Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Морска болест, кумрианско гостоприемство и зелено вино

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, вторник, 01 април 2008.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Пътуването беше твърде изтощително за старите ми кости, едно безкрайно лашкане от вълна на вълна, което причиняваше сериозно неудобство на стомаха ми. Разбира се като коренен жител на вътрешните имперски земи подобно преживяване ми се случваше за първи път в живота ми, ако и да беше като детска игра за кумрианците дори в този неблагоприятен за морски пътувания сезон. Мисията, поставена ми от върховното федеративно управление предвиждаше обстойни наблюдения върху наличните военни сили на крайморското кралство и въоръжението им и укрепленията, задача, добре прикрита зад привидния ми интерес към растителния свят по крайбрежието. Или поне се надявах домакините ми по никакъв начин да не са предположили стратегическите ми цели.

Корабът беше достатъчно голям и стабилен, за да осигури максимален комфорт и сигурност в бурното море. Широката галера се поклащаше едва доловимо, задвижвана уверено от гребците, но дори и тези леки движения бяха прекалени за мен. Носа на кораба беше оформен като озъбена хищна риба, поглъщаща разстоянията с лекота, а целите бордове бяха красиво боядисани в разнообразни цветове подобно на дъга. Едновременно красива, но и зловеща гледка, която подчертаваше благосъстоянието на собственика си, богат търговец от средното крайбрежие на кралството.

Бях готов да си платя за транспорта до голямото пристанище на Зъбите, но след известно уговаряне се съгласих да бъде гост на кораба и ако здравословното ми състояние го позволяваше, със сигурност щях да имам възможност да се наслаждавам на няколко прекрасни и изобилни дни в добре обзаведената и богато украсена каюта. За сметка на това в течение на цялото пътуване молбите ми към Светлината бяха посветени на това мъчението да свърши възможно по-бързо. Уви напразно, поради някакъв си каприз на морските течения навлязохме в така дългоочакваното пристанище цели четири дни по-късно от очакваното.

Преглътнах, доколкото бе възможно срамът от жалкото си представяне като морски пътешественик и напиращото ми желание да освободя и малкото останало съдържание на стомаха си и излязох на палубата, за да се насладя на неповторимата гледка на Зъбите, прочути с белотата на укрепленията и бурния живот, който кипеше там. Още на входа на пристанището ме посрещна страховитата гледка на три бойни галери, привидно спящи, но готови за няколко часа да влязат в бойна готовност. Подобно на търговския кораб бордовете им бяха богато украсени, а носовете увенчани с някакви незнайни морски чудовища, като единствено страховитите тарани и монтираните катапулти ги отличаваха от съда, с който пристигах. Около две от тях се беше разразила сериозна суетня, като малки лодки постоянно се прикрепяха към бордовете им или отдалечаваха обратно към пристанището.

Силно се надявах подобна гледка да не е характерна за всяко едно от кумрианските пристанища, защото колкото и малко полза да имаше от подобна флота, тя вдъхваше сериозен респект към военна мощ на Кумри. Не че кралството беше дало някаква заявка за отцепване от Федерацията или беше показало липса на лоялност към федеративното управление, но свободолюбивия дух и естествената защита на географската изолация винаги бяха будели известна подозрителност относно дългосрочните намерения на крайбрежните жители.

Заех мястото си до гордия собственик на търговската галера и обърнах гален от морските пръски взор към входа на Зъбите. Градчето лежеше сгушено между две огромни скали с изградени укрепления върху тях, които като стражи го притискаха в майчина прегръдка. Няколко стотици метри висока снежнобяла гладка повърхност даваха отлична видимост на километри навътре в морската шир и гарантираха на защитниците безкрайни възможности да обстрелват вражеските кораби. Търговецът проследи погледа ми и ми обясни, че в крепостите отдавна не се подържа постоянен гарнизон и единствено няколко десетки члена на местен орден стояха на стража и се грижеха да почистват нахалната растителност и да подържат огньове нощно време, за да насочват корабите. Отблизо, уви, укрепленията не изглеждали толкова внушително, а по-скоро като разпадащи се титани от отминали времена.

Скоро галерата ни беше закачена от няколко огромни лодки и взета на буксир с вдигнати гребла, за да може да акостира на кея. Следях с интерес сложните маневри, които моряците предприемаха и с известен страх множеството подаващи се над вълните зъбати остриета на подводните скали, които съставляваха другото голямо препятствие пред евентуалните нашественици. Скоро обаче ми се наложи да се оттегля отново в каютата си и в поредната агония на непослушния си стомах да изчакам окончателния край на пътуването ни. Още цяла вечност мъчение, преди личния прислужник на търговеца, доста неприятен като излъчване южняк да ме повика за слизане. Събрах жалкия си багаж и се присъединих към домакинът си и малката му свита, почти готов да зарежа всякакво достойнство и да заровя лице в майката земя.

А там, както подобаваше според местните представи милият ми спътник беше посрещнат от шумна процесия дечурлига, мазни конкуренти и начумерени съдружници, както и от съпругата му, шеста по ред, както ми беше обяснил. Според местните представи един достатъчно заможен мъж имаше правото във всеки един момент да зареже настоящата си жена и да си вземе нова, ако почувства подобна необходимост и ако може да си позволи да осигури доживот старата и децата им. Затова и нашият човек не си беше губил времето. На кея го чакаше почти наполовина по-млада и значително по-висока и стройна дама с аристократична кръв, видна от бледната, почти прозрачна кожа с прозиращи вени, постигната с голям труд във вид на помади и старателно избягване на слънчевите лъчи и физическите натоварвания. На мен лично ми приличаше почти на скелет, болезнено слаба с изпити скули и измъчени зелени очи, обкръжени от ситно къдрава кафеникава коса.

За физическия й комфорт се грижеха няколко робини, разперили над главата й всевъзможни ветрила и плискайки лицето й периодично с розовееща течност. Беше сравнително топло и върху тялото й беше наметната многопластова лека дреха, обсипана с разноцветни морски камъчета, изгладени до съвършенство от вълните. Противно на очакванията на търговеца, може би, но широката му усмивка не намери отклик, само студен поглед, който биде последван от канонада от гневни думи на местното наречие, от които единственото, което разбрах беше, че местния управник няма да е много доволен, но така и не разбрах защо. В крайна сметка гневът й биде смирен и успях да се запозная с Артемия Мин Сорено, трета дъщеря на офицер, по-малък син на втория братовчед на краля съвсем официално, след което заех мястото си в третата поред носилка и старателно заперден от слугите поех дългия път към къщата на търговеца. Дори и да имах желание да се разходя по крайбрежието, то след изтощителното пътуване нямах нищо против да си почина ден преди да се заема с мисията си.

Скоро изкачването по безкрайните лабиринти на терасовидно-разположения град приключи и слизайки от носилката се озовах пред разкошната къща на търговеца, изпълнена в пълно съответствие с местните разбирания. Зад сравнително ниската ограда следваше пищна градина, която обграждаше трите постройки, съставляващи имението. В десния край се намираше триетажната пирамидална господарска къща, боядисана в безупречно бяло с разнообразни сини орнаменти, показващи сцени от морски битки. Всеки следващ етаж беше по-тесен, давайки възможност на живеещите да се наслаждават на широки тераси. Плоският покрив завършваше по краищата с вълнообразни извивки.

Тесен коридор свързваше основната постройка с централно-разположената едноетажна битова сграда, в която се намираха кухните, спалните помещения на слугите и други общи помещения. Малко изнесена назад, най-вляво беше подобната на казарма детска къща. В нея след определена възраст отрочетата на семейството заживяваха сравнително самостоятелно заедно с възпитателите си, учеха се и тренираха различни спортове и военни изкуства. Така описаната композиция в общи линии изчерпва архитектурното въображение на кумрианците, като трябва да се има предвид разбира се, че повечето къщи са далеч по-скромни, а в северната част на крайбрежието и доста по-компактни поради по-суровия климат.

Освен, че беше заможен, домакинът ми се ползваше и с щастието през имението му да преминават две от трите големи реки на Зъбите, които идвайки от изток изчезваха в недрата на планинските вериги и се показваха за последен път някъде близо до крайбрежието, за да се влеят в Морето на ветровете. Реки сигурно е прекалено силна дума за поточета, които бяха красиво аранжирани в няколко каскади в рамките на градината, но излишно широките им корита напомняха за дните на пълноводие в западните равнини. Така или иначе търговецът с право се гордееше с тях, защото ако не друго създаваха настроение и покой на духа.

Съвсем скоро след като се настанихме опитите ми да се полюбувам на пристанището от тази височина бяха прекъснати безцеремонно от настойчивото желание на домакините ми да се освежа след дългия път и да споделя “скромната” им трапеза. Бях силно притеснен от необходимостта да се къпя в обща баня, но нямах друг избор. Озовах се пред един огромен басейн, около който на равни разстояния имаше изнесени на височина площадки току под зейналите пасти на каменни риби. Сложна система от медни котли, затопляни от огньове осигуряваха притока на топла вода към къпещия се през устите на тези чудовища. В крайна сметка въпреки смущението си се озовах изкъпан и пременен в удобна местна туника, разкрачен на ниско столче пред огромната маса в зимната гостна. Имах желанието да похапна на чист въздух, но ми обясниха учтиво, че ветровете по това време на годината са твърде коварни и не е хубаво да рискуват здравето ми.

Менюто не беше особено разнообразно, но за сметка на това вкусно. Започнахме със салата от дребни мариновани сепии и кромки, специфични дребни зеленчуци с червеникав цвят и множество семки, леко кисели на вкус, но много сочни, които се беряха директно от невисоки храсти в градината. Това и всяко следващо ястие беше сервирано в изящни мидени черупки, големи почти колкото две човешки длани. Последва сушена на слънце дълбоководна риба, в която периодично се втриват различни билки, както и някакви дребни мариновани птички. Единствените прибори, с които си служат кумрианците са малки ножове с късо, но много широко острие и както установих, прекрасно приспособени за отделяне на месото от кожата или костите.

Проблемът беше, че цялото това угощение беше придружено от неразумни количества местно вино. Трябва да се спра малко по-подробно на кумрианското вино. То се приготвя от едно много странно растение, прилично на водорасло, което дава дребни зеленикави плодове на гроздове и неслучайно се нарича морско грозде. Всъщност растението нараства пълзейки по пясъка в близост до морето и периодично бива заливано от вълните. След като узреят, тези плодове се събират, намачкват и оставят да ферментират. Продуктът е вино, зеленикаво на цвят, с остър, но не неприятен аромат и леко солен привкус. Сервира се традиционно в черупките на конусовидни морски охлюви, които имат неприятния навик да достигат доста големи размери.

Та именно поради последната причина след не много дълго време главата ми почна да клюма и с голяма охота приех поканата да се оттегля в почивка. Неприятно свойство на кумрианското вино е обаче, че съдържа някакво вещество, което действа като опият, много по-силен от алкохола. Та затова не е и чудно как прекарах този и следващия ден обзет от красиви сънища. Когато се събудих разбира се, любезният ми домакин ми осигури няколко слуги, които да ме придружават в безкрайното събиране на тревички и цветчета по баирите над града следващите три дни. От бойните галери обаче нямаше и следа, а както любезно ми обясниха неколкократно, единствената военна сила в Зъбите били десетината членове на ордена, които се грижеха за рушащите се укрепления.






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 2832 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (4) 



Читателите на тази статия се поинтересуваха от:
SciFi Series: K9
Джон Скалзи: "Войната на старците"
SciFi Series: Day Break
SciFi Series: "Farscape"
World of Tanks
AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.