичко живо е трева”, „Резерватът на таласъмите”. И може би точно в това се крие и част от нейната култовост.
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?f=20&t=11282 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
