Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Demon: The Fallen. В началото (статия) - Ролеви игри, Ролеви сетинг
Demon: The Fallen. В началото

Автор: Twilightling, понеделник, 16 февруари 2004.

Публикувано в Статии :: Игри

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

"Demon: The Fallen" (c) е продукт на White Wolf Game Studios (TM).
превод: Даркър


Преподобния Матю Уолъс седеше пред бюрото, мръщейки се, потърквайки очи, опитвайки се да се концентрира. Беше късно – почти полунощ – но той все още седеше в студиото довършвайки документацията. Документа пред него беше дълъг, сух и не съдържаше особено добри новини. Беше демографско проучване за рейтингите на неговото шоу “Часът на Христовата сила”. Рейтингът беше добър, стабилен за терта година подред, но кабелната телевизия имаха някой отношения по въпроса. Искаха да се разшири зрителския кръг, да се разшири обръщението на предаването. Имаха предложения да се прехвърли на по-популярно, по общоприето ниво.
Защо просто не ми кажат да включа повече бели, и да се приключи с въпроса. – той изръмърмори.
Всъщност не мислеше за документа. Разглеждаше го, и го обмисляше, но нему беше обърнал пълно внимание. Умът му продължаваше да се връща към Джина.
Не трябва, - измърмори на себе си. Обърна страноцатаи започна да чете за неговата намалчваща популярност сред черните професионалисти. Стигна до половината, преди умът му отново да се върне на Джина.
Би трябвало да се обадя на Зоя сега – си каза – ще види че се обаждам от офиса. Ще и кажа че ще работя до късно. Ще бъде вярно когато и го казвам. После ще се измъкна. Може би ще изненадам Джина със…
Той поклати глава. И не се обади на жена си.
В следващиет два параграфа. Той успя да намери идея за събиране на пари, която му се стови полезна. Това задържа вниманието му за още две страници преди да се върна на мисълта да се обади на жена си.
Бих могъл да и се обадя, след това да се обадя на Джина. Или пък да се обадя на Джина първо, за да съм сигурен че е там. Да и дам възможност да се приготви за мен.
Беше уморен, но почуства някакво вътрешно раздвижване при тази мисъл. Но не. Не би трябвало. Беше грешно. Погледна към снимката на Зоя на бюрото му, и остави чуството за вина да се излее върху него.
Да върви по дяволите.
Остави документа настрани, изправи се, и целеустремено напусна офиса. Прибираше се вкъщи, обратно при жената и децата си. Отиваше там където принадлежеше. Каза си че е прекалено стар, за да се занимава. Стар и уморен. Щеше да скъса с Джина. Може би още събота, когато Зоя щеше да води децата при баба им.
Планираше да се види с Джина в събота във всеки случай. Може би беше време най-накрая да приключи с тази история.Може би.
Чуствайки малка нишка от добродетелност, той заключи вратата зад себе си и се запъти към паркинга, оправяйки яката си в дъжда. Едва имаше време да забележи че има втора кола до неговото БМВ… позната кола, Лексъс…
Колата на Ноа.
Последния път когато Матю видя най-възрастния си син,те не си говориха наистина. Те си крещяха.
Той прокле наскоро приетия от сина му атеизъм.
Ноа нарече баща си изнудвач, продавайки спасение като змийско масло.
Матю отвърна, че Ноа никога не е отказал покрива над главата си, устата в храната си, парите в банката, и образованието, което Матю никога не бе имал.
Тогава Ноа му съобщи за пълната стипендия която бе получил в университета. И каза че вече не се е нуждаел от Матю, и че най-накрая е успял да счупи златните окови на баща си.
Матю го нарече разглезен неблагодарник, и го заплаши че ще го обезнаследи.
Ноа прие блъфа му.
Бяха минали две години, и двамата не бяха си говорили от тогава.

Фигура изплува от тъмнината. Висок, красив, облечен със палто от камилска вълна и добри кожени обувки. Не носеше шапка върху късо подстриганата си коса, но за сметка на това бял кашмирен шал контрастираше с тъмната му кожа. Беше с малко по светъл от Матю, и и няколко нюанса по тъмен от Зоя.
Матю облиза пресъхналите си устни.
Синко? – изграчи. Преглътна, и попитаа отново, по-силно и по-ясно – Синко!
Ноа не каза нищо.
О Ноа… Ноа, Аз… - Той отвори ръце – Липсваше ми синки. Не знаеш колко се молех за този момент.
Фигурата беше тиха и неподвижна. Матю настръхна.
Синко… Ноа… - гласът му изневери – Знам че казах някои ужасни неща. И съжалявам. Не съм толкова горд да отреча грешката си. Не е минал ден без да помисля за това което се случи между нас. Нито ден. Моля те… Моля те, кажи че се връщаш.
Наистина ли си се молил за завръщането на сина си? – гласът беше на Ноа, но тонът беше студено неутрален, като тонът на съдя, произнасящ присъда.
Свещенника посърна – Знаеш, че съм.
Въпреки че отговора винаги е бил не?
Това беше миналото, Ти си тук сега, Нали?
Фигурата пред него се изсмя… и промени.
Където до преди миг седеше привлекателен чернокож мъж, божествен огън се разгаряше. Дъждовната вода на паркинга се изпаряваше с кипене. Празният паркинг бе огрян от божествена светлина, и Матю падна на колене, със събрани ръце и широко отворени очи.
Господи, Боже мой! – той изкрещя- Господи, Боже мой!
МАТЮ – каза видението което до скоро беше неговият син – НЕ СЕ СТРАХУВАЙ.
Какво желаеш от мен?
КАКВО БИ ДАЛ?
Всичко! Всичко, Господи! Аз съм твой слуга. Нека бъде твоята воля!
ВСИЧКО КОЕТО ИСКАМ Е ВЯРНОСТ, МАТЮ. ВСИЧКО КОЕТО ИСКАМ Е ТВОЕТО ДОВЕРИЕ И ТВОЯТА КЛЕТВА.
Аз съм твой! Знаеш че съм! Винаги съм бил! Ще бъде твоята воля Господи! Твоята воля!
ДА ПОЛОЖА ЛИ СВОЯТ ПЕЧАТ НА ТВОЕТО ЧЕЛО, ДА ТЕ БЕЛЕЖА ЛИ КАТО МОЙ ЗАВИНАГИ?
Със очи затворени от блаженство, Матю се наведе напред, поднасяйки своето чело.
Зад клепачите, той видя как светлината на чудото избледя и изгасна, и когато ги отвори отново, сцената беше пак осветена от оранжевите халогенни лампи и от бледата лунна светлина.
Пред него отново стоеше сина му, презрително поклащайки глава.
Глупак, - каза Ноа.
Матю внезапно осъзна студената влацност проникваща в коленето му, и страха се смени с гняв.
Какво означава това? – той настоя, изправяки се на крака.
О Матю… ти си един на милион. Не много хора са готови просто така да дадат всичко на Господ – или някой преставящ се за Него. – Имаше подигравателна нотка в гласа на Ноа, но лицето му бе почти безизразно.
Матю посърна: Какво видях?
Очите на Ноа се свиха: Какво си мислиш че видя?
Видях славата на Всемогъщия Господ.
При тези думи очите на Ноа се притвориха за момент, но той го отвори отново и се изкиска мрачно: Не Матю, ти не видя славата на Всемогъщия Бог. Това което видя беше цялата останала Божа слава останала, след като я прокуди. Това бе… сянка на част от величието на Създателя. Това бе пепел.
Ноа… - Матю започна, но умът му все още не включваше, несподобен да повярва на това което видя.
Фигурата пред него се наклони и попита : Какво си мислеше че видя?
Мисля че видях Божи ангел.
Ноа се усмихна самодоволно:Опитай отново.
После се обърна към сградата пред тях и прочете знака висящ над вратата. “Небесно Продукци Инк. Дом на преподобния Матю,Уолъс и Часът на Божията сила.”. Той поклати глава. – Виждам че подготвил второто пришествие.
Какво става – насотя Матю.
Нека да влезем вътре и да поговорим. – ноа посегна към вратат с двете ръце- и изъска.
Очите на Матю се разшириха докато бял пушек се просмукваше между пръстите на сина му. Ноа си дръпна ръцете и устните му се извиха в крива усмивка докато разглеждаше ръцете си.
На преподобния му прилуша докато гледаше подуващите се мехури, парчетата овъглена плът, кръвтта… Ноа коленичи и потопи ръцете си в мазна локва. Когато ги издърпа, пръски кръв и овъглена плът защапваха дланите му.
Много интересно. Каза, докато гледаше вратата на студието с известно уважение.
Какво си ти?
Тц, тц, някой не загрява особено бързо. – Ноа който Матю познаваше, нямаше навик да издава звукът “Тц”, с езика си, и да върти очи подигравателно. Новият Ноа определено имаше този навик, и това не му харесваше.
Да видим… Ноа отброчваше с кървави пръсти. – Божествена поява със крила от огън. НЕ съм Божи ангел. Опитвам се да съблазня смъртните с клетви за вярност… и свещенната земя ме наранява. Какво остава да съм тогава?
Човек с по малка вяра би бил по-скептичен, но Матю, въпреки всичките си недостатъци, притежаваше истинска вяра.
Застани зад мен, Сатана. – той прошепна.
Ноа изгрухтя. – Няма ли да е по-лесно, ако просто се обърнеш?
Матю се хвърли напред, хвана Ноа за яката и го придърпа към себе си.
Какво си направил с моя син? – изръмжа той.
Фигурата – демонът? – не каза нищо, само се усмихна с своята крива полу-усмивка.
Ако Матю беше по-воинствен човек, би ударил това смеещо се лице, избол тези тесни очи, захвърлил остатъка на паважа. Ако лицето перд него беше нечие друго, а не на собственият му син, той би го притиснал към вратата на църквата, надявайки се да изгори в свят огън. Но Матю бе човек на думите и жестовете, за това просто стоеше там, стийскаки Ноа за гърлото, и чуствайки се все по и по глупаво.
Както изглежда имаме малко неразбирателство. – лицето пред него изрече меко. – Това яке не е само за един ден. Ще съм ти благодарен ако го пуснеш.
Матю присви очи, и изблъска фигурата от себе си.
А сега ако бихме могли…
Внезапно свещенника протегна ръцете си към небето: Господи, чуй моята молитва! Спаси ме от този демон! Спаси своя раб от това същество от преизподнята. Гласът му отекна от бетонните стени на близките сгради.
Спри това! Каза Ноа.
Молят, скъпи Боже, спаси своя верен слуга! Ти си мой водач, не искам нищо повече!
Предупреждавам те! Лицето на Ноа бе изкривено от омраза… и малко страх.
Боже господи, в Твоето име се моля…
Преди Матю да каже каквото и да било повече, Ноа бе до лицето му, белите съби на няколко сантиметра от носа му. Молиш ли се на Христос когато спиш със солистката на хора? Молиш ли се на Него, за да я вкараш в леглото си? Падаш ли на коленете си в молитва:”Боже, нека жена ми никога не разбере”?
Матю се запъна, Опита се да започне отново. Ти си мой пазител и на Теб се уповавам…
Какво е отва което има преподобни? Прави ти свирки, докато жена ти отказва? Молиш ли се за прошка всеки път когато се изнизваш за да се чукаш с нея, или го пазиш всичкото за една голяма изповед в края на месеца?
Затвори си проклетат уста!
Фигурата пред него се успокои, оправи си палтото и си избърса ръцете едба в друга, които внезапно бяха станали гладки, без никакви следи от изгаряне. – До тук с екзорсизма. – каза Ноа.
Матю склони поглед. – Махни се от мен. – каза – Остави ме на мира. Но вече бе заповядваше. Молеше се.
Това ли е което наистина искаш? – гласът на Ноа беше изненадващо внимателен – Ако искаш да си отида, ще го направя. Никога няма да ме видиш отново.
След като Матю не отговори, Ноа извади нещо от джоба си , и му го подаде. – Предполагам че трябва да ти го върна.
Матю се поколеба, но когато разпозна предмета, посегна към него инстинктивно.
Беше библия – кафява, подвръзана с кожа, със златисти ръбове. Позна я. Беше я дал на момчето за първото му Причастие. Отвори я и прочете: Нека Бог бъде с теб винаги, Обичам те сине мой.
Защо правиш това? – прошепна Матю.
Защото си мислеш, че можеш да ми помогнеш. Отговори другият, обърна се, и започна да се отдалечава.
Почакай!- каза Матю.
Ноа се обърна.
Ще дойдеш ли с мен? – го попита.

Две сграду по надолу от църквата бе издателсвто Ролинс. Съни Ролинс бе енориаш в църквата на Матю, и бе главен клиент на продукцията на църквата. Беше дал на Матю ключ още преди години. Офиса му беше малък и разхвърлян (и вонеше на цигари), но имаше два удобни стола и кафеварка.
Забележително – отбеляза госта.
Какво е забележително? – попита Матю.
Твоята телевизионна станция е свята земя.
Първо и преди всичко е църква.
Другя изгрухтя – О, да. За това е заровена в средата на акри индустриална зона, на километри разстояние от всякакви евентуални богомолци.
Църквата не е сграда, а е състояние. “Където и да се събрали двама или трима в Моето име - ”
О, и в това се включва да седиш вкъщи и да гледаш телевизия? Странно е как думата богомолец се е рзтегнала за да покрие тези които са сами и просто се молят по едно и също време.
Защо си дошъл тук – попита Матю – Или по добре да започна с по-просто въпрос: Ако не си моят син, то кой си?
Другия го изгледа мълчаливо – студения преценяващ поглед на стар покерджия разглеждащ карите си. Матю отвърна на погледа, докато най накрая госта му достигна до решение.
Можеш да ме наричаш Гавиел когато сме сами. Когато сме сред други Ноа ще свръши работа покрай останалите. Така ще има по-малко объркване.
Гавиел.
Не го използвай без нужда. – нещо в очите му подсказваше че не се шегува.
Матю сви юмруци и скрацна със зъби, но гласът му – винаги най-доброт му оръжие – остана спокоен и под контрол докаот казваше.
Значи си демон.
Може и така да се каже.
И си обладал тялото на сина ми?
Гавиел поклати глава в съгласие – Страхувам се, че да.
Тогава трябва да си наясно че няма да намеря покой докато не го напуснеш.
Гавиел сведе поклед, и сякаш за момент потъна в тъга.
Матю, не съм убивал сина ти, нито съм взел тялото насила. Трябва да ми повярваш.
Сигурно, но ще ми простиш, ако не ти се доверявам.
Ноа Уолъс не съществува повече, Матю, наистина съжелявам, но това е цялата истина.
Така казваш, но аз виждам неговото тяло, чувам неговия глас. Думите му бяха смислени, но цялата ситуация го караше да загуби дори умението си да говори спокойно.
Тялото остава. Спомените остават. Но душата на твоя син я няма. Беше ударен от кола преди пет дни, докаот пресичаше улицата близо до университета. Имаше мозъчна травма.
Не ти вярвам. Това е някакъв номер. Трябва да бъде.
Беше написан полицейски доклад по случая. Потърси го сам ако искаш. Умът му беше повредем, душата му бе отслабнала. Почуствах го. И се нанесох в това тяло, и го изтласках навън, оставяйки го на съдбата която очаква цялото човечество. Имам неговите спомени, и неговите умения, но Ноа който познаваше – живителната искра – си е отишъл.
Лъжеш!
Гавиел посърна. – И каво бих получил ако те лъжа за това?
Страх те е че ще те прогоня.
Мисля че вече разбрахме , че вярата ти не е достатъчно силна, за това дело.
Може да съм слаб, но съм служител на Бога.
Със диплома от семинария на една крачка от Ролинг Стоунс?
Имам докторат по теология!
Имаш почетен докторат по теология от колеж, който, подбно на твоя университет, се е прицелил към сущите хора като училищата за тираджии. Докторат който, ако мога да добавя, получи същата година през която дари двадесет и пет хиляди долара на стипендиандския фонд на колежа. – Гавиел поклати глава – Дори не можеш да четеш библията!
Чета билбията всеки ден!
Четеш превод на библията всеки ден, но знаеш ли някакъв латиснки освен ‘quid pro quo’? Някакъв гръцки? Поне иврит? – Гавиле определено се забавлявяаше с неудобството на другия човек.
Вярата е по-важна. Вярата е по-важна от дипломи, от знание, от постижения.
Тук сме на едно мнение. За това съм дошъл при теб. – той се наведе – Осъзнаваш ли че можеш да бележа душата ти, там под дъжда? Можеш да те превърна в мое създание, в мой роб, подчинен на моята воля, живеещ или умиращ по мое желание. Но не го направих. Оставих ти душата, и дори понесох ударите ти, обидите ти и това че предизвиква Божият гняв над мен.
Искаш нещо, Нещо от мен.
Наистина ли Божията милост е безкрайна?
Въпроса свари свещеника неподготвен – Ами да. Разбира се.
Опорщавайки всички грехове, независимо колко ужасни?
Ако разкаянието е истинско.
А какво за падналите ангели, преподобни? Били ли могъл Бог да прости на един като тях? Един който по своя воля престъпи Неговата воля? Някой който нарочно поквари всички негови създания, един който се постави на пиедестал пред човечеството?
При това Матю посърна – Не знам. Може ли нещо такова наистина да бъде изкупено?
Гавиел помълча и се усмихна – Това е въпроса, нали?
Това ли е което искаш? Да се завърнеш при Бог?
Ако е възможно. Вярваш че посредничеството на един човек спаси хората. Аз вярвам че посредничеството на човек може също така да спаси и моя народ. Ще ми помогнеш ли?
Матю присви очи – Бих опитал, ако си искрен.
Гавиел разпери ръце – Показах ти своята милост и въздържание. Какви други доказателства ти трябват?
Матю се наведе и се изгарящ поглед каза – Освободи сина ми.
Матю, давам ти дума че не го държа насила.
Какво струва думата на самопризнал се бутюнтовник и богохулник?
Също толкова колкото съветът на арогантен, фарисейски свещенник. Имам предвид: Наистина ли смяташ себе си за достоен за посещение от ангел? Ти си телеевангелист, дума която е синоним на мошенник и лицемер, сред образованите класи на Америка. Ще приема че никога не си посягал на даренията от касичката, но само защото твоите самоопределени финасови граници са толкова широки, че това да си купуваш бижута и коли, всъщност е позволено. Честно казано от нещата в списъка за долнопробен свещенник, си направил всичко освен да си татуираш любов и омраза на пръстите.
Ако аз съм толкова ниско, къде те поставя теб това? И ако съм толкова слаб във вярата си, за си ти този който идва молещ за помощ?
Гавиел сви рамене – Точка за теб преподобни. Искаш ли да продължаваме да седим тук , и да си разменяме остроумия, или искаш да ти кажа защо съм избрал теб?
Сигурен съм, че така или иначе ще ми кажеш.
Избраш теб, заради твоята арогантност.Имаш гордостта на идеализма. Мислиш си че всичко което правиш е правилно, защото си го направил ти. Имаш вяра която може да премести планини, и това е вярата от която се нуждая. Това е вярата, която мисли : Може би, мога да спася паднал ангел. – Гавиел се облегна и се замисли.
Отче, има две възможности. Или държа твоя син в плен, или не, съгласен? Ако държа твоя син – а не го, въпреки че изглежда е невъзможно да те убедя – в твй интерес е да ме задържиш близко, за да можеш да намриш начин да го освободиш. А сега , като услуга, просто приеми за момент че казвам истината.Чеможе би Ноа наистина го няма и аз ти казвам истината за моето разкаяние. Има ли начин да ми обърнеш гръб, и да продължиш да твърдиш че си Божи човек?
Матю въздъхна дълбоко.
Мисля че се оптваш да ме излъжеш. Но си прав. Хвана ме. Не мога да си позволя просто да те отпратя.
Оценявам това. – Гавиел се облегна на столаи се отпусна. – И така, какво ще правим.
Ами бихме могли да отворим страница от библията, ако искаш да изповядаш греховете си.
А ако мога, докато правя това, да разкрия някой слабости от които да се възползваш…?
Матю разпери ръце. – Ти не ми вярваш, и аз не ти вярвам. Но ако ще правим това, ще трябва да се престорим поне за малко.
Разбирам.
По навик, Матю каза това което казваше при всяка изповед. Защо не започнем от начало?
Гавиел се усмихна. – Много добре.
В Началото…
Ноа спря, виждайки гримасата на Матю. Какво, не си фен на класиката?
Остава да ми кажеш че си присъствал на раждането на вселената?
От къде си мислиш че демоните са се появили? Ние бяхме там в самото начало, защото ние бяхме самото начало.
Не разбирам?
Ние бяхме първите създания на Господ, за да можем да продължим и да създадем вселената.
Матю изгрухтя – Наистина ли си мислиш, че съм такъв глупак? Мислиш че моежш просто така да се обявиш за Създателя?
Да оставим за сега първият въпрос, може ли? И въпреки че съм изкушен да ти припомня колко бързо ме прие за, нека да цитирам, “Твой Бог и Господар”, ще се отнеса към въпроса ти сериозно. Но трябв да ми обещаеш че ще се слушаш внимателно, и без предразсъдаци.
Ще се опитам. – отговори Матю, взирайки се.
Ето за какво става въпрос: Всичко което докоснем, но докосва и нас, нали? Допира означава вазимодействие, или зараза ако предпочитап. Как се променя нещо перфектно. Ако се промени спира да бъде перфектно. Освен ако не е било несъвършенно и се превърне във съвършенно като изключи несъвършенствата си? Той повдигна вежда. Не особено ласкаеща теория, нали? Вселената е сопол от носа за Създателя.
Изглежда омаловажаваш Бог пред мен?
Матю, повярвай ми, Бог не му пука какво мисля за Нея.
Нея, Бог е жена, сега?
Разбира се, преди беше наистина сочно парче, обаче за последният четвърт милион е наддала много тегло.
Матю се усмихна. – Дори богохулствата ти стават все по слаби.
Богохулство е да кажа че Бог е жена с голям задник, но да бъде мъж с бяла брада и сандали е свещенно? Виж Бог е Бог – всемогъщ, безкраен, безмъртен и необхватен. На Бог не му е нужна вашата свещенност. Да кажеш гадни неща за Всемогъщия, няма да го нарани, ще нарани вас, и ще поквари света около вас. Това е като да плюеш по небето. Него не го притеснява, но има добър шанс да се оплюеш сам себе си.
Сега заклеймяваш богохулството, а преди половин минута твърдеше че си създал всселената. Ако се опитваш да ме поквариш, може поне да си по последователен.
Благодаря за съвета шефе. Демона пое дълбоко дъх. Виж ще наричам Бог Него, ако това ти помага, само моляте, нека се върнем по същество.
Аз не съм тоя който коментира тегло на Господ.

В началото имаше две безкрайности – безкрайното нищо, което бе празнотата, и безкрайното всичко, което бе Господ Бог. И двете бяха свързани, но бяха отделни. За да дефинира и освети границата между двета, Създателя образува Ангелите на Зората. Аз бях един от тях.
Нашата задача бе да разнасяме волята на Създателя по границите на Съзиданието. Да уравновесим съвършенния баланс между Е и Не Е. Защото, разбираш ли Бог – Безкрайността на Безкраното – бе всичко. Това което не бе Бог, бе нищо. Така че бе нужда някаква междинност, за да се създаде буфер: Космосът. Бяхме нужни за да раздеим първичното свише от всичките неща които биха могли, във конкретни неща които са. Нашата роля, грубо казано, бе да филтрираме Неговата воля във отделни форми.
Божията воля бе първото нещо – записано в някой източници като ‘fiat lux’ , а в други като Голямото Бум.
През този първи ден на безкрайни възможности ние излязохме в нашите безкрайни редици. Трона на Луната, Червения Доминион, Седмоцветният Херувим. Под тях по нишите ангели като Архангел Виридан, Отражението, дори моето скромно аз.
През този първи ден, всичко бе възможно. И нашата работа бе да ограничим тази възможност, разделяки я на нишки, и изтъкавайки съвършенния свят.
Ние от Кастата на Зората не бяхме единствени разбира се. Първите, най-важните, най-близките до Създателя … и поради тази причина с най-малко пряк отношение върху света, грубо казано.
Помниш ли какво казах за заразяването? Бяхме само първата от няколкото бариери между всевишето и материалното. Неговата чиста воля идваше при нас, където бе… уточнена, дори разсеяна, във заповеди на Неговата воля. Кастите под нас бяха тези натоварени със същинското изпълнение на тези заповеди.
Втория легион беше този на Кастата на Небето – ангелите на вятъра и движението. В началото тяхна задача бе да съживят елементите на вселената. Твоето тяло е изградено от много части – сърце, дробове,мозък – но взето по отделно всяка една част е мъртва и безполезна. Само когато са обединени се разкрива техния истински потенциал. Втората каста обгръщаше този принцип. Чрез тях цялото ставаше по велико нещо от сумата на своите части. Но най важната задача на кастата на небесната твърд бе да промени дъха на живота от Създател на Създадено. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяка мравка, чайка или слон, всяко едно живо състещство бе получило живот лично от Ангел на Небесната Твърд. Те не само даваха живот, но и го защитаваха.
Връзката между пазител и създанията на които е вдъхнал живот е силна и дълбока – същата като връзката между майка и дете. Ангелите на втората каста можеха да усетят всяка заплаха върху техните създания и да долетят от другия край на Съзиданието за да ги защитят. Работех с много от тя във ранните дни… Силата на Неограниченото Нарастване, Господството на Синия Купол – дори Серафима ма Недостижимите граници. В много отношения те бяха най-добросърдечните, най всеотдайните от нас. Дори най могъщите от тях бяха известни не заради тяхната лична слава, за заради славата която носеха на останалите. Макар и да бяха невидими като вятъра, ни знаехме кога са сред нас. Чуствахме тяхната прегръдка навсякъде около нас, подтика да разширяваш и подобряваш. Тяхното величие бе в това че караха всичко около тях да бъде велико.
Третата каста бе Кастата на Основата – Кастата на Материята, осезаемото – нещата които може да почустваш със своето тяло. И както първата каста се занимава с ефирното, така артистите на третата каста се занимаваха с материята. Забавяха енергията в материя, превръщаха магмата в скала, и даваха на живота неговата форма. Всичко което можеш да пипнеш и почустваш е тяхно дело. И както ние Вестителите на Зората летяхме на лъчи от светлина, и както Пазителите яздеха ветровете, така Основите бродеха по земята и в нея. Златното Господство, Силата на променящиет се пясъци, Серафима на Планинските върхове – във всеки случай тяхната слава бе в техните задачи, а не в самите тях.
За човешките очи Ангелите на Осезаемото изглеждат най-успешни. Все пак те работеха върху най-достъпните и видими аспекти на света – това което може да бъде докоснато, държано, измерено и разгледано. Не съм имал почти никакви контакти със Кастата на Земята, макар че бях тежко ранен от един от тях по време на войната… Извинявай, избързвам със историята.
Четвъртата Каста е Кастата на Сферите, Съдбите, тези които насочваха небсните светлини по техния път, и по този начин дадоха на Съзиданието опората Време. От всичките Касти, може би само те и Петата, можеха да се състезават с нас по личех разкош. Помня техният блясък, спускащите се от небесата, обвити с наметала от звезди. Веднъж танцувах с Трона на Северна Звезда,и се ласкаех поради това че в очите и се четеше одобрение. Слушах песните на Плеядите, шегувахме се с Добродетелите на Миналото и Бъдещето, и бях почетен в двора на Разнообразния Херувим. Ангелите на Времето бяха достойна и благородна каста, управлявайки от стъклени дворци на луната и местейки звездите със величие. Във войната пострадаха най-много, защото Земята не беше техния дом, и им зялата им сила трябваше само за да оцелеят… Но във първите дни те бяха величествени.
Техни равни по красота бяха Ангелите на Дълбините. Загадъчни, лирични и свободни, тяхно задължение бе да управляват вечно променящото се, и променящата се вечност. Морето бе дом за тях, Силата на Прилива и Океанските Добродетели. И докато хората се развиваха, Океанитите бяха покровители на изкуството и красотата, на промяната.
Ангелите на Дълбините са като океана, винаги са там, но никога не са същите. Физически водата бе създадена от Ангелиет на Основата, но бе съживена и управлявана от Океанитите, заради превъзходните им умения да задържат и преобразяват. Те формата, не материята, както думите които чуваш не са устата ми, или пък въздуха който минава от там, нито пък твоето ухо. Океанитите са като вълните във водата – във постоянно движение, без определено място. Те са във водата и са от водата, но не са водата. Всички такива движения са управлявани от Ангелите на дълбините. Те станаха пазители на красотата и културата – защото скулптурата или песента са опит да се предаде форма на опи чрез някакъв друг носител в друга душа.
Следващата каста която бе създадена бяха надзорниците на природата – Ангелите на Дивото, които управляваха инстиктите и взаимноотношенията във природата. Забелязваш ли как задълженията на кастите се променят, се рефинират? Първо имаше чиства воля, след това разделяне и индивидуалност. След това стабилност, и след това промяна. Променливост във стабилността, и накрая по-голями, и по-постепенни схеми на промяна – миграцията на сьомгата, циклите на насекомите, равновесите между хищник и жертва.
И макар че Кастата на Дивото бе загрижена с неща на пръв поглед незначителни, трябва да спомена че тяхната област бе много сложна. По времето когато нещо което би могло да се нарече екосистема възникна – не просто единични прототипи на същества, а цели популации взаимодестващи си с растения и животни и климатични промени – нивото на сложност във вселената бе много високо. Разбети че колкото и да е сложна екосистемата сега, вътрешните взаимодействия във Рая бяха неимоверно по-сложни. Но както казах преди малко, всяко нещо със времето си.
Ангелите на Дивото – от Серафима на Цикъла, до най ниските Ангели на Обновението – бяха твърдоглави и прагматични. Както може би трябвало да са, за да могат да организират и управляват всяко животно на земятя. Добре балансирани при това. Имах няколко възможности да се срещна с тях преди тъмните времена. Те бяха много близко до земята, и много далече от Създателя, точно противоположното на нас. Когато възстанахме, те бяха най-многобройни (и във някой случай най-свирепи) от нашите бойци. Само Ангелите на основата се чустваха толкова удобно на Земята. Но нямаше никой друг толкова запознат със сбълъск и борба.
Последната създадена касте бе последната нужна – Кастата на Втория Свят. Водени от Серафима на Тишината, никой не знаеше колко са, нито пък какво правяр. Добродетел на Сянката. Трона на Надеждата… мрачна сбирщина, церемониални и мъдри по време на войната. Не се бях среащал с тях преди войната, тъй като бях създание на началото, а те бяха Ангелите на Смъртта. Но когато възстанахме бяхме рамо до рамо, срещо лоялистите, те винаги изглеждаха някак си тъжни. Съжалявайки за изгубените шансове да изпълнят истинското си предназначение. Винаги толкова много да се прави, и никога това което трябва…
Това, тогава бяха седемте Касти на Ангелите. Заедно образувахме космоса и го дърйахме стабилен и заедно допринесохме за последния и най великия елемент на реалността. По волята на създателя, преляхме част от неговата същнос във създания които щяха след време да управляват вселената.
Разбери че коагто някой каже че човека е създаден като божие подобие,това не е нещо толкова буквално като два крака, нос, седем гръдни прешлена. Твоята ворма не е образа на Бог, твоята душа е. Във себе си носиш малък резервоар от есенцията на същността която Бог използва да създаде вселената. Колкото и да сме могъщи, ние Елохимите, не можем да достигнем до огъня на Съзиданието. Вие сте негови истински деца и вашата свята природа циркулира през вашата кръв, блещука във вашиет емоции, пее във вашите съкровенни мисли.
Ние от кастата на Зората пренесохме Неговата искра, Основите направиха дом за нея, а Пазителите я задвижиха. От Океанитите дойде свщвнното знание, отвътре и отвън – възможноста да мислите и изразявате, запазването на паметта и възможноста да очаквате и планирате. Ангелите на дивото ви дадоха инстинкти и усещания за физическия свят. И Ангелите на Смъртта добавиха последнотот нещо: Физическото обновление на човечеството, възможноста да растете и да се развивате – и ако трябва да се възстановявате след раняване.
Човечеството беше нашето най-висше, най-добро, и последно творение. Ние ви изковахме с най доброто от нашите знания, и със най добрите духовни дарове. Дори Създателя ви се възхищаваше, но получихме две последни заповеди, преди Паязителите да ви вдъхнат живот.
Първо, Той заповяда да ви обичаме, и тази обич да е равна на обичта ни за Него.
Много се зачудиха на тази заповед, не защото не им харесваше, а просто се чудеха защо е нужна. Вие бяхте нашето най-велико творение, нашата любов към вас беше силна като любовта на родител към дете. Със време достигнахме съгласие че Всемогъщия просто не е искал да се чустваме виновни че не Го обичаме повече от вас. Поради това първата заповед беше проста, и почти излишна. Виж втората бе далеч по сложна.
При все всичката ни любов към вас, вторара заповед бе да се скрием от вас. Никога да не се оставяме да бъдем видяни, чути или пък усетени, по никакъв начин. Никакъв контакт. Никакви съобщения. Никакви гласове, жестове или дори загатване. Човечеството, заобиколено от обичащи го защитници, трябваше да си мисли че е само.
Виждаш ли? Разбираш ли шегата? Вие, за които бе направена вселената, на които легиони ангели копнееха да служат – трябваше да си мислите че сте сами в една безгрижна и механична вселена.
Докато госта му си поемаше дъх, Матю се наведе към него:
Искаш да кажеш че има ангели около нас в момента?
Госта се облегна и посърна:
Не Матю, Всичките ги няма.
Няма ги?
Или са скрити отвъд моя взор. Но предполагам че просто ги няма.
Двамата се умълчаха за миг.
Ако нямаш нищо против ще направя кафе. – каза Матю – Искаш ли?

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=938






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3269 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (9) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.